Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (28)

24.
Елви

Елви спеше и сънуваше.

В съня си тя беше на Земята, ала обстановката наподобяваше коридорите на „Едуард Израел“. Владееше я неприятното усещане за назряващо нещастие. Нещо някъде гореше. Трябваше да попълни някакви документи, преди всичко да изгори напълно. Намираше се в кабинета на губернатор Трайинг и той също бе там, само че чакаше своя смъртен акт, а документът се бавеше. Елви не успяваше да попълни правилно данните. Плъзгаше поглед по редовете в търсене на нужните параграфи, ала текстът непрестанно се менеше. Най-отдолу бе написано: „Елви Окойе, водещ изследовател и аргонавт“, а следващият текст гласеше: „Глобите се заплащат направо в храма: в зайци и прасета“. Чувството за неотложност не я напускаше, тя извика и изведнъж хартията започна да се разпада между пръстите й. Опита се да събере парченцата, но не успя.

Някой я докосна по рамото — беше Джеймс Холдън, само че приличаше на друг. По-млад, по-мургав, но тя знаеше, че е той. Изведнъж осъзна, че е била гола през цялото време. Почувства се засрамена, ала същевременно й беше приятно. Ръката му докосна гърдите й…

— Елви! Събуди се!

Тя отвори бавно очи, клепачите й бяха тежки, трудно подвижни. Опита се да се съсредоточи. Не знаеше къде е, а само, че някакъв копелдак прекъсва нещо, което не искаше да бъде прекъсвано. Неясните очертания пред нея постепенно дойдоха на фокус. Таванът на нейната къщичка. Надигна се и размаха ръце. Беше сама в леглото. Ръчният й терминал изпускаше светлина. Машината за анализи премигваше, пращайки нови данни от изследванията й през безбрежния мрак до Пръстена и станция Медина, и от там на Земята. Всичко това беше съвсем нормално, тогава защо, по дяволите, се беше събудила?

На вратата се потропа отново.

— Елви! — чу гласа на Файез. — Събуди се. Трябва да видиш нещо.

Елви се прозя толкова силно, че я заболя челюстта. Успя да седне. Сънят избледняваше бързо. Имаше някакъв пожар и някой я докосваше, а на нея й беше много приятно. Подробностите се изгубиха съвсем, когато се надигна и протегна ръка към халата.

— Елви? Вътре ли си?

Когато заговори, гласът й бе нисък, неясен.

— Ако не е нещо важно, ще ти разкъсам гръкляна и ще се изпикая в дробовете ти.

Файез се разсмя. Зад него се чуваха и други гласове. Судям каза нещо, но твърде тихо, за да се чуе. Има Чапер, геохимичката, също бе там. Елви захвърли халата и посегна към дрехите и обувките. Когато излезе навън, там вече се бяха събрали десетина души от изследователския екип, разделени на двойки и малки групи. Всички гледаха нагоре. В мрака нещо по-голямо от звезда сияеше в червена светлина. Файез, приклекнал наблизо, погледна към нея.

— Какво е това? — попита Елви и инстинктивно сниши глас, сякаш можеше да го изплаши.

— Една от луните.

Тя пристъпи напред и примижа.

— Какво прави?

— Топи се.

— Защо?

— Знам ли? — Файез се изправи.

— Жалко, че не пратихме сонда там — подхвърли Судям с развълнуван глас.

— Имахме цяла планета да изследваме — отвърна Файез. — А и да се избиваме помежду си.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Судям.

— Че бяхме заети — разпери ръце Файез.

Луната отново смени цвета си от тъмночервен към яркооранжев, а после стана жълтеникавобяла. След това се върна назад през целия спектър и потъмня така внезапно, както беше блеснала.

— Някой записва ли? — попита Елви.

— Каски и Фаренджър зарязаха наблюдението на височинната рефракция и преместиха камерите натам веднага щом видяха какво става. В преобладаващата си част това е светлина от видимия спектър, топлинни вълни и около трийсет процента магмени частици. Датчиците на „Израел“ подават сходни данни.

— Опасно ли е? — зададе тя следващия въпрос, знаейки предварително отговора. Може би. Може да е опасно, а може и не. Докато не знаят какво е, оставаше им само да предполагат. В сумрака не успя да различи какво е изражението на Файез. Може би отпуснатите ъгълчета на устата му и тревогата в очите бяха само рожба на въображението й. Поредният сън, но наяве. — Другите знаят ли?

