Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (40)

35.
Елви

Холдън премигна, поклати глава и после се разсмя. Елви не знаеше дали да се притеснява за него, или да се обиди, защото е помислил, че се шегува. Всъщност накрая реши, че му се възхищава. Боеше се да не го ядоса. Беше чувала за хора, които се смеят пред лицето на опасностите и сега виждаше точно това. Тя приглади с длани комбинезона си, осъзнавайки колко е мръсен, колко мръсни са всички.

— Този ден просто не се предава — въздъхна Холдън. — Е, защо ще ослепеят?

— Заради облаците — обясни Елви. — По-точно заради това, което е в тях. Те са зелени. Искам да кажа, не са… — Тя кимна към прозореца и ниското оловносиво небе. — Обикновено са зелени. Има един фотосинтезиращ микроорганизъм, който прекарва част от цикъла си на живот сред облаците и изглежда, е доста широко разпространен около планетата, защото дъждът, който вали, го носи със себе си. Преди климатът е бил предимно сух, та вероятно шансовете за контакт са били значително по-малки. Но след проливните дъждове и наводнението почти всички са в допир с него. Освен това е с добра поносимост към солена среда.

Анализаторът издаде предупредителен сигнал и Елви пристъпи машинално, без да сваля очи от Холдън. Но Файез, Лусия и един от останалите колонисти вече вдигаха торбичката с чиста вода и поставяха друга на нейно място.

— Това проблем ли е? — учуди се Холдън. — Каква е връзката със солта?

— Ние сме солени — отвърна Елви и се смути от нескопосания израз. Размахваше неловко ръце, сякаш не знаеше какво да прави с тях.

— Очите — промърмори Холдън.

— Лусия е наблюдавала един такъв случай преди бурята. Когато микроорганизмът попадне в човешкото око, той се озовава в напълно нова среда, която обаче понася добре. Дори показва увеличена склонност към растеж. Скоро след това препречва пътя на светлината към ретината и…

Холдън вдигна ръце. Тя пристъпи неволно към него, сякаш се готвеше да опре длани в неговите. Все пак се спря навреме.

— Мисля, че съществата, които живеят тук, имат съвсем друг биологичен строеж. Как е възможно да ни заразяват?

— Това не е заразяване като от вирус — отбеляза тя. — То не прониква в клетките, за да ги преустрои. Просто ние сме нова, богата на хранителни вещества среда и този дребосък е намерил начин да се възползва от нея. Не се опитва да ни ослепи. Просто извънклетъчната матрица е най-лесният път към очната ябълка и той се чувства отлично, когато проникне вътре. Ускореният растеж настъпва, когато някой агресивен вид се озове в нова среда. Без конкуренция.

Холдън прокара ръка през косата си. Когато заговори, гласът му бе мек, сякаш говореше на себе си.

— Апокалиптична експлозия, мъртви реактори, терористи, масово убийство, смъртоносни червеи и сега заслепяващ мор. Тази планета е ужасна. Не биваше да идваме тук.

— Съжалявам — прошепна тя и постави ръка върху неговата. Той имаше тежка ръка. Мускулеста. Холдън захлупи с дланта си нейната и сърцето й леко ускори ритъм. Ядоса се, че се чувства като ученичка на първа среща, ала същевременно й беше приятно. „Съсредоточи се — напомни си тя. — Запази достойнство.“

— Добре, доктор Окойе.

— Елви.

— Елви, искам вие двете с доктор Мъртън да направите каквото е необходимо по въпроса. Мисля, че открих начин да спуснем припаси от орбита, но засега обратният път е затворен. Така че, ако не греша, скоро ще разполагате с всички необходими средства. Само трябва да се справите с този проблем.

— Ще се справя — кимна тя. Нямаше представа как ще изпълни обещанието си, но сърцето й подскачаше като полудяло, преливащо от решимост.

— Всичко, което ви е необходимо — подчерта Холдън. — Само ми кажете.

— Ами, знаете ли, капитане — поде тя и се почеса по врата. — Ще са ми нужни… а-а… неизползвани торби за образци от „Израел“. Мисля, че това може много да ни помогне.

