Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (27)

23.
Холдън

— О, я стига — рече Холдън на безлюдната пустиня и човека, който не беше там. — Показваш се всеки път, когато не те искам наоколо. А когато има неща, за които ми се ще да разговарям с теб, никакъв те няма.

Нещото, което преди е било Милър, не отговори. Холдън въздъхна, все още изпълнен с надежда, и зачака.

Ил вече не му изглеждаше толкова странен. Безлунното небе все още бе твърде черно, но не повече, отколкото по новолуние на Земята. Носът му бе привикнал с екзотичните миризми на планетата. Сега му миришеше на обикновена нощ след дъжд. Това нарастващо чувство за близост обаче не само го успокояваше, ала и потискаше. Хората щяха да летят към хиляди светове отвъд порталите. Щяха да се заселват в малки градчета като това тук, щяха да се разпръскват по повърхността на планетите и да строят ферми, градове и заводи, защото това е, което правят хората. И след няколко столетия повечето от тези светове много ще приличат на Земята. Границата ще отстъпи място на цивилизацията, която я следва. И която ще превърне далечните земи в образ и подобие на родния дом.

Холдън бе израсъл в Северна Америка, щата Монтана. Район, изпълнен с носталгия по изгубените граници. Той бе издържал натиска на урбанизацията повече от другите американски щати. Хората там се бяха вкопчили в своите ферми и ранча дори когато те вече не носеха икономическа изгода. И заради това Холдън не можеше да не почувства примамливостта на тази неопитомена страна. Романтичното желание да видиш места, които все още никой не е виждал. Земя, по която още не е стъпвал човешки крак.

Тази нова граница щеше да остане в него за цял живот. Завладяването и укротяването на хиляди планети бе работа за много поколения напред, независимо от преднината, която им бяха оставили създателите на протомолекулата. Но в сърцето си Холдън знаеше, че рано или късно това ще се случи с тези планети. И тогава ще има нови хиляди земни светове със стоманенобетонни градове на повърхността им. Холдън долавяше сянката на това далечно бъдеще, на тази предстояща загуба на загадъчността, сякаш бе негова собствена сянка.

В неподвижното черно небе една звезда се местеше твърде бързо. Някой от корабите. „Израел“ или „Барбапикола“. „Росинант“ бе твърде малък и черен, за да отразява светлината. Дали хората горе мислеха за преходността на това, с което се занимават? Холдън се безпокоеше, че този въпрос не ги вълнува. Едва ли обръщаха внимание на факта, че странното и чудатото отстъпват бързо мястото на познатото и рутината. Всичко, което виждаха, бе противопоставяне, което трябва да спечелят, и съкровище, на което да сложат ръка.

Холдън въздъхна, обърна се и закрачи към селището. Еймъс сигурно вече се чудеше къде е. Керъл, координаторката, бе поискала късна среща и трябваше да я открие.

Едро, подобно на куче същество с жабешка глава се изпречи на пътя му и издаде звук като хрущящи по чакъл обувки. Гущер имитатор, така ги наричаха местните. Имаха люспи като земните гущери, но крайниците сякаш бяха сбъркани от създателя им, поне по мнението на Холдън. Той протегна ръчния терминал и освети със светлината от екрана му съществото. То премигна и отново издаде хрущящия звук.

— Щеше да си добро момче, ако не повръщаше периодично съдържанието на стомаха си — подметна Холдън и се наведе да го огледа по-добре. Съществото изкряка в отговор. Звуците не приличаха на думите, които бе произнесъл, но интонацията и тембърът бяха сходни с неговите. Зачуди се дали съществата могат да се научат да повтарят като папагалите.

Ръчният му терминал избръмча. Гущерът се стрелна в нощта и избръмча през рамо, докато се отдалечаваше.

— Холдън на линия.

— Здрасти, капитане — поздрави Алекс. — Имам лоши новини за теб.

— Лоши като че безтегловната тоалетна на „Роси“ е развалена или лоши, като да гледам в небето за спускащи се бомби?

— Ами… — поде Алекс и си пое бавно въздух. Холдън погледна към небето. Само звезди.

— Хайде, вече ме изплаши достатъчно. Изплюй камъчето.

— Наоми — каза Алекс и Холдън усети, че сърцето му спира. — Излезе навън, да постави дистанционна „тапа“ на совалката, но онези са имали някакви упражнения около „Израел“ и са я забелязали. Лош късмет, нищо повече.

— Какво е станало? Тя добре ли е?

Моля те, кажи ми, че е добре.

