Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (17)

14.
Холдън

— Това е първата колониална арбитражна среща — заговори Холдън, загледан в камерата в другия край на масата. — Името ми е Джеймс Холдън. Представител на колонията на Нова Тера…

— Ил — поправи го Керъл.

— … е Керъл Чиуиуи, колониален координатор. От страна на „Роял Лиценз Енерджи“ присъства шефът на отдела за сигурност Адолфъс Мъртри.

— Как точно се случи това? — попита Керъл. Гледаше към Мъртри, докато произнасяше тези думи, лицето й бе непроницаемо. Холдън си помисли, че вероятно от нея ще излезе добър играч на покер.

Мъртри й се усмихна. Лицето му бе също толкова неразгадаемо.

— Кое е това?

— Знаете добре за какво говоря — тросна се Керъл. — Какво правите тук? Вие сте наемен охранител. Нямате власт да…

— Вие ме поставихте в това положение — прекъсна я Мъртри, — когато убихте колониалния губернатор. Забравихте ли? Голямата експлозия? Корабът, който се разби. Такова нещо трудно се пропуска.

Холдън въздъхна и се облегна на неудобния стол. Ще ги остави да се разправят известно време, нека изпуснат па̀рата, а сетне ще тропне с крак и ще върне обсъждането към най-важните теми.

РЛЕ бяха предложили преговорите да се водят на борда на совалката или на „Едуард Израел“, където щеше да е далеч по-удобно. Но заселниците настояха това да стане в селището. Което означаваше, че вместо в кресла от заемащ формата на тялото гел ще трябва да седят на това, което местните бяха изработили от подръчни средства. Плотът на масата бе карбонова плоча, монтирана върху четири метални крака, помещението едва побираше нея и трите стола. На малка стенна лавица имаше димяща кана с кафе и изпаренията й придаваха горчив вкус на въздуха. Еймъс се облягаше на вратата, скръстил ръце с изражение, което бе някъде на кръстопътя между скуката и сънливостта.

— … безкрайни обвинения без никакви доказателства, които да подкрепят престъпните ви намерения да заграбите… — говореше Керъл.

— Достатъчно — прекъсна я Холдън. — Стига с тези ядни изблици. Тук съм по молба на ООН и СВП, за да помогна за постигането на съгласие, което ще позволи на РЛЕ да продължи с научноизследователската дейност, за която е получила лиценз, и да помогне на хората, живеещи на Нова Тера…

— Ил.

— На Ил, да не пострадат при този процес.

— А какво ще стане със служителите на РЛЕ? — попита тихо Мъртри. — Те могат да пострадат, така ли?

— Не — отвърна Холдън. — Те също не бива да пострадат. Но в светлината на последните събития целта на тези срещи леко се промени.

— Видях само един човек, когото убиха, откакто пристигна Холдън, и той лежи на вашата съвест — подхвърли Керъл на Мъртри.

— Госпожо координатор — каза Холдън, — не бива да има повече нападения срещу персонал на РЛЕ. Този въпрос не подлежи на обсъждане. Няма да можем да постигнем каквото и да е споразумение, докато всички тук не бъдат сигурни, че са в безопасност.

— Но той…

— А вие — продължи Холдън, сочейки Мъртри — сте убиец и аз ще направя всичко възможно да бъдете изправен пред съда и наказан с цялата строгост на закона…

— Нямате…

— … веднага щом се върнем в някоя част на космоса, където цари законност и ред. Което ни отвежда до първата тема за обсъждане. Съществуват две противоположни искания относно въпроса кой има право да ръководи тази експедиция. Трябва да определим кой ще налага закона тук.

Вместо отговор Мъртри извади от джоба си навит на руло дисплей. Разгъна го на масата и върху дисплея се появи текстът от документа на ООН, даващ лиценз на РЛЕ за научна експедиция на Нова Тера. Керъл изпръхтя презрително и го бутна през масата към него.

— Да — рече Холдън. — РЛЕ има легален мандат от ООН, който им предава контрола върху тази планета за времето на тяхната научна мисия. Но не можем да пренебрегнем факта, че на Нова Тера, или Ил, са живели хора месеци преди този лиценз да е бил издаден.

— Не, не можем — заяви Керъл.

— Затова трябва да потърсим компромис — продължи Холдън, — който ще позволи на РЛЕ да свърши работата, за която е тук. Работа, от която — надяваме се — ще имаме полза всички, включително и колонистите. Това е нов свят. Възможно е да съществуват огромен брой опасности, за които не си даваме сметка. Но този компромис трябва също така да позволи на местните жители да придобият статут на самоуправление.

