Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cibola Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2016 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Сибола гори

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2015

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-636-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/836

История

  1. — Добавяне

На Джей Лейк и Елмър Ленард,

господа, беше удоволствие!

Пролог
Боби Дрейпър

Хиляди светове, помисли си Боби, докато вратата на субтранса се затваряше. И не само хиляди светове. Хиляди системи. Слънца. Газови гиганти. Астероидни пояси. Всичко, до което човечеството вече се е докосвало, но хиляди пъти повече. Мониторът над седалката пред нея показваше новини, но говорителите бяха повредени и гласът на диктора бе твърде изменен, за да разбере нещо. Можеше само да следи картините, които изникваха и изчезваха до него. Нови данни бяха постъпили от сондите, пратени през порталите. Ето и поредното изображение на непознато слънце с кръгове, описващи орбитите на новите планети. Всички незаселени. Каквото и да беше създало протомолекулата и я бе изстреляло към Земята в незнайно далечното минало, то вече не отговаряше на призивите. Строителят на моста бе отворил пътя, но по него не се задаваха велики богове.

Изумително, мислеше си Боби, колко бързо човечеството може да премине от „Що за невъобразим разум е създал тези умопомрачителни чудеса?“ до „Е, след като те не са тук, защо аз да не се възползвам от всичко това?“.

— Прощавайте — сепна я флегматичен мъжки глас. — Дали нямате малко дребни за един ветеран, а?

Тя отмести поглед от монитора. Мъжът беше мършав, с посивяло лице. Тялото му носеше всички белези на ниска гравитация — издължен скелет, голяма глава. Той облиза устни и се наведе напред.

— Ветеран, а? — попита тя. — Къде сте служили?

— Ганимед — отвърна мъжът и вдигна глава в опит да си придаде достоен вид. — Бях там, когато всичко пропадна. Когато се върнах тук, властите ме изхвърлиха на улицата. Опитвам се да спестя за билет до Церера. Семейството ми е там.

Боби усети, че в гърдите й се надига гняв, но се опита да овладее гласа си и да запази спокойно изражение.

— Пробвахте ли в службата за подпомагане на ветерани? Може би там ще могат да ви помогнат.

— Просто искам да хапна нещо — изломоти той, гласът му стана неприятен. Боби огледа вагона. Обикновено по това време във влака нямаше много пътници. Кварталите под Аврора Синус бяха свързани с общи тунели. Част от великия марсиански проект за тераформиране, започнал преди още Боби да се роди и който вероятно щеше да продължи и много след смъртта й. Но точно днес бе съвсем сама. Тя се опита да си представи какво ли вижда в нея просякът. Беше едра жена, висока и плещеста, но тъй като седеше и днес бе избрала широк пуловер, вероятно я бе взел просто за дебелана. Грешеше.

— В кое подразделение сте служили? — уточни тя. Той премигна. Очакваше да изглежда изплашена от него и се чувстваше объркан, задето не е.

— Подразделение?

— Да, в коя част?

Непознатият отново облиза устни.

— Не искам да…

— Защото има нещо много странно — продължи тя. — Мога да се закълна, че познавам почти всички, които са били на Ганимед, когато започнаха с размириците. Нали разбирате, когато преживеете нещо подобно, не може да не остави отпечатък в паметта ви. Защото виждате доста приятели да умират. Та какъв чин имахте? Аз бях артилерийски сержант.

Сивото лице беше злобно и пребледняло. Устата на мъжа се изкриви. Той затъкна ръце дълбоко в джобовете и промърмори нещо.

— А сега — не млъкваше Боби — работя по трийсет часа на седмица в службата за ветерани. И съм сигурна, че бихме могли да помогнем на един изтъкнат ветеран като вас.

Той се обърна, но ръката й се стрелна към лакътя му по-бързо, отколкото му трябваше, за да се дръпне. Лицето му се изкриви от болка и страх. Тя го притегли към себе си. Когато заговори отново, гласът й бе любезен. Произнасяше думите ясно и отчетливо.

— Измисли друга история.

— Да, госпожо — смотолеви просякът. — Обещавам. Ще го направя.

Вагонът се разтресе, забавяше скорост за следващата станция — Брич Кенди. Тя го пусна и се надигна. Очите му се изцъклиха, когато се изправи. Родът й произхождаше от Самоа и понякога ръстът й имаше подобен ефект върху хора, които не го очакваха. Случваше се да й е неприятно от това. Но не и днес.

Брат й обитаваше приятна дупка за хора от средната класа в Брич Кенди, не далече от долния университет. Известно време живя при него, когато се върна на Марс, и все още събираше късчетата от разпиляния си живот. Процесът се оказа по-дълъг, отколкото очакваше. А след като приключи, у нея остана чувството, че дължи нещо на брат си. Семейните вечери бяха част от дълга.

Коридорите на Брич Кенди бяха просторни. Рекламите по стените оживяваха, когато се приближаваше, програми разпознаваха лицето й и й предлагаха стоки и услуги, които смятаха, че може да я заинтригуват. Срещи с непознати, членство във фитнес салони, шаварма за вкъщи, новия филм на Мбеки Суун, консултация при психолог. Боби се опитваше да не го приема навътре. Ала й се искаше наоколо да има повече хора, още няколко лица, за да добавят разнообразие в програмата. Да създават впечатление, че може да са предназначени за някого от другите, който минава наблизо. Не за нея.

