Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cibola Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Сибола гори

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2015

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-636-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/836

История

  1. — Добавяне

Епилог
Авасарала

Вячеслав Пратканис, говорител на Марсианския конгрес, притежаваше съвършеното лице на покерджия. През трите дни на срещи, съвместни обеди и вечери в театри и на коктейли нито веднъж не си позволи да покаже и най-малка изненада. Или беше парализиран от паника, или просто не разбираше какво става. Авасарала предположи, че е второто.

— Съжалявам, че не мога да дойда с вас тази вечер — извини се Вячеслав, докато се ръкуваше с нея.

— Вие сте отличен лъжец — каза тя с усмивка. — Повечето мъже, прекарали толкова много време с мен, явно са убедени, че ако не се измъкнат навреме, ще се лишат от оная си работа.

Той облещи очи и се разсмя по начин, който несъмнено бе упражнявал пред огледалото. Тя отвърна подобаващо. Правителствената сграда бе разположена в Атерпол, луксозен район в подземния квартал на Лондрес Нова. Още шест подобни жилищни квартала бяха разпръснати под повърхността на марсианската Аврора Синус. Трябваше да признае, че марсианците се бяха справили отлично с подреждането на своя нов свят под земята. Фалшивият купол на Атерпол бе достатъчно висок и осветен с внимателно подбрани оттенъци, за да й внуши, макар и подсъзнателно, че е на Земята. Правителствените сгради имаха олекотена и изящна конструкция, която почти я караше да забрави, че целият този град — цялата планетарна мрежа — наподобява в конструкцията си огромна бомба. Липсата на магнитосфера бе накарала марсианците да поставят на първо място в приоритетите си защитата от радиация. Това, заедно с по-слабата гравитация, която я принуждаваше да подскача по коридорите сякаш е малко момиченце, допринасяха да не си пада особено по тази планета.

— За мен бе чест да споделя възгледите си с вас — измърка той.

Тя сведе глава.

— О, моля ви, Вячеслав. Мисля, че срещата ни се проточи твърде дълго. Може да престанете с тези комплименти.

— Както кажете — отвърна мъжът с каменно лице. — Както кажете.

В коридора до преддверието тя подръпна надолу сарито си и го нагласи. Не че се беше измачкало, но й стягаше от едната страна и това я дразнеше. Мека светлина бликаше от каменни аплици по стените. Миришеше на сандалово дърво и ванилия, дочуваше се лека, приятна музика. Сякаш не се намираше в правителствена сграда, а в хотелски комплекс за релаксиране.

— Крисджен! — провикна се мъжки глас откъм преддверието. Тя се обърна. Видя висок мъж с няколко отсенки по-тъмна от нейната кожа и коса по-бяла от сивкавите й кичури. Той протегна ръце към нея и когато я приближи, тя го прегърна. Никой, който ги наблюдаваше, не би могъл да предположи, че двамата държат в ръцете си поне няколко могъщи политически организации на човечеството. Земята може и да се страхуваше от Пояса, а Поясът да ненавижда Земята, но СВП и ООН трябваше да поддържат мирен дипломатически декор и истината беше, че тя харесваше този стар копелдак.

— Нямаше да си тръгнеш, без да кажеш довиждане, надявам се? — попита той.

— Корабът ми отлита едва утре — отвърна тя. — Отивах на вечеря с приятел.

— Въпреки това се радвам да те видя. Имаш ли минутка?

Фред Джонсън закрачи бавно по коридора и тя се присъедини към него. Преддверието беше облицовано с шлифован камък. Един фонтан в центъра разпръскваше лениво водни капки върху абстрактна човешка скулптура. Той приседна на ръба на фонтана. Тя си помисли, че бавните вълнички вътре карат водата да изглежда покрита с мазен слой.

— Съжалявам, че не можах да ти окажа по-голяма подкрепа — поде Фред. — Но ти знаеш как стоят нещата.

— Зная. Правим каквото можем, без да преминаваме границата, както винаги.

— Имаме доста поясни на онези кораби. Ако приема твърда линия към тях, ще бъде далеч по-зле, отколкото ако проявя отстъпчивост.

— Не е необходимо да се извиняваш на мен — погледна го Авасарала. — И двамата бяхме ограничени в действията си от реалното положение. А и поне не сме толкова прецакани, колкото е Пратканис.

— Зная — рече Джонсън и поклати глава.

— Андерсън Доус все още ли дърпа конците там?

Джонсън сви рамене.

— В повечето случаи. Като квачка на малки пиленца е. Само че неговите пиленца имат доста оръжие и свръхдоза от неолибертантски теории за собственост. Ами при теб? Как се справя Гао като генерален секретар?

— Тя не е глупава, но се е научила да се преструва на такава — подсмихна се Авасарала. — Може да произнесе всички правилни думи и да ги придружи със съответните жестове. Имам грижата за нея.

Фред Джонсън изсумтя. Фонтанът бълбукаше, а досадната музика не му действаше успокояващо. Тя имаше усещането, че са на прага на нещо, но може би беше само илюзия. Истината беше, че отдавна бяха прекрачили границата.

