Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cibola Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Сибола гори

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2015

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-636-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/836

История

  1. — Добавяне

38.
Холдън

Холдън се насочи отново към далечния край на кулата.

Небето беше оловносиво, закрито от ниски следобедни облаци. Дъждът бе отслабнал до лек ръмеж, колкото да подгизнат дрехите и да се търкулват отделни капки по гърба му. Мократа почва жвакаше под обувките при всяка крачка. Въздухът миришеше на озон и кал.

Малка групичка червеи убийци душеха около пукнатина в подножието на кулата. Един парцал блокираше входа, но те използваха тесните си носове да го изучават и вероятно да търсят заобиколен път. Холдън замахна с лопатката, която бе взел от потопените рудници, и ги смаза с един удар.

Продължи нататък, като от време на време срещаше други самотни червеи. Тях прихващаше с острието на лопатата и ги захвърляше настрани. В началото се забавляваше да гледа колко далече ще паднат. Но скоро осъзна, че мускулите на раменете го болят от изтощение и че жертвите падат все по-близо и по-близо.

Милър го следваше от известно време, без да проговаря, само една сива, мрачна фигура, която сякаш му напомняше с присъствието си, че има и по-важни неща за вършене.

Той изчезна, когато Холдън сви зад ъгъла и се натъкна на малка работна група, заобиколила полуизкопана канавка. Опитваха се да прокарат плитък канал с вода около подножието на кулата, но с примитивните подръчни средства работата напредваше бавно.

Тази група се състоеше от три жени и двама мъже. Те спираха да си починат и пиеха вода от торбичките на пречиствателната машина. Една от жените му кимна, другите четирима не му обърнаха внимание.

Върху панталона на един от мъжете бе залепнал червей.

Висеше на плата малко над дясното коляно. Около него не се виждаше слузесто петно. Никой от петимата копачи, изглежда, не го бе забелязал. Холдън знаеше, че трябва да извика, да привлече вниманието им, но се боеше, че мъжът може машинално да го избърше с ръка. Затова се приближи спокойно към него и каза:

— Не мърдай.

Мъжът го погледна намръщено.

Куе?

Холдън го сграбчи за раменете и го събори по гръб.

— Какво правиш, бе? — извика мъжът. Останалите се дръпнаха, сякаш очакваха да избухне бой. Холдън се наведе над него и повтори:

— Не мърдай. — После улови крачола на панталона и го откъсна с всичка сила. Сетне го запокити настрани.

— Какво става? — ахна една от жените Холдън я позна едва сега. Беше от началниците на мината. Вероятно сега отговаряше за групата по изкопаване на канала.

— Никой ли не видя червея на коляното му?

Бабоса мало? — промърмори някой.

Холдън се протегна и помогна на замаяния мъж да се изправи.

— Имаше червей убиец на крачола. Да не си се опирал на стената?

— Не. Не зная. Може би за секунда… — Мъжът се озърташе.

— Нали ви казах бе, хора — обърна се Холдън към останалите. — Червеите пълзят нагоре, за да се измъкнат от водата.

— Така е, така е — кимаше жената.

— Не си го видял, значи. Какво е положението?

— С кое? — попита мъжът.

— С очите. Орбас.

Некхарочо — повдигна рамене мъжът в поясен жест. Не е добре.

— Трябваше да кажеш на вашата отговорничка, че зрението ти е отслабнало. За малко да се разделиш с живота, друже.

Са, са.

— Прибирай се вътре. — Холдън го побутна към главния вход. — И намери някой да ти помогне с панталона.

— Съжалявам, шефе — измънка мъжът и се отправи забързано към входа.

— Някой друг от вас да е зле със зрението? — Холдън ги огледа. Жената до него се намръщи.

— Защо ни питате? Всички сме го закъсали.

— Е, добре — промърмори Холдън и се почеса по главата. — Я най-добре се приберете — добави той след малко.

— А канавката?

— Твърде рисковано е. Аз ще остана да пазя. Прибирай хората вътре.

— Разбрано. — Жената поведе и останалите към входа.

Ръчният терминал на Холдън изписука и когато го извади, той откри, че някой се е опитвал да се свърже с него от известно време. Потвърди разговора и на екрана изплува лицето на Елви.

— Джим, къде си? Трябваш ми в лабораторията.

— Съжалявам — отвърна Холдън. — Малко съм зает в момента.