— Навярно — отвърна Файез. — Стига да не са заети да се пленяват помежду си или да изгарят хора.

— Каза ли на Мъртри?

— Не съм. Някой вероятно му е казал.

— А Холдън? Той знае ли?

— Дори да знае, какво може да направи? Да заговори с успокояващ тон?

Елви се обърна към селището. В няколко от прозорците се виждаше светлина. Тя включи ръчния си терминал и нагласи екрана му на силна, бяла светлина, като прожектор.

— Какво правиш? — попита я Файез.

— Ще говоря с капитан Холдън.

— Да бе, нали — подсмихна се Файез. — Точно това му трябва — мнението на една биоложка.

Думите му я ужилиха неприятно, но Елви не позволи да я въвлече в разговор. Файез беше добър учен и приятел, но навикът му да се шегува с всичко и да избягва сериозните разговори заради смешното го правеха по-малко полезен, отколкото би трябвало да бъде. Някой трябваше да се погрижи всички да разберат какво се случва горе. Вероятно честта се падаше на нея. Нямаше нищо против, щом ставаше въпрос за Холдън.

Сухият въздух миришеше на прах и на малките разцъфнали растителни аналози. Тя пое в сумрака, следвайки пътеката между растенията. Не за първи път си помисли, че къщите, руините и цялото селище вече са й познати до болка, много повече, отколкото всяко друго място, където бе живяла. Познаваше добре терена, нощния ветрец, миризмите, които се появяваха в различни части на денонощието. През изминалия месец тя бе очите и ушите на цялото научно общество на Слънчевата система. Дори когато терористите убиха Рийв и Мъртри слезе на повърхността, поне част от деня й бе посветена на вземане на образци и прехвърляне на данни към дома. Беше прекарала повечето от времето си вътре в тази среда.

Над нея дребната червена точка бе като напомняне колко малко все още знаят. При други обстоятелства тя щеше да е само предизвикателство, но в мрака на Нова Тера изглеждаше като заплаха. Крачките й придобиха ритъм, обувките й потропваха върху камъните.

Хората в селцето бяха излезли на улиците, също както нейните колеги. Стояха на осветените си веранди и гледаха сияещата точка на хоризонта. Елви не знаеше дали го правят от любопитство, от уплаха, или просто търсеха тема, различна от обсъждане на случилото се през последните дни. Между нас и тях — напомни си тя.

А може би го смятаха за поличба. Горящото око, което ги гледа отгоре, преценява ги и се готви за война. Някъде беше чувала подобна легенда, но не можеше да си спомни подробностите.

Уей и още един охранител крачеха по улицата с автомати в ръце. Елви им кимна и те отвърнаха с кимване, но не я заговориха. Вероятно някой бе казал на Холдън. Но тя вече беше дошла. Трябваше да се увери.

На улицата пред сградата, в която живееше Холдън, тя видя Яцек Мъртън. Вървеше забързано, стиснал ръце в юмруци. Погледът му бе забоден на три крачки напред, все едно гледаше екран, раменете му бяха схлупени, сякаш се пазеше от нещо. Готвеше се да го поздрави, но в главата й зазвуча предупредителен звън.

В следния миг тя вече не беше Елви Окойе, тръгнала посред нощ да търси капитан Холдън под претекст, който дори на нея изглеждаше неубедителен. А момчето не беше синът на Лусия и Басиа Мъртън, брат на Фелсия. Дори не се намираха в селището. Тя беше биолог, забелязала примат в полето. И погледнато така, някои неща придобиваха ясен контекст. Момчето се подготвяше за насилствен акт.

Тя се поколеба и понечи да се обърне. Уей бе само на десетина метра зад нея. Ако извика, двамата охранители ще дотичат. Сърцето й ускори своя ритъм. Дългите часове след смъртта на Рийв се пробудиха като забравен кошмар. Трябваше да изкрещи. Да повика на помощ.

Само че момчето не беше примат. Не беше някакво животно. Това бе братът на Фелсия. И ако извика за помощ, може да го убият. Тя преглътна, притисната между страха и смелостта. Объркана. Какво би направил Файез? Ще му предложи да го черпи бира?

Момчето спря и я погледна. Очите му бяха пусти. Носеше тънко яке, увиснало от едната страна, сякаш имаше нещо тежко в джоба.