Еймъс изхърка, притворил очи, главата му клюмна, той се сепна и я вдигна рязко.

— Накратко казано — не спираше Холдън, — искам РЛЕ да се захванат с наука, а колонистите да продължат да живеят своя живот и никой повече да не бъде убиван. Как ще го постигнем?

Мъртри наклони стола си назад, вдигна ръце и сплете пръсти на тила си.

— Одеве подчертахте дебело — заговори той, — че ще се погрижите на всяка цена да бъда арестуван веднага щом се озовем в цивилизования космос.

— Да.

— Но по моя сметка колонистите — той произнесе с насмешка тази дума, — досега са избили поне двайсетина от моите хора.

— И когато узнаем кои са виновниците — заяви Холдън, — те също ще бъдат пратени обратно в Слънчевата система и изправени на съд.

— Сега пък детектив ли сте? — изгледа го подигравателно Мъртри. Холдън усети, че по гърба му пробягват тръпки, и се огледа, сякаш очакваше в стаята да се появи Милър.

— Смятам, че офицерите от отдела за сигурност на РЛЕ трябва да продължат разследването на тези престъпления, работейки в сътрудничество с господин Бъртън и мен.

— Почакайте — вдигна ръка Керъл, — няма да му позволя…

— Само разследване. Никакви процеси, нито наказания, единствено задържане, и то с изричното ми съгласие.

— С изричното ви съгласие? — повтори Мъртри, като произнасяше бавно всяка дума. Той се усмихна. — Ако те позволят на хората ми да продължат да разследват убийствата, докато ние тук водим преговори, ако ни позволят да се защитаваме и гарантират, че всеки, срещу когото има неоспорими доказателства, ще бъде задържан за бъдещ процес, тогава съм съгласен.

— Разбира се, че е съгласен! — извика Керъл. — Нужно му е да протака, за да ни види сметката!

Холдън я погледна намръщено.

— Обяснете.

— Ние все още не сме самоподдържаща се колония. Имаме кораб на орбита. Той ни доставя енергоклетки и ни пуска храна и припаси, ала засега не можем да разчитаме да си осигуряваме прехраната. Дори да си набавим семена, посевите ни едва ли ще покълнат заради чуждите микроорганизми в почвата. Имаме отчаяна нужда от складове с храна, торове, медицински средства.

— Всичко това РЛЕ с радост ще ви… — поде Мъртри.

— Затова пък разполагаме с най-богатите залежи от литий, които познава човечеството. С тази руда ние можем да си купим всичко, което ни трябва. Само че „Израел“ не позволява на „Барбапикола“ да прати совалката, за да натовари последния добив, и заплашва да спре кораба ни, ако се опита да напусне орбита.

— Ние държим правата за разработка на природните залежи на Нова Тера — обяви Мъртри. — Така е според документите на ООН.

Керъл удари с длан масата, звукът прозвуча като изстрел в тясната стая.

— Виждате ли? Игра на изчакване. Достатъчно му е да ни попречи да продаваме принадлежащия ни по право добив и скоро няма да има значение кому принадлежи това право. Дори ако ни го прехвърлят, ще бъде твърде късно и всички ще измрем от глад.

— Тоест — попита Холдън — вие настоявате да продължите с товаренето на литиева руда на „Барбапикола“, докато се обсъждат правата върху нея?

Керъл отвори уста, затвори я и скръсти ръце.

— Да — заяви тя.

— Добре — кимна Холдън. — Струва ми се съвсем справедливо. Който и да спечели правото да продава тази руда, тя трябва да бъде транспортирана и „Барб“ е не по-лош избор от всеки друг.

Мъртри повдигна рамене.

— Хубаво. Ще позволим на совалката да кацне и да възстанови транспорта на рудата. Но рудодобивът е свързан с известни проблеми.

— Да чуем — подкани го Холдън.

— Те използват експлозиви. От същия тип, който бе използван, за да свалят совалката, при което загина губернаторът. Докато тези хора имат неограничен достъп до експлозивите, моите хора са в опасност.

— И какво предлагате? — попита Холдън.

— Искам право на контрол.

— Значи ще ни позволите да транспортираме руда, която не ни позволявате да добиваме? — ахна Керъл. — Типични корпоративни игрички.

— Не съм казал това — възрази Мъртри и опря ръце на масата в жест, говорещ „успокой се“. Универсален жест, помисли си Холдън. — Казвам само, че ще държим при нас експлозивите, когато не се използват, и вашите миньори ще ги изписват според нуждите. Така нищо няма да изчезва, за да се появи по-късно под формата на бомба в тръба.

— Керъл, не смятате ли искането за справедливо? — погледна я Холдън.