— Излязоха резултатите от кръвните ти проби. Трябва да ми ги прочетеш.

Екранчето на машината за анализи беше миниатюрно. Разбира се, кой, в епохата на очните импланти, би се оплаквал от слабо зрение? Холдън си помисли, че не би било лошо, ако можеше да дръпне едно поучително слово на конструкторите.

— Само да довърша с патрулирането — каза той.

— Това е важно.

— Както и да запазиш живота на идиоти, излезли да работят отвън, без да виждат какво правят.

— Побързай тогава. Моля те — добави тя и прекъсна връзката.

Холдън се готвеше да прибере терминала, когато той отново забръмча. Когато го погледна, откри, че е аларма, предупреждаваща за ново спускане на припаси. Вдигна терминала към небето, за да го ориентира за мястото на пратката. Малък бял парашут изплува на екрана, уловен и увеличен от програмата. Твърде далече. Все още се разпръскваха хаотично над района. За първите няколко пратки имаше специална група, ала скоро нямаше да разполагат с хора, способни да обикалят из околностите.

С никого друг, освен него.

Той се прибра и потърси Еймъс, за да обсъди проблема с него. Механикът си бе устроил импровизирана работилница на стотина метра от кулата, под навес от метално скеле и платнище. Вътре бяха струпани инструменти, части от транспортери и бутилки за оксижена.

— Как върви? — попита Холдън, когато доближи навеса и надзърна вътре.

Еймъс седеше кръстосал крака върху един брезент, заобиколен от разхвърляни инструменти и части.

— Ами, май това ще е проблемът — отвърна той.

— И по-точно?

— И по-точно, имам два електрокара, които измъкнаха от потопените мини. Надявам се да ги върна към живот, ако поработя над тях още няколко часа. Оказа се, че потапянето не им е повлияло толкова зле. Ходовата част трябва да се почисти от калта, но няма да е трудно.

— Сигурно не така стои въпросът с акумулаторите.

— Да, има нещо вярно. На тях не им е понесло добре.

Холдън взе една корозирала клема от купчината, завъртя я между пръстите си и я хвърли обратно.

— От кораба съобщиха, че височинните ветрове затрудняват все повече доставките. Скоро ще бъде невъзможно да получаваме припаси. Ще пратя още една група да издири парашута с пратката.

— Докато могат да виждат — посочи Еймъс. — Без да се спъват във всеки камък.

— Така е, после аз ще съм единствената възможност. А не мога да се нагърбя с всички задачи, ако нямам превоз.

— Добрата новина е — съобщи Еймъс, — че ще мога да сглобя два или три здрави акумулатора от всички части. Лошата е, че вероятно ще успея да заредя само един.

— Един ми стига. А работещ електрокар, в който да го поставя?

— Мисля, че ще ти осигуря — каза Еймъс. Пресегна се и взе ацетиленовата горелка. От дюзата й бликна ярък синкав пламък и той го насочи към нещо на земята. Червей убиец се бе промъкнал отвън, телцето му зацвърча и издъхна със съскане.

— Как са очите ти? — попита с привидно нехаен глас Холдън.

— Добре, засега — отвърна механикът. — Но не съм тук от много време. Има някакво помътняване в периферията, където всичко се оцветява в зелено, така че съм пипнал тази гадина като всички останали.

— Трябва да влезеш вътре при другите.

— Не — поклати глава Еймъс. Докато говореше, той вдигна един от повредените акумулатори и се зае да го разглобява. — Голяма част от нещата, които хората на Уей изравят за мен от отломките, са токсични и най-добре да не замърсяват въздуха вътре. Пък и не искам колонистите да ми пипат нещата.

— Знаеш за какво говоря. Този заслон е примамливо сухо място. Червеите ще нахлуят тук веднага щом се стъмни.

— Може би — съгласи се Еймъс. — Но съм покрил пода с платнище, за да не излизат през дупки от земята. А останалите, които допълзят, ще ги изпържа с горелката. Трупам обгорените им телца ей там. Живите като че ли ги избягват. Мисля, че ще се справя.

Холдън кимна и поседя няколко минути в уютното мълчание на споделената дружба. Механикът приключи с разглобяването на акумулаторите и подреди частите пред себе си. Здравите бяха от едната страна, повредените — от другата. Холдън знаеше, че ако му предложи помощ, само ще обърка нещата, но беше приятно да седи под навеса, далече от изплашените колонисти, които не искаха да си тръгват.