— Здрасти — поздрави тя и се усмихна.

— Здравей — отвърна след няколко секунди Яцек.

— Странно, нали? — Тя посочи червената точка. Изглеждаше й по-зловеща отпреди. Яцек погледна към небето, но не реагира видимо.

— Странно — съгласи се той.

Стояха един пред друг в напрегната тишина. Светлината, излизаща от салона, осветяваше едната страна на момчето, а другата тънеше в мрак. Елви се напрягаше отчаяно да измисли нещо. Да обезвреди по някакъв начин невидимата мина. Файез би се пошегувал, би накарал момчето да се засмее и това щеше да ги постави на една и съща страна. Но тя не знаеше как.

— Страх ме е — призна неочаквано и гласът й потрепери. Думите й изненадаха момчето толкова, колкото и нея. — Ужасно ме е страх.

— Няма нищо — отвърна Яцек. — Това е само някаква реакция. Космическо тяло, което се топи на орбита.

— И все пак ме е страх.

Яцек погледна намръщено краката си, раздвоен между желанието да довърши каквото бе започнал и порива да каже няколко успокояващи думи на тази неуверена, уязвима и странна жена.

— Всичко ще бъде наред — рече той.

— Прав си — кимна тя. — Така е. Ти знаеш. Искам да кажа — наистина знаеш, нали?

— Предполагам.

— Идвах да видя капитан Холдън — продължи тя и Яцек трепна, сякаш бе произнесла някаква обида. — Ти също ли?

Виждаше по лицето му, че се опитва да си върне предишното състояние, да пусне между двамата стена от гняв. Той не беше привикнал с насилието. Нужно му беше усилие, за да го направи. Тъкмо това усилие й бе помогнало да забележи какво става.

— Той отведе баща ми — каза глухо Яцек. — Мама се безпокои, че никога няма да го видим.

— Затова ли дойде? Да го попиташ?

Яцек видимо се смути.

— Какво… да попитам?

— Дали може да говориш с баща ти.

Момчето премигна и неволно пристъпи към нея.

— Той няма да ми позволи да говоря с него. Нали е затворник.

— Хората разговарят и със затворници. Да не би някой да ти е казвал, че не можеш да говориш с баща ти?

Яцек мълчеше. Пъхна ръка в джоба — в увисналия — и я извади.

— Не.

— Ела, тогава — подкани Елви и пристъпи към него. — Да идем да го попитаме.

Вътре в помещението завариха Холдън да крачи напред-назад. Едрият мъж — Еймъс — седеше на масата, пръснал пред себе си карти. Холдън бе по-блед от обичайното и тялото му издаваше вътрешно напрежение. Еймъс вдигна глава, когато влязоха. Ръката й бе на рамото на Яцек. Очите на Еймъс бяха равнодушни и безжизнени като мрамор, но гласът му бе все така приповдигнат.

— Здрасти, докторе. Какво има?

— Две неща — отвърна Елви.

Холдън спря. Явно му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи. Нещо го тревожеше. Погледът му се плъзна по нея и той направи опит да се усмихне. Тя се покашля.

— Яцек би искал да попита има ли някакъв начин да поговори с баща си — каза Елви. Струваше й се, че въздухът в стаята не достига, беше й трудно да си поема дъх. Дали пък не развиваше алергична реакция?

— Разбира се — отвърна Холдън и погледна през рамо към Еймъс. — Не е проблем, нали?

— Все още имаме радиовръзка — каза Еймъс. — Но може би трябва да предупредим Алекс. И без това сега е доста зает.

— Имаш право — кимна Холдън, по-скоро на някаква вътрешна мисъл. — Аз ще го уредя. Имаш ли ръчен терминал?

Яцек не разбра веднага, че се обръщат към него.

— Не работи. Нямаме ретранслатор. Връзката е само при пряка видимост.

— Донеси го тук, когато можеш, и аз ще го настроя към нашата мрежа. Така ще е по-лесно, отколкото да използваш моя. Става ли?

— Ами… да… разбира се. — Елви усещаше, че рамената на момчето треперят. Яцек се обърна и напусна помещението, без да поглежда към никого, най-малко към нея. Вратата се затвори зад него.

— Хлапето си е изкарало акъла, шефе.

