Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (37)

33.
Басиа

— Какво означава това? — попита Басиа.

— Ами — завъртя глава Алекс, — сложничко е, но тези малки горивни пръчки влизат в магнитни бутилки и там се разпалват от лазерни горелки. Това предизвиква термоядрена реакция в атомите, при която се отделя огромно количество енергия.

— Майтапиш ли се с мен?

— Не — рече Алекс. — Е, може би малко. Какво всъщност ме питаше?

— Ако реакторът ни е изключил, дали няма да катастрофираме? Корабът ли е повреден? Или някоя от системите? Какво означава това?

— Успокой конете — вдигна ръка Алекс. Седеше в пилотското кресло и ръцете му се мърдаха трескаво над пулта. — Да — въздъхна той накрая. — Реакторите на „Израел“ и „Барб“ също са изключени. Това е доста по-лошо за тях, отколкото за нас.

— Фелсия… дъщеря ми е на „Барбапикола“. В опасност ли е?

Алекс продължаваше да чука с пръсти по таблото, толкова бързо, че Басиа не успяваше да проследи движенията му. Докато работеше, той цъкаше с език. Басиа бе толкова изнервен от напрежение, че искаше да закрещи и да се нахвърли върху лаконичния пилот.

— Така — въздъхна Алекс, въведе още една команда и на екрана се появи графично изображение на Ил с въртящи се около него линии. — Да, „Барб“ е в низходяща орбита…

— Ще се сблъска ли с планетата? — извика Басиа.

— Не бих казал, поне засега, но всички ние се придържахме към доста ниски орбити, най-вече заради товаренето на руда. През повечето време бе достатъчно да се добави малко скорост, но…

— Трябва да я измъкнем оттам!

— Успокой се! Остави ме да довърша — ядоса се Алекс и разпери ръце, с което само разгневи още повече Басиа. — Орбитите винаги се скъсяват, но няма да стане опасно поне още няколко дни. Може би и повече, зависи от това колко дълго могат да разчитат на аварийното захранване за маневрените двигатели. Поне засега твоята Фелсия не е в опасност.

— Да идем да я вземем — повтори Басиа. Опитваше се да диша бавно, за да се овладее. — Можем ли да го направим? Можем ли да приближим „Барбапикола“ без реактор?

— Разбира се. „Роси“ е боен кораб. Има солиден запас от акумулирана енергия. Разполагаме с добра възможност за маневри. Но след като реакторът е изключен, всеки ерг изразходвана енергия е безвъзвратно загубен. Ако прахосваме запасите си безцелно, скоро ще се озовем в тяхното положение. Така че или се успокой, или ще те заключа в твоята каюта.

Басиа кимна, но не посмя да отвърне, усещайки, че паниката отново взема връх. Дъщеря му бе на космически кораб, който падаше върху планета. Как може да се успокои?

— Освен това — продължи Алекс, — как мислиш ще се почувстват останалите хора от „Барбапикола“, когато откажем да ги вземем? Нямаме достатъчно място за всички. Не бих се съгласил да се скачим с кораб, на който може да избухне паника.

Басиа кимна отново.

— А ако нямаме друга възможност?

Алекс го погледна ухилено.

— Ще приберем твоето момиче. Ако се стигне до това, когато всички тръгнем да падаме от небето, дъщеря ти поне ще е при нас. Както и Наоми.

Внезапно Басиа се почувства засрамен. На гърлото му заседна буца.

— Благодаря ти.

— Ние сме едно семейство — намигна му Алекс. — И не оставяме роднините си на произвола на съдбата.

* * *

Басиа се носеше като призрак из „Росинант“.

Алекс беше в инженерния отсек, ровичкаше в системите на реактора, опитваше се да определи причината за повредата. Басиа му бе предложил помощта си, но пилотът отказа. Не можеше да го вини. Невежеството му по отношение на реактора и неговите системи бе пълно и дълбоко. Съмняваше се, че би могъл да го поправи с някоя добра спойка.

Ако се окаже, че греши, Алекс щеше да го повика.

Междувременно, Басиа се носеше из кораба и се опитваше да прогони мисълта, че лети заедно с него към планетата и своята гибел. Както и Фелсия. Отиде в камбуза и си направи сандвич, но не го изяде. Влезе под душа и се остърга яростно с четка. Накрая получи няколко ожулвания, ала не успя да се отърве от тревогите.

За първи път, откакто бе дошъл на „Росинант“, той се чувстваше като затворник.

Алекс бе оставил монитора на мостика включен на проследяване на двата кораба. Басиа можеше да проверява, когато пожелае, къде се намира „Барбапикола“. Пилотът, изглежда, бе сметнал, че това ще му подейства успокояващо. Но Алекс не разбираше. Нямаше значение колко време им остава. По-важното бе, че се спускаха надолу. Всеки път, когато Басиа поглеждаше компютъра, имаше по-малко време отпреди. Цифрите на часовника бяха минутите до смъртта на неговото дете.