— Хванали са я, капитане. — Холдън не можеше да си поеме въздух.

— Хванали и… застреляли?

— О, не! Пленили са я. Не е ранена. Някакъв тип от охраната на кораба ми се обади, за да ме увери, че не е пострадала. Но я обвиняват в саботаж и са я арестували.

— По дяволите — изруга Холдън, най-сетне способен да диша отново. Знаеше кой е дал разрешение за това. Мъртри. И сега шефът на отдела за сигурност имаше силен коз, за да го притисне. — Някой друг знае ли?

— Еймъс се обади да я търси преди малко…

Холдън не чу останалото, защото вече тичаше към селището. Колкото повече време минаваше, без да отекват изстрели, толкова повече растеше надеждата му, че Еймъс е наясно с деликатността на ситуацията и е решил да почака и да се посъветва със своя капитан, преди да предприеме каквото и да било. Молеше се Еймъс вече да не е установил връзка с „Израел“ и с пистолет, опрян в челото на Мъртри, да иска незабавното й освобождаване.

Беше едва наполовина прав.

Когато нахлу в кабинета на Мъртри, откри шефа на охраната притиснат към една от стените. Лявата ръка на Еймъс бе обхванала гърлото му, а дясната държеше опрян в челото му пистолет. Поне никой не поставяше условия на „Израел“. Най-вероятно защото Еймъс не разполагаше със свободна ръка, за да се обади горе.

Освен Мъртри и Еймъс в помещението имаше още четирима охранители на РЛЕ, насочили оръжия към гърба на Еймъс. Една от тях, жена с гарвановочерна коса на име Уей, произнесе бавно:

— Свали оръжието или ще стрелям.

— Добре — повдигна рамене Еймъс. — Дърпай спусъка, сладурано. Гарантирам ти, че ще взема това лайно със себе си. Аз съм съгласен. Ти съгласен ли си? — Той се наведе към Мъртри и подчерта въпроса си с притискане на дулото в челото. По лицето на Мъртри се стичаше тънка струйка кръв.

Мъртри се усмихна.

— Лай колкото щеш, куче. И двамата знаем, че няма да хапеш. Застреляш ли ме, тя е мъртва.

— Ти няма да го знаеш — изръмжа Еймъс.

— Еймъс, недей — нареди Холдън.

— О, направи го — възрази почти шепнешком Мъртри.

Холдън задържа дъха си, почти уверен, че всеки миг в стаята ще проехти изстрел. Но Еймъс го изненада, като не натисна спусъка. Вместо това се наведе още и сега носът му докосваше челото на Мъртри.

— Ще те убия!

— Кога? — попита Мъртри.

— Точно този въпрос никога не бива да напуска мислите ти — процеди Еймъс и го пусна.

Холдън си пое шумно въздух.

— Еймъс, остави на мен.

Едрият механик прибра пистолета в кобура — за облекчение на Холдън, — но не направи опит да си тръгне.

— Остави на мен, Еймъс — повтори Холдън. — Върни се в стаята си и се свържи с Алекс. Нека прати подробен доклад. Ще дойда, при теб след минута.

За миг Холдън си помисли, че Еймъс ще започне да спори с него. Механикът го гледаше с побеляло от гняв лице, стиснал толкова силно челюст, че зъбите му скърцаха.

— Добре — отстъпи накрая той и излезе. Четиримата охранители проследиха маневрата му с оръжията си.

— Това беше много умно — одобри Мъртри. Той дръпна една салфетка от кутията на бюрото и изтри кръвта от челото си. Остана грозен и разкривен белег от пистолета на Еймъс. — Твоето момче за малко да не напусне помещението, посреднико.

За своя изненада Холдън се разсмя.

— Не съм виждал Еймъс да започва бой, който не смята да спечели. Не зная какво му е на ума, но бих заложил парите си на него.

— Всеки някога губи — промърмори Мъртри.

— Думи, изпълнени със сляпа надежда.

— Може да критикуваш методите ми, но в екипа ти има истински убиец.

— Това е разликата. Еймъс е готов да изгуби всичко, за да защити някого, когото обича. Не го интересува победата, а приятелите му да са в безопасност. И затова вие двамата нямате нищо общо.

Мъртри се съгласи с кимване и повдигане на рамене.

— И ако не беше тук да го спасиш, тогава какво?

— Щяхме да се качим още едно стъпало нагоре. Вината за това донякъде е и моя. Аз помолих Наоми да прескочи до совалката.

— Саботаж… — поде Мъртри.