— Зная — каза Холдън. — Но какво искаш да направя?

— Ами просто ти казвам.

— Добре де, вече го обсъдихме. Наистина в момента нямам и минутка свободна. — Той вдигна поглед към Елви. Един кичур бе паднал на челото му, изглеждаше уморен. Все едно носеше на гърба си цялата планета. Въпреки това намери сили да се усмихне. — Има ли нещо друго? Защото сме малко…

— Моментът не е подходящ ли? Понеже аз…

— Мъртри е задържал заместник-капитана — произнесе Еймъс с равен глас. — Така че ще мине известно време, преди да можем да ти обърнем повече внимание.

— Уф — въздъхна Елви и усети, че сърцето й започва да бие ускорено. През главата й минаха объркани мисли: „Заместничката е приятелка на Холдън“ и „Скоро Холдън може да си няма приятелка“, и „Божичко, какво правя тук“. Елви осъзна, че не знае къде да дене ръцете си. Понечи да ги напъха в джобовете, но си помисли, че няма да е подходящо в такъв момент.

— Ами… мислех си — заговори тя, без да знае откъде да започне. — За онова нещо. В пустинята. А сега и луната…

— Каква луна?

— Тази, дето се топи, капитане — обясни Еймъс.

— А, тази значи. Съжалявам. В момента имам други грижи. Пък и не бих могъл да направя нищо по въпроса. Нали не е започнала да пада? — Холдън я погледна. — Не очаквате от мен да се заема с тази луна, надявам се?

— Трябва да оставим на учените да ни кажат дали е нужно да изпадаме в паника — подметна Еймъс. — Но ако питаш мен, всичко е наред.

— Мислех си за нарушенията в темповете на хибернация и че това, на което сме свидетели, може да е аналог.

Холдън разпери ръце.

— Няма как да зная отговора.

— Ами… защото хибернацията е доста рискована стратегия, нали знаете? Разбираме го едва когато условията толкова се влошат, че обичайните стратегии за оцеляване не работят. Мечките например. Те са големи животни. И през зимата спят, защото храната не е достатъчна, за да се изхранват. Или пък широкодланните жаби в пустинята. През сухия период яйцата им ще се изсушат, затова възрастните индивиди изпаднат в летаргия, докато завали, след което се пробуждат, скачат в локвите и се чифтосват енергично, истинска локвена оргия и… хм, както и да е, та те снасят яйца във водата, преди отново да настъпи суша.

— Аха — измърмори озадачено Холдън.

— Та искам да кажа — продължи Елви, — че не всички се пробуждат. Не е необходимо. Докато достатъчен брой организми възвръщат активност, когато дойде времето, няма опасност за оцеляването на популацията, дори ако отделни индивиди загинат. Никога не са сто процента. Изпадането в летаргия и пробуждането към живот са сложни и рисковани процеси.

Холдън си пое дълбоко въздух и прокара ръка през косата си. Имаше гъста черна коса. Изглеждаше сякаш не е била мита от доста време. Еймъс приключи с пасианса, събра картите и започна бавно да ги размесва.

— Тоест — каза Холдън — вие смятате, че тези… неща, които видяхме, са организми или механизми, опитващи се да се събудят?

— Но не успяват. Поне засега — отвърна тя. — Ето луната например започна да се топи. И онова нещо в пустинята определено бе повредено. Поне така ми изглеждаше.

— На мен също — съгласи се Холдън. — Но самият факт, че се раздвижи, подсказва, че тук разни неща се пробуждат.

— Не, това не е проблем — завъртя глава Елви. — Винаги съществува малък процент организми, които не се събуждат или процесът на събуждането им е опорочен. Като онези неща в пустинята. Мисля, че при тях нещо не е наред.

— Май започнах да схващам — рече Холдън.

— Процентът на неуспех обикновено е нисък. Защо тогава не виждаме далеч повече организми или механизми, които да се събуждат в нормален режим?

Холдън доближи масата и приседна в края й. Имаше изплашен вид. Уязвим. Странно е да видиш човек, прочул се с делата си, известен сред много цивилизации с постиженията си, да има толкова неуверен вид.

— Значи вие смятате, че има още от тези неща — много повече — и те се активират, но ние не ги виждаме?

— Това би съответствало на модела — кимна тя.

— Е, добре — промърмори той. — Само дето денят ми хич не стана по-добър.