Предпочиташе да не ги гледа.

Върна се в камбуза и почисти бъркотията, която бе оставил след правенето на сандвича. Взе от банята кърпите, които бе използвал, и ги хвърли в рециклатора. Изгледа едно анимационно филмче и после едно от криминалетата на Алекс. Малко след това не можеше да си спомни и двете. Написа писмо на Яцек и го изтри. Записа видеоизвинение на Лусия. Докато го гледаше, реши, че прилича на обезумял с тази коса, щръкнала във всички посоки и хлътналите очи. Изтри и него.

Върна се на мостика с идеята да провери още веднъж дали има някакво развитие, дали по някакво чудо часовникът, отброяващ времето до смъртта на дъщеря му, не е спрял. Гледа известно време дребната иконка, изобразяваща „Барбапикола“, носещ се по своята орбита около Ил, с всяко завъртане все по-близо до атмосферата, която щеше да го убие.

Никаква промяна. Все същите данни. Никаква промяна. Тик-так.

— Алекс, тук Холдън — обади се един глас откъм пулта. Басиа се премести до него и включи микрофона.

— Здравейте, аз съм Басиа Мъртън — отговори той и остана изненадан колко спокойно прозвуча гласът му. Холдън се обаждаше. Холдън, който работеше за Земята и СВП. Той ще знае какво трябва да се направи.

— А, здравей. Алекс ми е оставил съобщение, но напоследък връзката е доста спорадична. Той… ааа, наблизо ли е?

Басиа неволно се разсмя.

— Мога да го повикам.

— Чудесно, аз ще…

— Здрасти, капитане — обади се Алекс. Беше леко задъхан. — Извинявай, малко се забавих, докато стигна пулта. Когато се обади, бях затънал до лакти в мрежата на „Роси“.

Басиа се пресегна да изключи своя микрофон и да ги остави да разговарят, но пръстът му увисна на милиметри над копчето. Джеймс Холдън беше на линия. Вероятно ще обсъждат с Алекс изключените реактори. Чувствайки се като воайор, Басиа остави линията отворена.

— Има ли проблем? — попита Холдън.

— Да, не се активира термоядрената реакция — отвърна Алекс и въздъхна шумно.

— Ако това е някаква шега, не я разбирам.

— Не е шега. Току-що разглобих целия реактор на части. Инжекторите работят, горивните пръчки се спускат, лазерните горелки се задействат, магнитната бутилка е стабилна. Всички части на реактора функционират без проблеми. Само че не става реакция.

— Проклятие — изруга Холдън. Дори Басиа долови отчаянието в гласа му. — Само при нас ли е така?

— Не — каза Алекс. — Горе всички летим на акумулатори.

— Колко дълго?

— Дори само с акумулатори мога да задържа „Роси“ достатъчно високо, за да умре от старост, преди да падне, или да я спусна на планетата и да я паркирам. „Израел“ има около десетина дни, зависи какви са им запасите. Но там също така има тонове хора, които дишат въздух, така че акумулаторите им ще се изтощят по-бързо. С „Барб“ положението е най-тежко. Същите проблеми, но по-кофти кораб.

Басиа неволно стисна зъби, но запази мълчание.

— Нашият призрачен приятел каза, че имало защитна мрежа — съобщи Холдън. — Термоядрената им станция се взривила и са се задействали старите автоматични защити.

— Те май не обичат големи енергоизточници до техните неща — отвърна също така мъгляво Алекс. Басиа имаше чувството, че говорят за нещо от миналото, но не разбираше за какво.

— Чухме, че свалили совалката с припасите — продължи Холдън. — Така че тук имаме няколкостотин души, още толкова горе и всички ще измрем, защото планетарната защита не ни позволява да си помогнем едни на други.

— „Роси“ има достатъчно енергия да се приземи, ако имате нужда от нас — повтори Алекс.

Басиа искаше да му изкрещи: „Не можем да се приземим, дъщеря ми е тук!“.

— Те свалиха совалката — повтори Холдън. — Не рискувай моя кораб.

— Ако не успеем да ви пратим припаси, ние двамата с Наоми скоро ще станем твои наследници.

— Но докато това се случи, аз ще ти казвам какво да правиш — тросна се Холдън. Гласът му бе суров, но в него се долавяше привързаност.

— Разбрано — каза Алекс. Не звучеше обидено.

— Знаеш ли — продължи Холдън, — имаме нещо като инженерен проблем. И най-добрият инженер в цялата слънчева система е затворен на другия кораб. Защо не ги потърсиш и не им го обясниш?

— Ще го направя — обеща Алекс.