Той я пусна и тя мигом съжали за това. Пъхна ръце в джобовете си. Холдън й кимна, поколеба се за миг, сякаш очакваше да му каже още нещо, после се отправи към претъпканата централна зала. Елви прехапа устни и преглътна няколко пъти, докато се отпусне буцата в гърлото й. Знаеше, че се държи глупаво и дори малко несъответстващо на ситуацията, но нищо не можеше да промени.

Тя отиде до прозореца и се загледа в сивия дъжд. Трудно й беше да повярва, че всяка капка от него съдържа нещо, което може да завладее тялото й така, както човечеството завладява Нова Тера. Всичко изглеждаше толкова мирно. Простор, красота, богатства. Дори бавната река с кална вода притежаваше някаква величественост, усещане за спотаената сила на природата.

По-голямата част от Земята бе покрита с градове или управляеми природни резервати, опитомени като служебно куче. Марс и Поясът бяха нашарени от колонии, конструирани и пригодени да приютят хора в една негостоприемна среда. Тук, осъзна тя, за първи път в живота си виждаше истинска пустош, такава каквато е изглеждала Земята преди хилядолетия. С кървавочервени зъби и нокти. Смъртоносна и безразлична. Безбрежна, непредсказуема и сложна като нищо друго, което би могла да си представи.

— Добре ли си? — попита я Лусия.

— Малко объркана — отвърна Елви. — Но иначе всичко е наред.

— Взех нови образци от пречистената вода. Искаш ли да ми помогнеш с анализа?

— Разбира се — съгласи се Елви. — Когато ни доставят торбички от кораба, ще можем да пратим още данни на Земята. Може би това ще ни помогне.

— Каквото и да открият, погрижи се да ни го пратят на звукозапис — помоли Лусия. — Едва ли ще имаме време за четене. А може и да не можем да четем.

— Как ще се справим? — попита Елви.

— С какво?

— С всичко това. Ядене, строежи, пречистване на вода, борбата с червеите убийци? Как ще се справим, ако не можем да виждаме какво правим?

— Ами, пипнешком — каза Лусия.

* * *

Дългият ден на Нова Тера и сумракът, който хвърляха облаците, създаваха странно усещане за хода на времето. Елви седеше приведена в една малка ниша, в която Файез бе устроил тяхната изследователска лаборатория. Стените бяха извити по начин, който навеждаше на мисълта за животински кости. Единственият отвор бе високо на една стена и Файез и Лусия бяха поставили там пластмасова завеса, за да не могат да проникват червеите. Бял луминесцентен фенер разпръскваше светлина наоколо. Малкото зеленикаво петно в нейната проба можеше да е гъба, водорасло или салата, забравена в хладилника предишната седмица. Но не беше нито едно от тях и колкото повече го гледаше, толкова по-ясно осъзнаваше този факт.

Имаше някои сходства с животински царства, които бе изучавала. Мастни граници около клетките например, които й се сториха чудесно конструктивно решение, също като зрението или летенето. Изглежда, вършеха нещо подобно на митотично делене, макар че понякога клетките се деляха на три вместо на две части, а тя не знаеше защо. Забеляза и други аномалии — концентриране на активирани от фотони молекули, което не й се струваше особено логично.

Но което беше по-лошо, не можеше да мисли за това. Не можеше да се съсредоточи. Всеки път, когато мисълта й избягваше, тя се насочваше към Джеймс Холдън. Звукът на гласа му, неговият отчаян и непоколебим смях, очертанието на тялото му. Той я преследваше в мислите. Тя осъзна, че е прелистила четири страници химични данни, без да има и най-малка представа какво е прочела, отпусна се назад и изруга.

— Проблеми? — подхвърли Файез и се подаде на прага. Косата му беше сресана назад, лицето му бе посивяло от изтощение и изцапано със засъхнала кал. Тя се зачуди колко време е минало, откакто бе спала. Или се бе хранила — като стана дума.

— Да.