— Знаеш ли — рече по някое време, — ако зрението ти се влоши, ще трябва да те накарам да влезеш вътре. Независимо дали си приключил с това, или не.

— Е, поне можеш да опиташ — разсмя се Еймъс.

— Не спори с мен за това — настоя Холдън. — Моля те. Може ли поне за едно нещо да не се караме? Няма да те оставя тук да те отровят. Ако ослепееш, ще трябва да те нося.

— Сигурно ще е забавно — продължи да се смее Еймъс. — Най-вече, че ще си ти. Но не смятам да бъда трън в задника ти, капитане. Надявам се, че го знаеш.

— И тогава какво?

— Всички вътре имат същия шибан проблем. — Докато говореше, Еймъс се зае да сглобява акумулатор от запазените части. Пръстите му работеха чевръсто, сякаш изобщо не се налагаше да гледа. — Знаеш ли за какво ще говорят?

— За какво?

— Ами все същото. Олеле, ослепявам, гладен съм, не искам да ходя на групова терапия. Достатъчно ми е да ги послушам няколко минути и ще започна да раздавам юмруци само за да си осигуря малко покой.

Холдън приседна на един сандък и отпусна мократа си глава върху скръстените ръце.

— Зная. Аз също трудно ги понасям. Нервите ми са изопнати докрай.

— Изопнати са, защото си уморен — посочи Еймъс. — Непрестанно си повтаряш, че трябва да спасиш всички, и не си спал от два дена. Но не се оплаквай. Свикнал си да слушаш хленченето на другите. Благодарение на това печелиш голямата пара̀.

— Ние всички печелим еднакво.

— Тогава предполагам, че го правиш за чест и слава.

— Мразя те — озъби се Холдън.

— До довечера се надявам количката ти да е готова — каза Еймъс и затвори с щракане акумулатора.

— Благодаря — отвърна Холдън, изправи се с пъшкане и се повлече назад към кулата.

— За тебе винаги — подметна зад него Еймъс.

Терминалът на Холдън забръмча отново.

— Джим, къде си? — заговори Елви веднага щом той прие разговора. — Нужна ми е информацията…

— Идвам — увери я той. — Нали разбираш, че точно сега нося по няколко дини под всяка мишница. Но ще съм при теб до две минути.

Холдън прекъсна връзката и в този момент откъм входа на кулата се зададе Мъртри.

— Капитане — рече той.

— Господин Мъртри. Как вървят нещата при вас? Еймъс май използва добре нещата, които му носят.

— Той е добър монтьор — кимна началникът на охраната. — Пуснаха още доставки.

— Видях ги. Терминалът ми ги отбеляза на картата. Ще ви прехвърля координатите, за да пратите групата.

Докато прехвърляха данните, Мъртри призна:

— Изгубихме един човек.

— Кой?

— Паулсън. Един от моите шофьори. Червей е пропълзял в обувката му, без някой да види.

— Много съжалявам — въздъхна Холдън, докато се опитваше да си спомни кой беше Паулсън, но така и не успя да свърже името с лице.

— Глупава грешка — намръщи се Мъртри. Той въведе няколко бързи команди в терминала си. — Но не ви търсех за съчувствие. Само да ви уведомя, че хората ни се топят.

— Ясно — кимна Холдън. Беше изненадан, че липсата на състрадателност у Мъртри не го изненадваше.

— Уей ще поеме издирването на припасите.

— Тя как е със зрението? Колко време още ще може да се справя според вас?

— Вече е тръгнала — отвърна Мъртри с познатата си безрадостна усмивка. — Така че поне и този път.

— Страхотно. Предайте й моите благодарности.

— Ще го направя. — Мъртри се престори, че не забелязва иронията му. — Но искам нещо от вас.

— Вие или РЛЕ?

— Смятайте го за едно и също на този етап. Сред товара трябва да има и строителни елементи. Искам да събера строителна група и да вдигнем малка къща, преди всички да сме ослепели.

— Това пък за какво ви е? Има толкова много друга работа, която не може да чака. Мисля, че точно сега строежите на къщи не са ни приоритет. Имаме си убежище — посочи той с пръст чуждоземната кула зад тях.

