Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (4)

3.
Хейвлок

— Ей — повика го инженерът от килията. — Нали вече не се сърдиш, а?

— Уилямс, работата ми не е да се сърдя — отвърна Хейвлок от мястото, където се поклащаше до бюрото. Станцията за вътрешна сигурност на „Едуард Израел“ беше миниатюрна. Две бюра, осем килии, всичко колкото една стая. А когато корабът бе стациониран на висока орбита, липсата на достатъчна гравитация я правеше още по-малка.

— Виж, знам, че малко изпуших, но сега вече съм трезвен. Можеш да ме пуснеш.

Хейвлок погледна ръчния си терминал.

— Още четирийсет и пет минути — обяви той — и ще бъдеш свободен.

— Хайде, Хейвлок. Имай сърце.

— Такива са правилата. Нищо не мога да направя.

През последните тринайсет години Димитри Хейвлок бе работил в охранителните отдели на осем различни корпорации. „Пинкуотър“, „Звездна спирала“, „Кшем кооператив“, „Стоун & Сибетс“ и още. Дори в „Протоген“ за кратко. Беше живял на Земята, Марс, Луната и Пояса. Беше си имал работа с всичко — от бунтове до престъпления от страст, от контрабанда на наркотици до един идиот, който крадеше чорапите на хората. Не беше виждал всичко, но бе видял много. Достатъчно, за да знае, че не може да се види всичко. И достатъчно, за да си дава сметка, че реакцията му към всеки проблем е по-важна за неговите подчинени, отколкото за самия проблем.

Когато гръмна реакторът на база „Ейтън“, двамата му партньори изпаднаха в паника и Хейвлок си спомняше ужасяващия страх, сковал вътрешностите му. Когато избухнаха бунтовете на Церера след разрушаването на ледовлекача „Кентърбъри“, неговият колега бе повече обезпокоен, отколкото изплашен, и Хейвлок се изправи срещу проблема със същата мрачна решимост. Когато поставиха под карантина „Ибису“ заради нипахвирус, шефът му бе завладян от неистова енергия и управляваше кораба сякаш е негово царство, а Хейвлок със задоволство се отдръпна и остави на други да мъкнат товара.

Хората, знаеше Хейвлок от дълъг опит, са първите и най-усъвършенствани социални животни, а той бе част от човечеството. Беше толкова романтично — и толкова мъжествено — да се преструва, че е остров, незасегнат от вълните на емоциите около него. Но не беше вярно и той се бе примирил с този факт.

Когато се разнесе слухът, че площадката за кацане е избухнала, и започнаха да пристигат съобщения за жертви, реакцията на Мъртри бе сдържан и концентриран гняв, и такава бе тази на Хейвлок. Сега цялата работа се вършеше на планетарната повърхност и единственият клапан за изпускане на налягането оставаше „Едуард Израел“. А как вървят нещата на „Израел“, определено зависеше от Хейвлок.

— Моля те! — продължи да хленчи Уилямс от килията. — Искам да се преоблека с чисти дрехи. Няма голямо значение, нали? Само няколко минути.

— За теб може да няма, но е така и толкоз — заяви спокойно Хейвлок. — След четирийсет и пет минути ще може да се прибереш. А сега седи спокойно и се опитай да се наслаждаваш на живота.

— Не мога да седя, докато сме в безтегловност.

— Това е метафора. Не ставай буквояд.

Договорът на „Едуард Израел“ бе много перспективен. „Роял Лиценз Енерджи“ беше първата истинска експедиция в една от новите системи след отварянето на пръстените и значението, което компанията отдаваше на успеха на мисията, оказваше отражение върху размера на тяхното заплащане. Всеки ден на „Израел“ се отчиташе бонус за рискове — още откакто товареха припаси, оборудване и екипаж на Луната. За почти година и половина полет и още осемнайсет месеца обратен път при пълно заплащане работата тук се превръщаше по-скоро в кариерата на живота.

И въпреки това Хейвлок се поколеба, преди да постъпи на служба.

Беше виждал репортажи от Ерос и Ганимед, кланицата в така наречените бавни зони, когато чуждоземни защитни средства бяха накарали кораби да набият внезапно спирачки и да изтребят до една трета от екипажите и пътниците си. При толкова много учени и инженери на борда на „Израел“ беше трудно да забрави човек, че летят към непознатото. А тук можеше да има чудовища.

Но ето че сега губернатор Трайинг бе мъртъв. Мъртъв бе Северн Астрапани, статистикът, който пееше рю-поп класики в надпреварата за таланти. Аманда Чу, която веднъж бе флиртувала с Хейвлок, когато и двамата си бяха пийнали, също не бе между живите вече. Половината от мъжете и жените от първия отряд бяха убити. И тишината, която се възцари на „Едуард Израел“, беше като миг на шок между удара и болката. След него дойдоха гневът и мъката. Не само на екипажа. И на Хейвлок.