Ала Брич Кенди не бе така многолюден както обичайно. Имаше доста по-малко минувачи в субтранса и коридорите, по-малко посетители и в тяхната служба. Говореше се, че кандидатите в горния университет намалели с шест процента.

Човечеството все още не бе успяло да основе жизнена колония на новите светове, но данните от сондите непрестанно се трупаха. Човешката цивилизация имаше своята нова граница и градовете на Марс изпитваха последствията от съперничеството.

Веднага щом пристъпи прага, посрещна я примамливата миризма на прясно сготвено от снаха й гъмбо и тя усети, че устата й се напълва със слюнка. Чуваше гласовете на брат си и племенника. Караха се, което я притесняваше, но те бяха нейното семейство. Тя ги обичаше. Беше им длъжник. Дори и да превръщаха в нещо изкусително идеята да си вземеш шаварма за вкъщи.

— … не казах това — говореше племенникът й. Учеше в горния университет, но когато в семейството избухваше разпра, все още се държеше като шестгодишен.

Брат й викна нещо в отговор. Боби долови нервно потропване на пръсти по масата при всеки от изброяваните аргументи. Почукването като реторичен инструмент. Баща й имаше същия навик.

— Марс вече не е само една от възможностите. — Чукване. — Той не е второстепенен. — Чукване. — Тези портали и каквото и да има от другата страна не са нашият дом. Усилията ни да тераформираме…

— Не възразявам срещу тераформирането — прекъсна го племенникът й, докато крачеше из стаята. Снаха й я видя и й кимна мълчаливо от кухнята. Боби й махна в отговор. В центъра на гостната на екрана на телевизора се редяха гледки от различни далечни планети, а един приглушен глас говореше разпалено между кадрите.

— Казвам само, че разполагаме с нови данни. Данни. Само това казах.

Двамата се бяха навели над масата сякаш помежду им имаше невидима шахматна дъска. Игра на концентрация и интелект, погълнала вниманието им до такава степен, че не забелязваха света около тях. В много отношения това бе самата истина. Тя взе един стол, без някой от тях да забележи пристигането й.

— Марс — продължи брат й — е най-изучаваната позната планета. Няма значение колко данни са натрупани за други светове. Те не са за Марс! Все едно е като да гледаш хиляди монитори с хиляди картини, ала те всички да са от мястото, където се намираш.

— Няма нищо лошо в познанието — отвърна момчето. — Ти самият все ми го повтаряш. Не разбирам защо се ядосваш толкова за това.

— Боби, как върви животът? — прекъсна ги снаха й и постави купа върху масата. Ориз и чушки като подложка за гъмбото и напомняне за другите, че имат гост. Спорещите се намръщиха, недоволни от намесата.

— Добре — каза Боби. — Пристигна договорът за корабостроителниците. Това ще поуталожи духовете заради новите работни места.

— Защото ще строят изследователски и транспортни кораби — отбеляза момчето.

Дейвид.

— Извинявай, мамо. Но е така. — Дейвид очевидно не смяташе да отстъпва. Боби си сипа ориз в чинията. — Преустройват старите кораби, които стават за това, и ще строят нови, за да могат хората да отлетят за далечните звезди.

Брат й също посегна към лъжицата, но млясна недоволно с уста, за да покаже колко уважава мнението на сина си.

— Съвсем скоро първият истински изследователски екип ще пристигне на една от тези планети…

— Татко, на Нова Тера вече живеят хора! Натам заминаха доста бежанци от Ганимед… — Младежът млъкна и погледна виновно Боби. Ганимед бе нещо, което не обсъждаха на тези вечери.

— Изследователският екип още не се е приземил — изтъкна брат й. — Ще минат години, преди там да се появят първите истински колонии.

— Ще минат поколения, преди някой тук да може да ходи на повърхността! Нямаме дори шибана магнитосфера!

— Мери си приказките, Дейвид!

Снаха й поднесе основното ястие. Храната в купата изпускаше благоухания и Боби неволно преглътна.

— Как е новият ти апартамент? — попита я снаха й.

— Много е приятен — отвърна Боби. — И не е скъп.

— Жалко, че отиде да живееш в Плитчините Инис — рече брат й. — Ужасен район.

— Никой няма да посмее да обезпокои леля Боби — подхвърли момчето. — Тя ще му откъсне главата.

Боби се ухили.

— Ами, достатъчно е да ги погледна лошо и те…

Откъм дневната запримигва червена светлина. Новините се бяха сменили. Яркочервени ленти пълзяха отгоре и отдолу на екрана, на който жена от Земята с издадена долна челюст гледаше мрачно в камерата. Зад нея бушуваха пламъци, сетне се мярна изображение на стар заселнически кораб. Думите, които пълзяха по лентите от двете страни бяха: „ТРАГЕДИЯ НА НОВА ТЕРА“.

— Какво е станало? — ахна Боби. — Какво може да е станало там?