Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (10)

8.
Елви

Пясъчните бури обикновено започваха късно следобед и продължаваха до малко след залез-слънце. В началото хоризонтът на запад се скриваше от мараня. После малките растителни аналози в полето зад къщата й се свиваха нацупено като устни, опитали лимон, и двайсет минути по-късно градът, руините и небето изчезваха във вълни от сух пясък.

Елви седеше на бюрото, Фелсия в близкия край на леглото, а Файез бе опрял гръб на стената.

Фелсия бе станала редовен посетител. Елви нямаше нищо против, дори й бе приятно. Благодарение на момичето се смекчаваше границата между местните и хората от РЛЕ… изчезваше споменът за случилото се.

Днес обаче тя се чувстваше различно. Фелсия изглеждаше по-напрегната от обичайното. Може би заради това, че корабът с посредника на ООН приближаваше. Или бе виновно времето.

— Значи, нашата Слънчева система има само едно дърво на живота — говореше Елви и мърдаше с пръсти във въздуха, сякаш правеше фокус. — Всичко, което сме открили и опознали след това, споделя това общо начало. Но не знаем защо.

— Защо го споделяме всички? — попита Фелсия.

— Защото не се е случило два пъти — отвърна Елви. — Само един вид Шрьодингеров кристал. Една кодирана карта. Но защо? След като са съществували всички нужни материали, за да могат аминокиселините да строят, свързват и взаимодействат, защо след първата линия на създаване не е възникнала и втора, а после още една и още една? Защо животът е възникнал само веднъж?

— И какъв е отговорът? — попита Фелсия.

Елви отпусна ръце. Един особено силен порив на вятъра запокити пясък в стъклото.

— Кой отговор?

— Защо се е случило само веднъж?

— О. Не зная. Това е загадка.

— По същата причина, поради която има само един хуманоид — обади се Файез. — Този, който е изтребил конкуренцията.

— Това са спекулации — възрази Елви. — Нищо във фосилите, изровени на Земята, не доказва, че е имало повече от едно начало на живота. Не можем да се придържаме към теории само защото ни звучат добре.

— Елви много си пада по загадките — намигна Файез на Фелсия. — Затова й е скучно с типове като мен, които са привикнали с невежеството си.

— Човек не може да знае всичко — подхвърли Елви в опит да го обърне на шега.

— Бог ми е свидетел, аз съм от невежите. Особено на тази планета — махна с ръка Файез. — Няма смисъл да се пращат геолози тук.

— Сигурна съм, че се справяш добре — изтъкна Елви.

— Аз ли? Да, безупречен съм. Планетата е виновна. Тя няма геология. Всичко е изкуствено.

— Какво искате да кажете? — учуди се Фелсия.

Файез разпери ръце сякаш й представяше целия свят.

— Геологията изучава естествените модели. Тук няма нищо естествено. Цялата планета е една машина. Литият, който вашите хора добиват? Нито един природен процес не е в състояние да го докара в толкова пречистен вид толкова близо до повърхността. Няма как да стане. Така че вероятно този, който е построил порталите, се е постарал да струпа всичкия литий на едно място.

— Изумително, нали? — вметна Елви.

— Ако си в индустриалния бранш. Само че аз не съм. А южните плата? Знаеш ли какви са различията при тях? Никакви. Подлежащата плоча е плоска като чиния, обрасла с трева. На около петдесет километра оттук съществува някаква тектонична машина за изглаждане на лед, за която не съм достатъчно квалифициран да говоря. Да кажем нещо и за тунелите. Ами да, трябва да са стара планетарна транспортна система. Но ето…

— Имам нужда от препоръчително писмо — произнесе неочаквано Фелсия, изчерви се и сведе очи. Елви и Файез се спогледаха. Вятърът отвън виеше и шепнеше.

— За какво? — попита внимателно Елви.

— Искам да постъпя в университет — отвърна момичето. Говореше бързо, сякаш произнасяше думите под натиск, но постепенно се успокои. — Мама смята, че вероятно ще ме приемат. Говорих с Хадрианския институт на Луната и мама уреди да се върна на Палада, където „Барбапикола“ ще откара рудата, а оттам да продължа сама, но ще ми трябва препоръчително писмо, а не мога да помоля никого в града, защото ще кажат на татко и…

— Уф — въздъхна Елви. — Добре. Не зная. Искам да кажа, не съм запозната с научните ти качества и…

— Сериозно? — изпръхтя насмешливо Файез. — Елви, това е само препоръчително писмо. Няма да полагаш клетва. Дай на детето възможност.