Ръчният му терминал изписука. Съобщението бе ограничено само за членовете на службата за сигурност. Мъртри, Уей, Траян и Смит, и негова милост. Хейвлок го отвори с чувство за задоволство. Може да беше най-ниският по чин в групата, но все пак бе вътре. Да го включват, означаваше, че има известен контрол над събитията. Всичко това, разбира се, беше илюзия, но не го безпокоеше. Той прочете бързо съобщението, кимна и въведе кода за отваряне на килията.

— Извади късмет — съобщи на инженера. — Трябва да ида на една среща.

Уилямс се измъкна от тясното помещение. Прошарената му коса бе разчорлена, кожата му изглеждаше по-сива от обикновено.

— Благодаря — произнесе мрачно.

— Само не го прави пак — каза Хейвлок. — И без това положението е достатъчно сериозно.

— Просто бях пиян — оправда се инженерът. — Не исках да се стига дотук.

— Зная. Гледай да не се повтаря. Ясно?

Уилямс кимна, свел очи, улови се за дръжките и се изстреля в коридора към жилищните помещения и дрехите, които не са изцапани с петна от повръщано. Хейвлок почака да излезе, заключи станцията и се отправи към заседателната.

Мъртри вече беше там. Той беше дребен човек, но с енергия, която се излъчваше от него сякаш е топлина. Хейвлок знаеше, че е работил в корпоративни затвори и служби за охрана на добре печелещи индустриални компании. С подобна биография едва ли щеше да изпитва уважение към останалите си колеги. До него във въздуха се рееха Чандра Уей, информационен специалист, и заместникът по наземните операции Хасан Смит.

— Хейвлок — посрещна го Мъртри.

— Сър. — Хейвлок кимна в отговор, улови се за една дръжка и се завъртя така, че да е ориентиран във въздуха приблизително като останалите. След няколко секунди в помещението влетя Рийв, прекият заместник на Мъртри.

Мъртри кимна.

— Рийв, затвори вратата.

— Траян? — попита Уей, но по мрачните нотки в гласа й си личеше, че вече подозира отговора.

— Траян загина в совалката — отвърна Мъртри. — Смит? Получаваш повишение.

— Съжалявам, че го чувам, сър — рече Смит. — Траян беше добър офицер, истински професионалист. Ще ни липсва.

— Така е — потвърди Мъртри. — Тук сме, за да обсъдим плана за действие.

— Ще хвърлим скала върху заселниците? — попита Уей, ала в гласа й не се долавяше и намек за шега. Въпреки това Мъртри се усмихна.

— Засега ще играем по правилата — отвърна той. — Освен това все още имаме хора долу. Пратих до централната служба запитване как да процедираме във връзка с инцидента. Но съм сигурен, че ако се наложи, ще можем да осигурим прикритие на хората си на терен.

— Намираме се на година и половина от Слънчевата система — припомни Уей. Ала друго искаше да каже — никой не може да ни спре да постъпим както решим.

— Освен това сме на часове от всеки екран и новинарска служба от Земята до Нептун — подхвърли Рийв. — Това, което стана, е гадно, но трябва да се придържаме към моралните принципи. Ако реагираме несъразмерно, пак ще подхванат любимата песен как злите корпорации притискат бедните поясни. Това е следпротогенов свят. Няма начин да спечелим.

— Не знаех, че са те направили политкомисар — озъби се Уей и Рийв стисна челюсти. Когато Мъртри заговори, гласът му бе спокоен, равен и заплашителен като гърмяща змия.

— Това няма да го правим.

— Сър? — не разбра Рийв.

— Няма да позволя да се джавкаме помежду си. Не тук и сега.

Уей и Рийв се спогледаха.

— Съжалявам, сър — обади се първа Уей. — Нямах право да говоря така.

— Не е проблем, защото няма да се случи втори път — натърти Мъртри. — Какви са реакциите от „Барбапикола“?

— Никакви — докладва Уей. — Поясните пращат съболезнования и предлагат помощ, сякаш биха могли да направят нещо.

— Подгряват ли двигателите?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Уей.

— Ще ги държим под око все пак — рече Мъртри. Това беше твърдение и въпрос.

— Можем да вземем кораба им под арест — предложи Уей. — Принадлежал е на „Мао-Квиковски“, преди да се разпадне. Ще го конфискуваме. Наричайте го незаконен акт, но ще поставим няколко души на борда и ще го изолираме.

— Ще го имам предвид — кимна Мъртри. — Хейвлок, как е екипажът?

— Шокирани, сър. Изплашени. Гневни. Те са учени. Гледат на заселниците като на пречка и заплаха за техните изследвания. За повечето от тях случката е извън опита им.

Мъртри се почеса по брадичката.

— Какво смятат да правят сега?

— За момента ли? Едни се напиват и си крещят. Други обмислят възможни правни решения. Повечето просто искат нещата да отминат, за да може да се заемат с изследванията си.

Мъртри се засмя.

— Господ да поживи яйцеглавите. Е, добре.

— Все още разполагаме с две леки атмосферни совалки — посочи Хейвлок. — Ще намеря пилоти и ще евакуираме хората долу.