— А аз ще видя можем ли да помогнем с нещо от тази страна.

— Милър — произнесе Алекс. Басиа нямаше представа за какво говори.

— Аха — рече Холдън.

— Пази се там долу.

— Разбрано. А ти ми пази кораба. Край на връзката.

* * *

— Виж — говореше Алекс, като се сдържаше да не се развика, — проверих всички сметки. Губите височина. Може да отнеме две седмици, ако имате късмет, но този кораб ще достигне атмосферата и ще изгори.

— Чух те още първия път — отвърна лицето от другата страна. Лицето на човек на име Хейвлок. Алекс се бе свързал с него след разговора с Холдън. Преди това бе отскочил до машинното и се бе върнал с чиста униформа и сресана коса. Имаше официален вид. Но това явно не впечатляваше особено Хейвлок.

— Така че стига сте шикалкавили и ми пратете Нагата, за да потърсим някакъв начин да се измъкнем от това — настоя Алекс.

— Точно тук мненията ни се разминават — възрази Хейвлок с напрегната усмивка. Беше нисък и набит, с бледа кожа и къса подстрижка по армейски. За Басиа, човек живял под властта на две различни вътрешнопланетни управления, образът му говореше: „Зная как да бия хора. Не ме карай да ти показвам“.

— Не разбирам защо… — поде Алекс.

— Да — прекъсна го Хейвлок. — Всички ще се ударим в планетата, ако не успеем да пуснем реакторите. Съгласен съм. Не ми е ясно обаче как освобождаването на арестанта ще помогне за решаването на проблема.

— Защото — изтъкна Алекс, като произнасяше бавно всяка дума — втори капитан Нагата е най-добрият инженер, с когото разполагаме. Ако някой изобщо може да се справи с проблема и да ни спаси задниците, това е тя. Затова спри да държиш потенциалното решение на нашите проблеми в ареста. — Той се усмихна на камерата и добави. — Ти, инатлив идиот.

— Струва ми се, че подценяваш способностите на моята инженерна група — отвърна Хейвлок със самодоволна усмивка. — Но чух какво ми казваш. Нека видя какво мога да направя.

— Боже, това би било чудесно — захили се Алекс. По някакъв начин думите му прозвучаха почти искрено. Той изключи връзката. — Ти, самодоволен чувал със свински фъшкии.

— Какво ще правим сега? — попита Басиа.

— Най-трудното. Ще чакаме.

* * *

Басиа се поклащаше в противоускорителното кресло на мостика. Умът му превключваше от ясно съзнание до полудрямка и обратно. През няколко пулта от него Алекс се занимаваше със системите за управление и си мърмореше тихо.

Когато се унасяше по някакъв начин, Басиа оставаше на „Росинант“ и търсеше в главата си решение за повредения реактор, както човек търси с език липсващи зъби. После, без никакво усещане за преход, той неочаквано се озоваваше в леденостудените коридори на Ганимед. По някакъв начин те отново бяха онези спокойни коридори и куполи, обитавани от семейството му преди много години.

В други моменти коридорите бяха претъпкани с трупове и отломки, както изглеждаха, когато Басиа бе бягал през тях.

Дългият полет на „Барбапикола“ след това бе истински ад. Безкрайните дни в каюта, предназначена за един човек, ала побрала две семейства. Нарастващото чувство за отчаяние, след като порт след порт ги отхвърляше. Никой не искаше да приеме кораб, пълен с бежанци, насред нещо, което приличаше на първата мащабна война в Слънчевата система.

Когато се качиха на борда, Басиа си бе помислил, че най-сетне е спасил семейството си. Но бе зарязал умиращия си син, а ето че сега и тяхната участ не изглеждаше по-добра.

Моментът, в който капитанът на „Барбапикола“ ги събра и им разказа за пръстените и световете отвъд тях, бе като Божие благоволение. Когато попита дали някой от тях би искал да си опита късмета с новите светове, не се чу нито един глас на възражение. Сякаш всички знаеха, че там, сред звездите, ще намерят своя дом. После отлетяха към Пръстена, минаха от другата страна и пристигнаха в системата на Ил. Откриха свят с кислород и вода, кафеникавосиня топка от орбита, но толкова красива, че когато се приземиха долу, всички бяха разплакани.

Месеците, които последваха, бяха сурови. Мъчителните упражнения и лекарствата, за да привикнат телата им с гравитацията. Бавното построяване на селището. Отчаяните опити да отгледат някаква храна в почвата, която бяха взели от „Барб“. Откриването на богатите литиеви залежи и осъзнаването, че може би най-сетне разполагат с нещо ценно, което да продадат, за да могат да се издържат сами. Последвано от къртовски труд за изваждането на рудата от земята с примитивните им сечива. Но си заслужаваше.

Дом.