— Ще забави процеса, но мисля, че може да го обсъдим — отвърна тя.

— Добре. — Холдън се изправи. — Засега спираме дотук. При следващата среща ще говорим за предложението на ООН относно управлението на колонията и ще се заемем с подробностите. Освен това трябва да обсъдим опазването на околната среда.

— Но СВП… — поде Керъл.

— Да, имам препоръки и от Фред Джонсън, те също ще бъдат дискутирани. Бих искал до края на седмицата да пратя подробен доклад на ООН и СВП и да получа от тях напътствия. Приемате ли?

Мъртри и Керъл кимнаха едновременно.

— Чудесно. Държа вие двамата да сте до мен днес, когато запознавам хората на общото събрание с досегашния ни напредък. Нещо като първа проява на добра воля и солидарност.

Мъртри стана и мина покрай Керъл, без да я поглежда и да й подава ръка.

Добра воля и солидарност? Как ли пък не.

* * *

— И така — обърна се Еймъс към Холдън, когато излезе от общото събрание. — Как мина?

— Явно съм се справил добре — въздъхна Холдън. — Защото всички са много ядосани.

Известно време двамата крачеха мълчаливо по прашната улица. Накрая Еймъс каза:

— Странна планета. Вървим под открито небе, а няма никаква луна.

— Разбирам те. Умът ми продължава да търси Орион и Голямата мечка. Още по-странното е, че ги намирам.

— Това не са те — посочи Еймъс.

— О, зная. Но когато очите ми се втренчат в тези звезди, сякаш ги подреждат по познатия начин.

Настъпи нова пауза, след което Еймъс отбеляза:

— Това май беше нещо като метафора, а?

— Нещо такова.

— Да те черпя една бира? — Бяха стигнали вратата на салона.

— Може би по-късно. Искам да се поразходя. Нощният въздух тук е толкова приятен. Напомня ми за Монтана.

— Добре, ще се видим по-късно. Гледай да не те застрелят, отвлекат или нещо от тоя род.

— Ще се постарая.

Холдън се отдалечи бавно, вдигайки прахоляк при всяка стъпка. Сградите светеха в мрака, единствените човешки обиталища на цялата планета. Единствената цивилизация сред пустошта. Той се замисли над това и продължи напред.

Стигна доста извън града и вече не виждаше мъждивите му светлини, когато забеляза пред себе си синкаво сияние. Не беше лесно да го улови с поглед, сякаш ту се появяваше, ту изчезваше. То осветяваше въздуха и същевременно не озаряваше нищо.

— Милър — досети се Холдън, без да се озърта.

— Здрасти, хлапе.

— Трябва да поговорим — довърши вместо него Холдън.

— Не е смешно, откакто ти взе да го казваш — отвърна детективът, пъхнал ръце в джобовете си. — Заради мен ли излезе на открито? Признавам, че съм леко поласкан, като имам предвид другите ти проблеми.

— Какви други проблеми?

— Ами например онези бордеи, пълни с бъдещи трупове, с които се мъчиш да се държиш сякаш са зрели хора. Няма начин всичко това да не завърши с много кръв.

Холдън се обърна и го погледна намръщено.

— Бившето ченге ли говори сега? Или зловещата протомолекулна кожена кукла?

— Не зная. И двете — отвърна Милър. — Ако искаш сянка, ще ти трябва светлина и нещо, което да застане на пътя й.

— Може ли за малко да заема ченгето?

Милър повдигна вежди по начина, по който го правеше, докато беше жив.

— Да не би да искаш от мен да използвам мозъка ти, за да накарам тези маймуни да спрат да се избиват заради шепа цветна пръст?

— Не — въздъхна Холдън. — Само съвет.

— Добре. Готово. Мъртри е психопат, попаднал най-сетне на място, където може да върши всичко, за което си е мечтал през целия си досегашен живот. На твое място бих оставил Еймъс да го гръмне. Керъл и онази сбирщина фермери са живи само защото са прекалено отчаяни, за да осъзнаят колко са глупави. Вероятно ще изпукат от инфекция и глад до края на годината. Най-много след осемнайсет месеца. Твоите приятелчета Авасарала и Джонсън ти натикаха окървавен нож в ръцете, а ти си мислиш, че го правят, защото ти вярват.

— Знаеш ли кое мразя най-много в теб?

— Шапката ми?

— Това също — кимна Холдън. — Но мразя най-вече, че твърде често се оказваш прав.

Милър кимна и се загледа в нощното небе.

— В граничните райони законът често се пренебрегва — подхвърли Холдън.

— Така е — съгласи се Милър. — Но още преди да пристигнеш, това място вече е било сцена на престъпление.