— Но го направих, за да се уверя, че си я превъоръжил. Тази история ми заприлича на детска игра. Всеки реагира на действията на другия с думите „Той започна пръв“.

— И ти ли ще прекъснеш порочния кръг?

— Ако мога — отвърна Холдън. — Мъртри, ти отиде твърде далече. Искам да обезвредиш совалката и да ми върнеш Наоми. Да видим дали ще намерим начин да спрем тази надпревара.

Мъртри му отвърна с неопределена усмивка. После се облегна на креслото и опря чиста салфетка на раната. Когато я дръпна, върху нея имаше алено петно. Скръсти бавно ръце с обигран жест, който целеше да покаже колко е невъзмутим. Холдън остана впечатлен от умението му да се владее в подобна ситуация.

— Действията ми са в рамките на моите пълномощия тук — заяви Мъртри. — Целта ми бе единствено да защитавам персонала на РЛЕ.

— Ти уби цяла група колонисти и отвлече моята заместничка — изтъкна Холдън, опитвайки се безуспешно да сдържи гнева си.

— Убих няколко нелегални заселници, виновни за смъртта на мои колеги и активно участващи в замисъл за по-нататъшни нападения. Което, както казах, ми е работата.

— А Наоми…

— И залових саботьор, когото задържам, за да бъде разпитан. „Отвлече“ не е само предизвикателен термин, но и крайно неточен.

— Ти искаш всичко да се влоши още повече — произнесе гневно Холдън. — Нямаш търпение да продължим нагоре с ескалацията, нали?

Мъртри го погледна с игрива усмивка. Една маска смени друга. Холдън се зачуди какво ли става в главата му и неволно потръпна.

— При всяка от тези крачки направих най-малкото, което бе необходимо — отбеляза шефът на охраната, все така захилен.

— Не — възрази Холдън. — Можеше да си тръгнеш. Имаш „Израел“. След първото нападение на совалката можеше да изтеглиш хората си и да чакаш разследване. Ако го беше направил, нямаше да има толкова жертви.

— О, не — поклати глава Мъртри. Изправи се и отпусна ръце. Всяко движение бе премислено и излъчваше заплаха. — Не, точно това няма да направим. Няма да дадем и сантиметър от тази земя. Заселниците могат да скачат върху нас колкото им се иска, докато ги изтребим до крак, но няма да идем никъде. Защото това… — той отново разгъна устни в усмивка. — … също ми е работа.

* * *

Пътят от помещението на охраната до неговата стая не беше дълъг, но вече бе непрогледна нощ. Бледосиньото сияние на Милър не осветяваше нищо, но все пак навяваше приятно спокойствие.

— Здрасти, старче — посрещна го Холдън.

— Трябва да поговорим — каза Милър и се ухили на старата си шега. Сега вече се шегуваше. И беше почти като истински. Кой знае защо това се стори по-страшно на Холдън, отколкото преди.

— Зная, но съм малко зает да попреча на тези хора да се избият. Или да убият нас.

— И как върви работата?

— Ужасно — призна Холдън. — Току-що изгубих поредния рунд.

— Да, със залавянето на Наоми „Росинант“ вече не е фактор. Не биваше да допускаш да приближава кораба им.

— Не съм ти казвал за това.

— Трябва ли да се преструвам, че не съм в главата ти? — подхвърли Милър с поясно повдигане на рамене. — Ще го направя, ако се чувстваш по-спокоен.

— Ей, Милър — ухили се Холдън. — Какво си мисля сега?

— Точка за изобретателност, хлапе. Че ще ти е трудно да се измъкнеш от тая каша и няма да е толкова забавно, колкото си очаквал.

— Я ми стой вън от главата!

Милър спря и го улови за ръката. Холдън отново бе изненадан колко истинско е всичко. Той се опита да се освободи, но не успя. А ставаше дума само за един призрак, натискащ копчета в главата му.

— Не се шегувах. Трябва да поговорим.

— Карай направо — подкани го Холдън и най-сетне успя да се освободи.

— Има едно място на север оттук, което трябва да погледна.

— С което казваш, че аз трябва да го погледна.

— Аха. — Милър вдигна юмрук в поясния знак за кимване. — Именно.

Противно на желанието си Холдън усети, че любопитството му се разпалва.

— Какво има там?

— Ами, изглежда, пристигането ни е предизвикало известни вълнения сред местните — отвърна Милър. — Може да си забелязал вече. Останки от предишните гости се пробуждат на различни места из планетата.