— Пази се, Фред — рече Авасарала.

— Ще държим връзка.

* * *

Съвместен отряд на марсианските сили за сигурност и охраната от ООН бе блокирал станцията на субтранса заради нея. Авасарала седеше във вагона с трима въоръжени пазачи и потъмнени стъкла. Седалката бе извърната към прозореца, където можеше да види отражението си. Изглеждаше уморена, но поне ниската гравитация я подмладяваше. Страхуваше се, че с възрастта шията й увисваше. Вагонът се носеше с тихо свистене по релсите. Тунелът отвън бе във вакуум, за да намали съпротивлението. Тя опря глава на стената и затвори очи.

Марс беше първи. Не първата база или първата колония, но първият опит на човечеството да прекъсне връзките със Земята. Успяла колония, която обяви своята независимост. И ако Соломон Ъпстейн не беше марсианец и не беше усъвършенствал двигателя си, Марс щеше да е мястото на първата междупланетна война. Вместо това Земята и Марс бяха сключили един труден съюз, в който всяка страна се чувстваше по-силна от другата, и се бяха заели да преустроят Слънчевата система. И е било така, откакто помнеше.

Това беше опасността да си стар и политик. Навиците надживяха ситуациите, които ги създаваха. Политиката оставаше непроменена на места, които я бяха вдъхновили, а сетне се бяха променили. Интегралът на човешката сила се беше променил и моделите, които тя използваше, за да го измерва, също търпяха изменения и непрестанно й се налагаше да си напомня, че миналото е различно място. Че вече не живее в него.

Метрото спря в Нариман и Авасарала излезе. Станцията бе претъпкана от местни, задържани заради нейното пътуване. На Земята те щяха да са смесица от европейци, африканци, азиатци и полинезийци. Тук те бяха марсианци, а тя бе землянин. Докато охранителите я водеха към електрическата кола, тя се зачуди какви ли ще бъдат след това. Новотеранци, предполагаше. Освен ако колонистите не измислят нещо друго. А после… какво? Илусианци? Илюзионисти? Какво глупаво име.

Божичко, колко беше изморена. Всичко беше ужасно голямо и ужасно опасно, а тя беше изморена.

Бяха затворили за нея един салон в задната част на ресторанта. Място за двеста, може би триста души. Кристални полилеи. Истински сребърни прибори. Кристални чаши за вино, килим, доста добра имитация на истински персийски. Боби Дрейпър седеше на масата и всичко около нея изглеждаше дребно.

— По дяволите — изруга Авасарала. — Закъснях ли?

— Казаха ми да се явя по-рано за проверка от охраната — обясни Боби и се надигна. Авасарала я доближи. Странно, можеше да прегърне Фред Джонсън с лекота и грация, а го смяташе само за свой политически съперник и инструмент. Харесваше истински Боби Дрейпър, но не беше сигурна дали е редно да прегърне бившия артилерийски сержант, да й стисне ръката и дори да седне до нея и да се преструва, че двете се срещат всеки ден. Затова побърза само да седне.

— Как е животът като ветеран? — попита тя.

— Стига да си плащам сметките — отвърна Боби.

— Какво повече му трябва на човек?

Млад мъж с остри, красиви черти и изящни ръце се приближи и им наля вода и вино.

— А ти как си? — попита Боби.

— Общо взето добре. Арджун твърди, че работата ме изнервя.

— Според него личи ли си?

— Той има доста богат опит. Истината е, че мразя новата служба. Колко добре ми беше като помощник на подсекретаря. Само власт и никакви глупости. Сега, след това повишение, трябва да пътувам. Да се срещам с хора.

— И преди се срещаше с хора — изтъкна Боби, пренебрегна виното и отпи от чашата с вода. — Това ти е работата. Да се срещаш с хора.

— Но сега първо трябва да отида там. Не обичам да прекарвам седмици на кораб заради разговор, който мога проведа и като си седя на бюрото.

— Така е — засмя се Боби. — Мисля, че разбирам какво е имал предвид Арджун.

— Не ми се прави на такава хитруша — сгълча я Авасарала и в този момент красива млада жена им поднесе салати. Свежи марули с репички и черни осолени маслини. Нито едно от тези неща не бе виждало слънцето. Тя взе вилицата. — А сега и това.

— Следих го по новините. Договор за право на достъп до порталите?

— Не, това са глупости. Подхвърлихме го на журналистите, за да има какво да предъвкват. Има по-голяма риба, която се пържи в тигана.

Вилицата на Боби увисна на средата на пътя към устата й. Тя се намръщи. Авасарала гаврътна половин чаша вино. Беше добро, поне така предполагаше.

— Проблемът — поде тя, като посочи Боби с вилицата си — е, че вярвах на Джеймс Холдън. Мислех, че няма да направи нищо, което съм му казала да прави. Не съм глупачка. Просто се надявах да бъде себе си.