Той приклекна до арката, зад която започваше коридорът. Оттатък цареше мрак. Значи беше нощ. Не беше забелязала.

— Какво е този път? — поинтересува се Файез. — Пак ли е нещо от типа на „о, божичко, скоро ще умрем“, или засега ни се е разминало.

— Трябва да намеря капитан Холдън.

Файез разпери ръце.

— Разбира се, че трябва.

— Трябва да се отърва от съмненията.

Файез застина и изцъкли очи.

— Не, Елви. Не, не трябва.

— Трябва — повтори тя. — Зная, че не е редно, но за мен най-важното сега е, че го обичам. Това ме отвлича, пречи на работата ми. Опитвах се да не му обръщам внимание, но не помага. Затова ще ида при него и ще го обсъдим. Само за да решим…

— Не, не, не — размаха ръце Файез. — О, не. Това е ужасна, ужасна идея. Не го прави.

— Ти не разбираш. Не искам да го правя, но трябва да намеря начин да се съсредоточа, и чувствата ми… моите чувства към него…

Тя се изправи. Сега, след като го каза, беше повече от ясно как трябва да постъпи. Той спеше в една от страничните стаи. Еймъс вероятно беше там да го пази. Би могла да помоли да се види с него насаме. И след това да му разкрие чувствата си. Да се освободи от бремето. Сега вече разбираше какво значи това. Ще се освободи, а той ще е мил и внимателен и няма да й се присмива. Тя ще…

— Елви! — повика я Файез. — Моля те, моля те, не го прави. Ти не си влюбена в Джеймс Холдън. Изобщо не го познаваш. Нямаш представа каква е връзката между образа му в съзнанието ти и истинския мъж, ти никога не си срещала истинския мъж. Той е известна личност и работи тук. Това е всичко.

— Ти не разбираш.

— Напротив, разбирам много добре. Ти си изплашена до смърт, самотна и възбудена. Елви, чуй ме. Попаднала си в една от най-стресиращите среди за последните две години. Първо, спуснахме се на непозната планета. После се оказа, че на непознатата планета има някакви хора, които искат да ни убият. Те взривиха совалката. А сега се опитваш да ни спасиш от гадните червеи, които могат да те убият само с едно докосване, докато същевременно се чудиш как да спреш нашествието на ядящите очи микроорганизми. Никой не може да запази здрав разсъдък в подобна ситуация.

— Файез…

— Не! Изслушай ме. Досега се справяше добре, защото не обръщаше внимание на страховете си и се съсредоточаваше върху работата. Успяваше да се държиш по цяла нощ будна и аз ти се възхищавам за това. Но ти си бозайник, Елви. Ти си социално животно, което получава увереност от докосване, и тъй като не си любещ пудел, това означава секс. Вече две години избягваш романтични връзки с колеги, докато всички ние се чифтосвахме и сменяхме партньори, защото сме самотни и изплашени, и това е начинът, по който приматите се успокояват едни други. Всички освен теб го правеха.

— Аз не…

— И ето те тук, изнервена до такава степен, че даже не го осъзнаваш, когато се появява Джеймс Холдън, спасител на вселената, и разбира се, всички бентове в теб се отприщват. Но не заради него, а заради теб. И ако идеш да си изяснявате отношенията, или ще завършите в леглото, или ще се върнеш разплакана и всичко ще се обърка още повече.

Елви усети, че долната й челюст е увиснала, а юмруците й са свити. Файез се подпря на коляно, но не се изправи. Пресегна се с ръка да запречи изхода, намръщи се и я дръпна. Когато заговори отново, гласът му бе по-мек и внимателен.

— Помисли си само, че объркахме всичко, което можеше да се обърка, откакто дойдохме на тази проклета планета. Допуснахме всяка примитивна грешка, която биха направили маймуни, а не високоразвити същества. Същото ли ще направиш сега? Моля те, нека не допускаме поне тази грешка.

— Искаш да кажеш — погледна го тя, като говореше с леден тон, — че всичко е, защото търся някого, с когото да си легна?

Файез се облегна примирено на стената.