— Да, тъкмо за това исках да говоря с теб. Можеш ли да ги контролираш?

— Ти майтапиш ли се? Аз съм само една чорапна кукла. Протомолекулата ми е бръкнала толкова надълбоко в задника, че усещам вкуса на пръстите й. — Милър се разсмя. — Та аз не мога да контролирам дори себе си.

— Някои от тези неща изглеждат доста опасни. Роботът например. Помня, че успя да повлияеш на ситуацията в бавната зона.

— Защото то искаше от мен да го направя. Ако избереш подходящия момент, можеш да заповядваш дори на слънцето. Не аз карам тоя автобус. Да се опитвам да повлияя на онези неща, ще е като да кандърдисвам някого с гърчове да се успокои.

— Ясно — кимна Холдън. — Значи трябва да изчезваме от тази планета.

— Преди това обаче има едно нещо. Едно не-нещо. Едно нищо. Виж, разполагам с доста добра карта на глобалната мрежа. Та както казвах, разни остатъци се пробуждат. Изникват на картата. Навсякъде, освен на едно място. Като голяма топка от нищо.

Холдън сви рамене.

— Може би това е място, което мрежата не покрива.

— Хлапе, мрежата покрива цялата планета. Няма място, което да е недостъпно за мен.

— И какво означава тогава?

— Че може би онова място от мрежата е повредено — отвърна Милър. — Ще е интересно, но безполезно.

— А полезните неща?

— Те са останки от онзи, който е убивал тук.

Известно време двамата мълчаха, Холдън слушаше тихото свистене на вятъра, който развяваше крачолите му, ала не въздействаше по никакъв начин на детектива. Холдън усети как нагоре по гърба му бавно пълзи студ. Космите по ръцете му настръхнаха.

— Не ми се ще да се забърквам в това — произнесе накрая той.

— А на мен иска ли ми се? — попита Милър с печален опит за приятелска усмивка. — Само че отдавна вече съм забравил какво е свободна воля. Както и да е, там трябва да намерим уликите. Затова искам да отидеш. Рано или късно ще се случи.

— Защо ще се случи?

— Защото истинските чудовища не си отиват, когато затвориш очи. Защото ти е нужно да разбереш какво е станало тук — също както и на мен.

Лицето на Милър все още бе приятелско, но на него бе наложил отпечатък страхът. Страх, който Холдън познаваше. И споделяше.

— Първо Наоми. Никъде няма да вървя, докато не си я върнем.

Милър кимна отново и изчезна в облак от синкави светулки.

Еймъс го чакаше в салона. Едрият мъж седеше на масата с полупразна бутилка от нещо, което миришеше на дим и антисептик.

— Предполагам, че не си го убил, след като си тръгнах — изръмжа той, докато Холдън сядаше.

— Имам чувството, че вървя по толкова тънко въже, та дори не го виждам — въздъхна Холдън. Той поклати отрицателно глава, когато Еймъс му предложи бутилката, и механикът я надигна.

— Всичко това ще завърши с много кръв — обяви, след като свали бутилката. — Няма начин да се избегне.

— Е, тъй като задачата ми е да не позволя да се случи, надявам се, че грешиш.

— Не греша.

Холдън осъзна, че не разполага с друг аргумент.

— Какво каза Алекс?

— Съставихме списък с изисквания към капитана на „Израел“. Нека се погрижи да се отнасят добре с Наоми, докато е там.

— Какво ще дадем в замяна?

— Алекс няма да взриви „Израел“ на микрочастици още сега.

— Дано намерят предложението ни за щедро.

— За по-сигурно — продължи Еймъс — Алекс държи реактора на „Израел“ под постоянен прицел.

Холдън прокара пръсти през косата си.

— Е, значи няма да оценят предложението ни като особено щедро.

— Може и да им хареса, когато алтернативата е да им напълним задниците с волфрам, ускорен до значителен процент от скоростта на светлината.

— Защо ми се струва, че и друг път се е случвало — въздъхна Холдън и се надигна. Изведнъж се почувства ужасно уморен. — Отивам да си легна.

— Наоми е в проклетия арест на Мъртри, а ти ще спиш! — Еймъс отново посегна към бутилката.

— Не, просто си отивам в леглото. Утре ще измисля как да измъкна своя първи заместник от лапите на един маниак охранител, който я държи за заложник. А след това ще ида да гледам някаква чуждоземна измишльотина, която се пробужда на тази планета.

Еймъс кимна.

— И няма да оставиш нищо за следобеда, надявам се.