— Взривяването на транспортната совалка беше…

— Не това — прекъсна го Милър. — Говоря за цялата планета.

— Напоследък все по-често ми се налага да карам хората да ми обясняват какво имат предвид.

Милър се засмя.

— Да не мислиш, че някой е построил тези кули и сгради и просто ги е зарязал? Цялата планета е сцена на убийство. Пуст апартамент с топла храна на масата и пълен с дрехи гардероб. Поредната история с надписа „кротоун“ на някое дърво^[1].

— Северноамериканските колонисти, които…

— Само че — не му обърна внимание Милър — хората, изчезнали тук, не са тъпи европейци, които са се наврели там, където не трябва. Нещата, които са живели тук, можели да преобразяват планети така, както ние преустройваме кухнята. Те са имали отбранителна мрежа на орбита, която е в състояние да изпепели Церера, в случай че се приближи твърде много.

— Чакай, отбранителна мрежа?

Милър пак не му обърна внимание.

— Празен апартамент, изчезнало семейство, зловеща картина. Но това тук е като да откриеш изоставена военна база. Изтребители и летящи танкери на пистата, но без помен от пилотите. Вещаещи зло амулети. Нещо ужасно се е случило тук. Това, което трябва да направиш, е да накараш всички да си тръгнат.

— Да бе — въздъхна Холдън, — като че ли ще се получи. Всъщност, с тези спорове по въпроса кой има право да живее тук може би няма да е зле да въведем и трета страна.

— Никой не трябва да живее тук — подчерта Милър. — Освен ако не искаш скоро да останат само трупове.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Милър килна шапката си назад и погледна към звездите.

— Така и не престанах да я търся, нали? За Джули говоря. Дори когато вече беше мъртва, когато видях трупа й, пак не спрях.

— Така е. Продължаваш да ми вдъхваш страх, но е вярно.

— Е, тук е същото. Не ми харесва, но освен ако не се случи нещо, ние ще продължаваме да се пресягаме и да се пресягаме, докато накрая разберем кой е направил всичко това.

— И после какво?

— И после ще сме го открили — отвърна Милър.

* * *

Мъж, когото Холдън не познаваше, го чакаше в покрайнините на селището. Висок поясен, набит и дебеловрат. С едри, яки ръце, които потъркваше нервно. Холдън трябваше да положи усилие да не постави ръка на дръжката на пистолета.

— Помислих, че сте се изгубили — рече мъжът.

— Не, всичко е наред. — Холдън протегна ръка. — Джим Холдън. Познаваме ли се?

— Басиа. Басиа Мъртън. От Ганимед.

— Да, всички тук сте от Ганимед, нали?

— Горе-долу.

Холдън млъкна в очакване мъжът да заговори. Басиа отново се зае да потърква ръце.

— И така — подхвърли след време Холдън. — Господин Мъртън. С какво мога да ви помогна?

— Вие открихте сина ми. Там… преди. Намерихте Катоа — заговори несигурно Басиа.

На Холдън му бяха нужни няколко секунди, за да направи връзката.

— Малкото момче на Ганимед? Вие сте приятелят на Пракс.

Басиа кимна, главата му се движеше твърде бързо, като изплашена птица.

— Заминахме от там. Аз, жена ми и двете ми деца. Имахме възможност да се качим на „Барбапикола“, а и смятах, че синът ми е мъртъв. Той беше болен, ако си спомняте.

— От същото, от каквото страдаше дъщерята на Пракс. Срив на имунната система.

— Да. Само че, когато заминавахме, той е бил още жив. В лабораторията, където го открихте. Аз зарязах сина си.

— Може би — рече примирително Холдън. — Няма начин да знаете със сигурност.

— Аз съм сигурен. Сигурен съм. Но доведох семейството си тук. За да запазя поне тях.

Холдън кимна. Не каза: „Това е чужд свят, пълен с опасности, за които дори не подозирате, на всичкото отгоре не ви принадлежи. И си помислихте, че тук ще сте в безопасност?“. Едва ли с това щеше да му помогне.

— Никой няма да ни накара да си тръгнем — заяви мъжът.

— Ами…

— Никой няма да ни накара да си тръгнем — повтори Басиа. — Запомнете това.

Холдън кимна отново. След около минута Басиа се обърна и се отдалечи. „Ако този не е член на съпротивата, то със сигурност знае кои са“ — помисли си Холдън. Ще трябва да го държат под око.

Ръчният му терминал подаде сигнал.

— Джим? — обади се Наоми. В гласа й се долавяше безпокойство.

— Тук съм.

— Нещо се е случило долу. Засичаме масивен изблик на енергия в твоя район и… ааа…

— А?

— Движение.