— Тези хора — заяви Мъртри — ядат моята храна, пият от водата ми и вземат моите лекарства. Моята група събира припасите и се занимава с издирване на останки от предишното селище. Надявам се, че това ви е известно? И щом това е така, не виждам какво им пречи да вдигнат няколко стени по моя молба.

— Затова ли ви трябвах?

— Те имат погрешното впечатление, че вие командвате. Струва ми се, че няма да е възпитано засега да ги поправям.

Холдън внезапно бе споходен от видението как изнася полуслепия Мъртри в средата на подгизналата от дъжд пустиня и го изоставя сред пълчища от червеи убийци.

— Нещо смешно ли казах? — попита Мъртри.

— Моя шегичка — рече Холдън с усмивка. — Трябва да присъствате там. Ще кажа на Керъл, че търсите доброволци.

Преди Мъртри да успее да възрази, Холдън се обърна и се отдалечи.

Вътрешността на кулата бе като кошер. Колонистите бързаха да приключат с подготовката за идващата нощ. Групата на Лусия попълваше запасите от питейна вода. Керъл предвождаше неколцина мъже и жени, обикалящи помещенията в търсене на промъкнали се червеи и запушващи дупките, които открият.

Холдън се изкачи по импровизираната рампа, вдигната от празни сандъци и контейнери, и се озова на третия етаж. В помещението, което оптимистично бяха нарекли лаборатория, той откри Елви, Файез и още един учен от РЛЕ, жена на име Судям, ако не грешеше.

— Кой е това? — Елви сръга Файез. — Джим ли е?

Файез го погледна слепешката.

— Най-сетне.

— Съжалявам, че закъснях, но Мъртри настояваше…

— Искам да дойдеш тук и да ми прочетеш това — прекъсна го Елви. Сочеше миниатюрното екранче на машината. Холдън се приближи и погледна дисплея, но не намери никакъв смисъл в символите там.

— Какво трябва да търся?

— Първо искам да намериш ОКБ. — Тя посочи екранчето. Там нямаше нищо, което да прилича на ОКБ.

— Добре — каза Холдън. — Ще пише ли ОКБ? Не виждам тук ОКБ.

Елви въздъхна и заговори бавно.

— Горе на екрана пише ли „резултати“?

— Не. Най-отгоре е написано „инструменти“. Това ли ти трябва?

— Погрешно меню. Натисни копчето за връщане. — Елви посочи основата на екрана. Холдън го натисна.

— А, сега се появи опцията „резултати“.

— Натисни я. Трябва да излезе таблица с обозначение ОКБ, ЕБ, ЛБ, хемоглобин, хематокрит, тромбоцити.

— Ей — възкликна Холдън щастливо. — Има ги всичките.

— Кажи ни какви са показателите.

Холдън ги прочете, а Елви си водеше бележки на терминала. Беше увеличила шрифта до такива размери, че Холдън го виждаше от мястото си в другия край на помещението.

— Върни назад и ни прочети кръвно-газовия анализ — нареди тя, когато приключиха. Отне им час, но накрая Холдън им предаде всички резултати, които искаха. Те решиха да му вземат още една кръвна проба, преди да го пуснат.

Когато приключиха, той се изправи до Елви, притиснал убоденото място с марля.

— Приближаваме ли се? — попита.

— Процесът не е лесен — отвърна тя. — Дори с достъпа до всички тези умове на Земята и Луната и компютъра на „Израел“. Търсим игла в сложен организъм.

— Колко време ни остава?

Елви наклони глава и светлината озари зениците й. Холдън видя, че са позеленели.

— Почти никакво — рече тя. — Но ти трябва да поспиш. Изглеждаш изтощен.

— Кръвта ми ли ти го каза?

— Не си спал от два дена — засмя се тя. — Математиката ми го казва.

— Обещавам да се просна на леглото веднага щом намеря време.

Той се спусна по импровизираното стълбище на приземния етаж. Лусия преглеждаше едно от децата, осветявайки с фенерче очите му. Докато минаваше край нея, тя му се усмихна и кимна. Някой нададе изплашен вик, прекоси помещението с пръчка, на която се гърчеше червей, изскочи навън и го стъпка.

Небето бе пепелявосиво, дъждът пак се усилваше. На изток изръмжаха далечни гръмотевици, светкавиците бяха само отблясъци под облаците. Миришеше на озон и кал.

Холдън отново пое около кулата.