— Никаква евакуация. Заселниците няма да спечелят този рунд — заяви Мъртри. — Никой, който слезе долу, няма да се връща. Ще свалим още хора, за да им помагат. Каквото и да изследват, ще се погрижим да вървят напред, така че всички да разберат, че няма мърдане.

— Да, сър — отвърна Хейвлок, чувствайки се леко засрамен.

— Рийв, ти ще слезеш долу. Свържи се с местните. Открий каквото можеш. Пази хората ни. Покажи на всички, че пипаме здраво.

— Но без да прекалявам, за да не изпросят съчувствие от новинарските емисии у дома — кимна Рийв.

— Уей, искам да не сваляш поглед от вражеския кораб. Ако започне да подгрява двигателите, съобщи ми на часа.

— Сър, ще позволите ли да препрограмираме комуникационния лазер?

„Едуард Израел“ не разполагаше с торпедни апарати или електромагнитни оръдия. Най-близкото до оръжие беше един стар комуникационен лазер, който можеше да се усили до степен да пробива корпуси. Корабът бе строен във времена, когато опасностите в космоса се свеждаха до радиация или загуба на херметичност, но не и преднамерено насилие. Беше почти отживелица.

— Не — каза Мъртри. — Просто следи какво правят, подслушвай разговорите и ми докладвай. Ако някой трябва да вземе решение, това ще съм аз. Без самоинициатива. Разбра ли ме?

— Да, сър.

— Хейвлок, ти ще останеш тук и ще координираш работата с наземния екип. Използвай совалките по предназначение, за да сваляш долу персонал и материали. Тук сме, за да построим база. С това и ще започнем.

— А ако ни нападнат, сър? — попита Уей.

— Тогава това ще е решение на заселниците и ние ще уважим избора им — рече Мъртри.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, сър — погледна го с недоумение тя.

Усмивката на Мъртри не стигна до очите му.

— Последствията ще са за тяхна сметка.

* * *

Каютата на Хейвлок бе малко по-голяма от килия в ареста, но доста по-удобна. В края на своята смяна той се бе изтегнал в противоускорителното кресло, когато на вратата се почука и Мъртри влезе. Шефът изглеждаше навъсен, но не повече от обичайното.

— Нещо ново, шефе? — попита Хейвлок.

— Ти си работил с поясни — каза Мъртри. — Какво мислиш за тях?

— Ами и те са хора — отвърна Хейвлок. — Някои са по-добри от другите. Все още имам приятели на Церера.

— Чудесно. Но какво мислиш за поясните?

Хейвлок се намести сконфузено.

— Затворени. Като в племе. Мисля, че това, което ги обединява, е, че не харесват хората от вътрешните планети. Могат да преглътнат марсианците. Нали и те живеят при по-ниско g.

— Значи мразят предимно земляни — промърмори Мъртри.

— Това ги държи единни. И любимата песен е, че са потискани от Земята. Затова култивират това чувство. Мразенето на хора като нас ги превръща в единна нация.

Мъртри кимна.

— Знаеш ли, има хора, които биха те нарекли предубеден заради подобно изказване.

— Предубеден си само когато не си бил там — въздъхна Хейвлок. — Бях на станция Церера точно преди да се присъедини към СВП. Преживял съм всичко на собствен гръб.

— Хм, сигурно си прав — кимна замислено Мъртри. — Затова исках да разговарям с теб. Неофициално. Повечето хора на този кораб са земляни или марсианци. Но има и неколцина поясни. Като онзи механик. Как му беше името?

— Бишен?

— Той. Дръж него и останалите под око.

— Да не става нещо?

— Просто повечето заселници са поясни или от външните планети, а РЛЕ е земна компания. Не ми се ще да се объркат кому да са по-верни.

— Да, сър — рече Хейвлок. И после, малко по-напрегнато: — Става ли нещо, сър?

— Не и за момента. Но… всъщност, ти също трябва да знаеш. Получих съобщение от централата. Молбата ми за пълна свобода на действие беше отхвърлена с подобаващо уважение. Очевидно в тази история се намесва политика. СВП и ООН говорят за това, което искат да стане. И на първо място държат да се отнасяме добре със заселниците.

Гневът на Мъртри бе обясним, но дълбок и Хейвлок осъзна, че у него се надига нещо подобно.

— Но нали ние получихме лиценза? Имаме право да сме тук.

— Така е.

— И не ние сме виновни за смъртта на тези хора.

— Не сме.

— Тогава какво трябва да правим? Да седим със скръстени ръце, докато поясните ни избиват и разграбват снаряжението и припасите ни?

— Продажбата на литий от техните нелегални миньорски лагери е замразена — съобщи му Мъртри. — Инструктират ни да не предприемаме каквото и да било, което може да доведе до разпалване на конфликт.

— Това са глупости. Как се очаква да си вършим работата, ако държат да сме мили и добри с копелдаци, които може да стрелят по нас?

Мъртри сви рамене в знак на съгласие. Когато заговори, в гласа му се долавяше спокойствие и известно примирение.

— Изглежда, ни пращат като посредници.