— Ами… просто смятам, че не бива да говоря за неща, които не познавам.

— Когато отидох да се запиша в долния университет, сам си написах препоръките. Две от тях бяха от хора, които измислих. Никой не провери.

Елви зяпна.

— Наистина?

— Ти си изумителна жена, Елви, но нямам представа как си оцеляла в този див свят. — Файез се обърна към Фелсия. — Ако тя не иска, аз ще ти го напиша. Утре ще е готово, съгласна?

— Ох, не зная как ще ви се отблагодаря — възкликна Фелсия, която вече изглеждаше по-спокойна.

Файез махна небрежно с ръка.

— Стига ми неувяхващата ти признателност. Какво поприще си избра?

През следващия половин час Фелсия им говори за медицинската кариера на майка си, за имунодефицита на мъртвия си брат и за вътреклетъчната сигнална регулация. Елви си даде сметка, че несъзнателно е смятала момичето за по-малко, отколкото е в действителност. Имаше продълговатото тяло и сравнително едрата глава на поясен и по някое време при запознанството им Елви я бе категоризирала в ученическа възраст. Всъщност Фелсия със сигурност бе достатъчно зряла, за да ходи в долния университет.

Светлината навън премина от светлобежово към охра, сетне стана кафеникава, а накрая притъмня съвсем. Вятърът утихна. Когато Елви отвори вратата, верандата и пътеката под искрящите звезди бе покрита с два сантиметра прах. Миришеше на прясно разкопана земя. Вероятно е някакъв аналог на актиномицетите, помисли си Елви. Може би такъв, който може да се разнася от вятъра. Или беше нещо друго. Нещо по-странно.

Фелсия се отправи към града, Файез се прибра в неговата къщичка. Доколкото тя можеше да определи, Файез бе един от малцината в тяхната група, който спеше сам. Судям и Толерсон бяха най-свежата двойка. Лаберже и Маравалис току-що бяха скъсали връзка, започната още в началото на пътуването, и всеки от двамата вече се срещаше с друг.

Сексът не бе нещо нетипично за една научна група. Непрофесионалната му природа бе в противовес със строгите научни занимания, но и се затрудняваше единствено от сравнително ограничения избор и чудатостите на някои учени. Хората са си хора. Ако изпитваше някаква ревност към тях, то тя не бе заради конкретна връзка, а заради самата интимност. Щеше да е приятно да има с кого да се разхожда след буря. Някой да я буди сутрин. Интересно каква ли е сексуалната политика сред местните заселници? Може би РЛЕ трябваше да помислят и за довеждане на психолози.

Вдясно и пред нея стърчаха древните руини на чужда цивилизация, тъмни силуети на фона на по-светлия хоризонт. Сред тях трепкаше светлинка. Беше слаба, едва забележима. По-мъничка от звезда, нямаше да й обърне внимание, ако не се местеше. Някой отново беше отишъл в руините. Заразяваше място с безценни находки. Даваше си сметка, че се ядосва, защото това е по-добре, отколкото да се чувства самотна или виновна. Тя пое обратно към къщичката, стиснала устни. Взе фенерче, провери батерията и закрачи към руините, следвайки подскачащото пред нея синкаво петно. Ситният прах потъваше под обувките й като сняг, скоро мускулите на краката я заболяха от нетипичното усилие.

Когато наближи руините, стори й се, че мъждукащата светлина се насочва в друга посока. Обратно към града. Тя извика, но никой не отговори. Остана в мрака почти минута, чувствайки се несигурна, после засрамена и накрая отново ядосана.

Сред прясно навалялия прах се виждаше наскоро отъпкан път. Беше достатъчно широк, за да мине по него кола. Елви поклати глава и тръгна по пътя, който се извиваше около един висок хълм и се връщаше обратно сред странните постройки.

Когато влезе вътре, светлината озари стени и повърхности, и хвърли навсякъде блестящи отражения. Там, където имаше навес или покрив, се виждаха следите в прахоляка. Много следи. Не беше някой самотник от града, решил да се поразтъпче. Тези хора се отнасяха към руините като към техен клуб. Образците, взети от научния екип от това място, щяха да са компрометирани. Микроорганизмите, смес от познати и непознати, и това, което ще се получи от взаимодействието им в една напълно неконтролирана среда. Същото, разбира се, важеше и за целия град. Тези сгради са били построени от друга цивилизация, древна и могъща, за която човечеството все още не знаеше нищо. Не са някакви къщички на дърво.

