Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (50)

Интерлюдия
Следователят

… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…

Сто и тринайсет пъти в секунда то се пресяга и следователят се пресяга с него. Следва го. Наблюдава. То търси сигнал, който никога няма да открие. Не изпитва разочарование, нито гняв. То се пресяга, защото се пресяга. Това, което открива, използва, за да се пресяга, и така открива още и се пресяга по-нататък. Никога няма да стигне достатъчно далече. То не осъзнава този факт.

Следователят знае и знае, че то знае. Съзнание в контекста на липсата на съзнание. Съзнание в една безсъзнателна система. Така че тук няма нищо ново. Следователят въздиша, ще му се да може да изпие една бира, но знае, че това са само странични импулси от матрицата. Навремето беше кристал, изпълняващ функцията на посев, който притежаваше собствено име. Той обичаше и се отчайваше. Бореше се и се проваляше, и накрая спечели с голяма жертва. Не че това имаше значение. Беше търсил неща, които бяха изчезнали. Хора, които бяха изчезнали. Всичко в него е устремено към тази цел. Нещо трябва да се крие там, но го няма.

Вместо него открива мъртво петно. Място, където няма нищо. Откъдето всичко се дърпа назад. Следователят се пресяга и това, до което се допира, умира. Следователят спира да се пресяга. То чака. То обмисля какво да прави.

Някога тук е имало нещо. Нещо, което е построило всичко това и го е зарязало като полуизядена вечеря на масата. Конструктори и инженери, овладели хиляди светове, са живели и умирали тук и са оставили след себе си всекидневни чудеса като кости в пустинята. Следователят го знае. Светът е място на престъпление и това, което изпъква — което очевидно не е в синхрон с останалото, — е мястото, където не отива нищо. Това е артефакт в свят на артефакти, но не си пасва с останалите. Какво биха поставили на място, което не могат да достигнат? Дали е затвор, или ковчеже със съкровища, или въпрос, който не бива да бъде задаван?

Куршум. Бомба, която все още цъка под масата за хранене.

Кой е създателят й? Този, който е виновен за всичко, или някой друг? Каквото и да ви е убило, нещастници, е оставило нещо след себе си. Нещо, изработено, за да ви донесе гибел, и още е там.

Сто и тринайсет пъти в секунда то се пресяга и се пресяга, без да знае за присъствието на следователя, без да вижда белезите и артефактите, да чува ехото от гласовете на мъртвите, на съзнанията, приковани към тях. То се пресяга, защото се пресяга. То знае, че в част от физичното пространство умират хора, но не осъзнава, че го знае. То знае, че е създадено от смъртта на хиляди, но не осъзнава, че го знае. Следователят знае и осъзнава, че го знае.

Следователят се пресяга, но не хаотично. Той търси път и не намира. Търси път и не го открива. Не е тук, не е наблизо, но е някъде наоколо. Две точки определят права. Едната точка е животът, втората смъртта. Никоя от тях не идва оттук. Чукни тези два камъка и виж искрата. Виж какво ще пламне.

Следователят е инструмент за намиране на изчезнали неща и затова съществува. Всичко останало са странични явления. Жаждата за бира. Шапката. Споменът и шегите, странното полуувлечение-полусъстрадание към нещо на име Джеймс Холдън. Обичта към една умряла жена. Мъката по дома, който никога не е имал. Нещо неприсъщо. Незначимо.

Следователят се пресяга и намира Холдън. Той се усмихва. Някога е имало един човек и името му било Милър. Той откривал разни неща, но вече не го прави. Спасява хора, ако може. Отмъщава за тях, ако не успее. Жертва се, когато се налага. Намира разни изчезнали неща. Знае кой го е направил и върши очевидните неща, защото са очевидни. Следователят е подменил костите си, отгледал е нови очи и сега животът му е приел непозната форма.

Той открива оръжието на убийството. Знае какво е станало, поне в общи черти. И без това фините детайли са за прокурорите, ако изобщо се стигне до съд. Но това няма да стане. Има и други неща, за които е добър инструмент. Следователят знае как да убива, ако се наложи.

Нещо повече, знае как да умира.