Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (5)

Интерлюдия
Следователят

… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…

Сто и тринайсет пъти в секунда, никакъв отговор, и то се пресяга. Няма съзнание, макар че части от него имат. В него има структури, които някога са били отделни организми — примитивни, еволюирали и сложни. То е създадено да импровизира, да използва каквото намери на място и после да продължи нататък. Върши това, за което е предназначено, после изоставя създаденото да се адаптира. Съзнателните части се мъчат да намерят някакъв смисъл в това пресягане. Да го интерпретират.

Човек би си представил крак на насекомо, който непрестанно потрепва. Би видял искра, пресичаща празно пространство толкова бързо, че звукът е постоянно бръмчене. Друг, не толкова чувствителен, ще преживява отново и отново загубата на плът от скелет, гаденето и страха, желанието да срещне своята кончина, която е с нея от много години. Името й е Мария. То не й позволява да умре. Не й дава утеха. То не знае за нея, защото не може да знае.

Но това, че не знае, не значи, че не е активно. То намира енергия там, където може, къпе се в потоци от ниска радиация. Миниатюрни устройства, по-дребни от атоми, смучат енергия от бързодвижещите се частици, които преминават през тях. Субатомни вятърни мелници. То прояжда пространството и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга.

В тези части от него, които имат съзнание, все още трепкат спомени за отминал живот. Тъкани, променили се, без да умират, съдържат в себе си момента, в който момче чува сестра си да напуска дома. Образи, свързани с насилие, красота и секс. Спомени за плът, която отдавна не съществува. Те съдържат метафори: митохондрия, морска звезда, мозъкът на Хитлер в буркан, царството на ада. Те сънуват. Те са структури, блещукащи като неврони. Те са жертва на видения, думи, болка и страх, и всичко това до безкрай. Едно несекващо чувство за болест. Старец, припомнящ собствения си глас да прошепва слова, за които дори не подозира: „Ако излъжеш, баща ти да умре. От костите му корали да станат“.

Ако дойде отговор, то може и да спре. Ако изобщо има някакъв отговор, то ще застине неподвижно като мраморна плоча в подножието на хълм, но отговор няма. Белезите знаят, че такъв отговор няма да дойде никога, но рефлексите се задействат отново и отново и то се пресяга.

То е решило милиарди малки загадки в каскади от рефлекси. Няма спомен да го е правило, освен в своите белези. То само се пресяга и носи съобщението, че задачата му е изпълнена. Нищо не отговаря и затова то не може да спре. То се пресяга. То е сложен механизъм за решаване на загадки, използващ това, с което разполага.

„Това са перли, които са били негови очи.“

И освен това то си има следовател.

От всички белези винаги има един последен. Най-запазен. Той е полезен и затова е използван. То създава следователя по схема, без да осъзнава и опитва нов начин да се пресегне. И нещо отговаря. Нещо, което не би трябвало да е там, нещо чуждо и първично, но отговор има и затова през годините то създава следователя отново и се пресяга. Следователят става по-сложен.

То няма да спре, докато не осъществи онази последна връзка, но никога няма да я направи. То се пресяга, опитва нови комбинации, различни начини да стигне по-далече, без да осъзнава, че го прави. Без да осъзнава, че съществува. Пусто е, с изключение на незначителните части.

Кракът на насекомото трепери до безкрай. Белегът, който моли за смърт, ще се моли, докато може. Следователят ще разследва вечно. Тихият глас ще шепне завинаги.

„Нищо от него не изчезва, само претърпява повърхностни промени.

В нещо по-богато и странно.“

То се пресяга.