— Ехей? — извика тя. — Има ли някого тук?

Никой не отговори. Нито дори вятърът. Тя поклати глава и навлезе в сенките. Ако завари някого наоколо, ще му изнесе лекцията, която не бе успяла на събранието. Ще го накара да разбере защо е важно да се опази тази планета, дори ако трябва да му го повтаря цяла нощ.

Стените около нея се издигаха под странни и обезпокоителни ъгли, сякаш бяха органични или пък принадлежаха на машина, създадена да изглежда като творение на природата. Самотни арки над изсъхналата почва и пусти участъци между тях. Колкото повече навлизаше, толкова се засилваше илюзията, че отвътре руините са по-големи, отколкото отвън.

Вече се готвеше да се откаже и да тръгне назад, когато видя нещо правоъгълно. Самият факт, че имаше прави страни, я накара да спре. Това бяха сандъци, от пластмаса и керамика с функционално сиви цветове и ярки надписи: ВНИМАНИЕ. ОПАСНИ ЕКСПЛОЗИВИ. СЪХРАНЯВАЙТЕ ДАЛЕЧЕ ОТ ИЗТОЧНИЦИ НА ТОПЛИНА И РАДИАЦИЯ.

— О, не — прошепна Елви. — О, по дяволите, не!

* * *

— Доктор Окойе — поде Рийв. — Искате да кажете, че сте намерили експлозиви, скрити вън от града?

— Да — потвърди Елви. — Точно това ме чухте да казвам.

— И съществуват доказателства, че мястото е посещавано от хора?

Седяха в кабинета на Рийв. Светлината от настолната лампа озаряваше всичко в мекото си жълтеникаво сияние. Рийв бе със смачкани панталони и набързо затъкната в тях риза, нищо чудно, като се имаше предвид, че го бе вдигнала от леглото. Трябва да беше някъде среднощ, макар че денонощието тук бе удължено и вероятно до зазоряване оставаха десет часа.

— Да — кимна тя.

— Така — проточи Рийв. — Всичко е наред. Това е много добре. Искам да ми разкажете подробно как намерихте това място.

— Да. Разбира се. Ще ви отведа.

— Не, настоявам да останете тук. Няма да се връщате и във вашата къща. Нито ще излизате в руините. Трябва да останете тук, защото е безопасно. Разбрахте ли ме?

— Там имаше някого. Видях светлина, затова отидох. Ами ако още е там?

— Не е необходимо да се безпокоим за това, защото нищо не се е случило — заяви Рийв, опитвайки се да й внуши увереност. Ала всъщност искаше да каже „Щяхте да сте мъртва“. Елви сведе очи. — Можете ли да ме упътите?

Тя се постара, с разтреперан глас. Рийв нарисува карта на ръчния си терминал и Елви бе почти сигурна, че е вярна. Все още бе твърде объркана.

— Ясно — помърмори Рийв. — Ще ви помоля да останете още малко тук.

— Но у дома ме чака много работа.

Мъжът положи успокояващо ръка на рамото й, ала погледът му вече бе съсредоточен върху някакви вътрешни мисли, вероятно планираше следващия ход, който не включваше нея.

— Първо ще се погрижим за вашата безопасност — повтори той. — Всичко останало след това.

През следващия час тя остана в малката стая — седеше или я кръстосваше нервно. Зад стената се чуваха гласовете на Рийв и неговите помощници — сериозни, напрегнати. После гласовете утихнаха.

Млада жена дойде да я вземе. Елви я бе виждала и преди, но не знаеше името й. Струваше й се нередно, след като бяха летели заедно почти две години. Това би трябвало да й говори някои неща за затворените общества и начина, по който се смесват. И как не го правят.

— Имате ли нужда от нещо, доктор Окойе?

— Не зная къде да спя — призна смутено Елви.

— Ще ви приготвя койката — успокои я момичето. — Моля, елате с мен.

Стаите бяха празни. Другите бяха отишли при извънземните постройки да се изправят срещу ужасна човешка заплаха. Момичето, което я водеше към койката, носеше на колана си кобур. Елви надзърна през прозорците, край които минаваха. Това бе същата улица, по която бе преминала през деня, ала изглеждаше невероятно променена. Сякаш над всичко бе увиснало усещане за заплаха, обещание за задаваща се буря. Като мараня на хоризонта. Тя видя, че по улицата минава братът на Фелсия, но той не поглеждаше към нищо. Страхът й бе студен и дълбок.