— Да бъде себе си, а?

Авасарала си взе от марулята.

— Знаеш ли колко кораби летят в момента към Пръстена? Точно в този момент, сега, имаме хиляда и шестстотин кораба и всеки от тях е отправил взор към Нова Тера. Двамата с Джонсън пратихме Холдън да посредничи, защото той е идеалният човек, който да демонстрира какъв провал е цялата тази операция. Колко страшно може да стане. Очаквах медиите да вдигнат вой до небесата всеки път, когато някой кихне. Този човек умее да разпалва войни, но не и този път, когато искахме точно това от него. Изведнъж се оказа шибан миротворец.

— Не разбирам — повдигна вежди Боби. — Защо ви е нужен конфликт?

— За да натиснем спирачките — обясни Авасарала. — Да спасим Марс. Само че не успях.

Боби остави вилицата. Красивият млад мъже беше изчезнал. Вършеше си добре работата. Време беше двете да останат насаме.

— Хиляди слънца, Боби. Мащаби, каквито не сме познавали досега. Дано да можеш да си го представиш, защото в повечето случаи аз не мога. И някои — може би всички — имат поне една планета с атмосфера, която можем да дишаме. Място, където може да се развива живот. Каквото търсехме. Не зная що за проклетници са създали протомолекулата, но и те са търсили места като Земята. И са ги намирали. Места, които много повече приличат на Земята от Марс. Нова Тера беше прецедент, нещо, от което трябваше всички да извлечем поука. Но вместо това какво получихме? Най-голямото преселение в историята на човешката цивилизация. Фред Джонсън си мисли, че може да го контролира, защото държи гърлото на бутилката на станция Медина, но не бива да забравя, че СВП му диша във врата. Вече е твърде късно.

— Защо трябва да го контролира? Защо да не остави хората да се заселват където искат?

— Заради Марс — натърти Авасарала.

— Не разбирам.

— Марс разполага с втория по големина флот в Слънчевата система. Около петнайсет хиляди бойни глави. Шестнайсет разрушителя. И един господ знае колко по-малки кораба. Тези кораби са по-модерни от земните. С по-добра конструкция. Те са по-бързи. Притежават системи за прикриване на топлинните следи, по-бързо рециклиране на водата и високоенергийни протонни оръдия.

— Протонните оръдия са мит.

— Не са. Та ето ти втория по сила флот, който някога е бил създаван. Какво ще стане с него?

— Ще защитава Марс.

— Марс е мъртъв, Боби. Холдън, онзи кучи син Хейвлок и Елви Окойе, която и да е тя, мамка й, го убиха. Половината марсианско правителство го разбира, и мнозина се готвят да заминат с такава скорост, че и прашинка няма да остане от тях. И кой, по дяволите, ще живее на Марс? Хиляди нови светове, където не трябва да се завираш в пещери и да носиш скафандър всеки път, когато излезеш на разходка под небето. Никой няма да остане тук. Знаеш ли какво ще се случи, ако половината от населението на Земята се отправи към световете отвъд Пръстена?

— Какво?

— Ще съборим доста стени и ще си направим по-големи апартаменти. А ако Марс изгуби двайсет процента от населението си?

— Програмата за тераформиране ще спре?

— Ще спре, разбира се. Ще стане по-трудно да се поддържат всички системи. Ще рухне данъчната система. Марсианското правителство ще падне. Ето какво ще стане и единственият шанс да го запазим беше изгубен безвъзвратно. Ще имаш изолирано управление с планета, на която никой не желае да остане, защото никой не иска. Суровините, които сега изкарват на пазара, съществуват в изобилие на хиляди планети, където добивът им е лесен и няма да се задушиш до смърт във вакуум, ако снаряжението ти се повреди. И кое е единственото нещо — единственото нещо, — което ти остава за продан? Твоят единствен ресурс?

— Петнайсет хиляди бойни глави — довърши Боби.

— И кораби, които да ги пренасят. Кой ще притежава тези кораби, когато Марс се превърне в призрачен град, Боби? Къде ще отидат те? Кого ще убиват? Всички ние местим фигури за първия междузвезден конфликт. И Джеймс Холдън, който трябваше да превърне Нова Тера в убедителен пример, че е по-добре да си останеш вкъщи, и да ни даде малко време, за да си поемем дъх, вместо това откри нов начин да оплеска нещата.

— Като успя?

— Според някои дефиниции на тази дума.

— Да, но планетата там избухна.

— Дребна работа — промърмори недоволно Авасарала.

— Хм — изсумтя Боби. — По дяволите.

— Казах го вече.

Известно време двете мълчаха. Боби гледаше към салатата, без да я вижда. Авасарала допи виното. По лицето на своята събеседница виждаше как обмисля всички възможни последствия. Погледът на Боби се втвърди.

— И защо ме покани на обяд? Готвиш се да ме наемеш?

Авасарала скръсти ръце.

— Боби, след като всички ние местим фигури…

— Да?

— Искам да те поставя на шахматната дъска, войнико.

Край