— Казвам ти, че си човешко същество, а хората търсят успокоение едни в други. Казвам, че не искаш Холдън заради човека, който е, защото не го познаваш, а си измислила свой разказ за него, за да се почувстваш по-добре, да утолиш жаждата за романтична връзка и…

Той вдигна ръце, поклати глава и погледна настрани. Дъждът плющеше по найлоновите завеси, досущ почукващи по камък нокти. Някой далече нататък по коридора извика и друг, още по-далечен глас му отвърна. Елви скръсти ръце.

— Е, и? — рече тя. — Продължавай. Не разбирам защо спря точно сега.

— Ами… — Файез въздъхна. — Аз също съм тук.

Трябваха й няколко секунди, за да разбере какво й казва. Какво предлага. Той стисна устни и сви рамене, втренчил поглед в стената зад нея. Тя не можеше да спре да се усмихва, макар че бузите я боляха от усилието. Сетне изведнъж забрави за позата. Пое си бавно дъх и в този момент далечна светкавица озари нощта. Но не я последва гръм.

Тя погледна Файез. След малко той вдигна очи.

— Добре — рече тя.

* * *

Файез хъркаше. Не силно. Не беше като дъскорезница. Само тихо мъркане в основата на гърлото. Изцапаните им с кал дрехи бяха навити за възглавници под главите им. Тя лежеше по гръб, сгънала колене, и поглеждаше ту тавана, ту меката си кожа. Той бе обърнат на една страна и присвит, за да запази топлината, а единият му крак бе преметнат върху нейния. Дъхът му галеше приятно ключицата й. Зачуди се какво ще прави, ако някой надзърне през вратата, но беше нощ, а нощите на Нова Тера бяха дълги. Достатъчно, за да има време за всичко.

Тя огледа тялото му с цвят на бакър, космите по гърдите и корема, повече, отколкото бе очаквала. Като пещерен човек, но без разцепващ челото нос. Пое си бавно дъх, само за да провери как ще се чувства. Открай време държеше на правилото да не спи с колеги. Не беше си имала някого, откакто „Израел“ се отправи на дългия си полет. Почти бе забравила какво е да правиш секс. И какво е след това.

Файез се закашля и тя използва възможността да се отдръпне от него. Той се просна на пода, опрял лице в дрехите, със затворени очи. Елви си помисли за Джеймс Холдън, внимателно опипа сърцето си, за да провери чувствата, боязлива какво ще открие.

— Ха — възкликна след малко, но тихо, за да не събуди Файез. — Не съм била влюбена в него.

Клепачите на Файез трепнаха, дишането му се ускори, но той не се събуди. Елви си помисли да издърпа комбинезона си изпод него, ала той изглеждаше толкова умиротворен, че реши да почака. Мислеше си, че ще се чувства засрамена от голотата си. Не беше така.

Данните от химичните анализи бяха на масичката до нея. Зеленото петно от водната проба в чинийката се бе разширило и потъмняло. Тя взе терминала, извика информацията и се зае да чете. Когато стигна до противоречивите резултати от активираните от светлина съставки, се закашля и въздъхна нетърпеливо. Те бяха хирали и това беше бихирална среда. Виждаше и двете потвърждения, вероятно за напълно различни функции. Сега вече всичко си заставаше на мястото.

Тя се протегна и прешлените й изпукаха. Наведе се към екрана и плъзна поглед по данните. Отбеляза си да попита Лусия и да ги прати у дома. Отново потъна в четене и не забеляза, че Файез се събуди, облече се и излезе, загърнат с одеяло. Когато вдигна глава, комбинезонът й лежеше смачкан на пода. Файез постави чаша с чай до нея и я целуна по главата.

— Добро утро, слънчице — рече той.

Елви се усмихна и се облегна назад.

— Сигурно го казваш на всички момичета.

— Добре ли си? — попита той нежно.

Елви се намръщи. Добре ли е? Предвид обстоятелствата, определено да.

— Като гледах информацията за този организъм — заговори тя, — знаеш ли, мисля, че започвам да го разбирам. Ето, погледни тези цифри…