Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (20)

17.
Басиа

Куп и Кейт бяха от старата школа на СВП, от времето, когато Съюзът на външните планети бе само подкрепяно от оръжия виждане за света. Бяха израсли в йерархията заедно, когато дори само да носиш емблемата на СВП на ръкава си, можеше да доведе до арест. Бяха се научили да се прокрадват незабелязано през контролните постове на Земно-марсианската коалиция, да залагат бомби, да пренасят оръжия, тоест да се държат като терористи, за каквито ги смятаха вътрешните планети. Единствената причина, поради която и двамата не бяха попаднали в затворнически лагери, бе, че СВП в края на краищата бе извоювал надмощие. След Ерос вътрешните планети бяха започнали да се отнасят към СВП като към законно правителство и много от войниците му получиха амнистия като част от спогодбата за неприлагане на сила.

Сега Кейт бе обикновен миньор като всички останали, но можеше да използва изрази като „тактическо предимство“ и звучеше сякаш наистина знае за какво говори.

— Теренът и многобройните възвишения са тактическо предимство — обясняваше тя на малката група, събрала се в нейната къща. — Но противникът притежава огнево надмощие. Това няма как да се избегне. Имаме не повече от десетина пушки. Все още можем да вземем експлозиви, но сделката, която сключи с РЛЕ Холдън, го прави много рисковано.

— Проклет да е този Холдън — промърмори Задие.

— Скоро ще се разправим с него — увери я Кейт.

Публиката й се състоеше от обичайните лица. Очната инфекция на сина на Задие се бе влошила и сега жена й стоеше през цялото време при него. Басиа имаше усещането, че Задие търси някого, върху когото да стовари вината за трагедията в семейството й. Пит, Скоти и Ибрахим също присъстваха, ветерани от единствената им схватка с хората от РЛЕ. Това им придаваше известен статут сред останалите в групата. Но имаше и няколко нови лица. Други членове на колонията, които може би досега се бяха колебали как да постъпят, ала бяха подтикнати да поемат пътя на съпротивата от бруталната постъпка на Мъртри. От жертвата, в която се превърна Куп.

— Как? — попита Скоти. — Как ще се справим с Холдън?

— Смятам да разрешим всички наши проблеми с една многофронтова операция — продължи Кейт със сложните формулировки. — Мъртри и хората му, Холдън и неговият главорез, всички вкупом. Ключът към този тип война са парите.

— Да направим окупацията прекалено скъпа? — Ибрахим кимна одобрително. Той също беше служил в СВП.

— Именно. Така накарахме вътрешните да дръпнат алчните си ръце от колониите ни в Пояса. Ако не е икономически изгодно да ни окупират, те няма да го сторят. Всеки от тях, който получи у дома труп в чувал, ще е поредният пирон в корпоративния ковчег. — Кейт удари с юмрук дланта си, за да подчертае казаното.

— Не те разбирам. Как убийството им ще ни помогне? — попита Басиа. Беше се съгласил да дойде на тайното събрание с надеждата да охлади някои по-разпалени глави. Ала това му се струваше все по-малко вероятно.

— Ще са им нужни осемнайсет месеца, за да пратят нови части тук — обясни Кейт. — Това означава да се лишат от транспортен кораб за далечни полети за три години и повече. Скъпо занятие. А през тази година и половина, докато летят насам, ние ще укрепим нашите позиции. Ще изградим лагери по хълмовете. Ще се окопаем. За да победят, ще им е нужна пълномащабна офанзива. Станция Медина няма да подкрепи такъв подход, макар и да са ни ядосани, защото ескалираме конфликта.

— Принудително съюзничество — кимна отново Ибрахим.

— Като по учебник — подчерта Кейт.

В стаята се възцари мълчание, докато всички обмисляха чутото. Металният покрив вибрираше и издаваше стържещи звуци под напора на вятъра. Стъклата на прозорците пукаха, изстивайки от нощния въздух. Десетина души вдишваха и издишваха чуждоземната атмосфера.

— Те вече са тук — обади се Басиа, нарушавайки тишината. — Няма ли да направят точно това?

— Кой и какво да направи? — попита Скоти.

— „Росинант“ — отвърна Басиа. — Вече е на орбита. Боен кораб, с оръдия, ракети и Бог знае какво още. Ако убием Холдън, няма ли просто да ни бомбардират?

— Да се надяваме, че ще го направят! — почти извика срещу него Кейт. — Божичко, дано да стане. Няколко репортажа за избити заселници, бомбардирани от кораб на ООН, и обществените настроения ще ни спечелят войната.

Басиа кимна, сякаш се съгласяваше, ала всъщност си помисли: „Попаднах при неподходящите хора“.

— Ето защо трябва незабавно да се заемем и с двете групи — продължи Кейт. В гласа й се долавяше известна напевност, както говореше преди Куп. Сякаш духът му бе тук с тях и вземаше участие в обсъждането. — Имат патрул от двама души, който обикаля непрестанно. Ще пратим хора да ги следят, докато бъде подаден сигналът. Втора група ще държи под наблюдение сградата, където са се разположили Мъртри и хората му. Трета група ще иде в бара, в който дремят нощем Холдън и неговият човек. За първа група предлагам Скоти и Ибрахим. Аз ще водя…

Кейт изложи пред тях във всички подробности безумния план за масово убийство, сякаш беше някаква игра. Координиране на атаките, за да започнат едновременно и никой да не успее да вдигне тревога. Използваше фрази като „огнева полоса“ и „максимална агресивност“, като че ли не говореше за разстрела на десетина мъже и жени, докато спят. Хората срещу нея кимаха и я слушаха напрегнато. Басиа бе изненадан колко лесно немислимото се бе превърнало в нещо обичайно.

— Децата ми живеят тук — обади се той неочаквано.

— Какво? — стресна се Кейт и го изгледа с искрена изненада. Беше я прекъснал насред изречението. — Не раз…

— Труповете, които ще снимаме, за да пратим в новините — продължи Басиа. — Това ще са моите деца.

Кейт изцъкли очи, все още изненадана, но не и ядосана.

— Какво?

— Дойдох тук, за да се опитам да ви разубедя да не правите глупости — каза той, изправи се и се обърна към всички присъстващи. — Мислех си, че след като Куп го няма, е време да сложим край. Но сега вече не ми се струва само обикновена глупост. Не и когато говорите за мъртви приятели и роднини като за медийно средство. Това е истинското зло. И не мога да съм част от него.

В стаята се възцари мъртвешка тишина.

— Ако се опиташ да ни попречиш… — поде Ибрахим, но Басиа се завъртя към него.

— И какво? — попита, толкова отблизо, че дъхът му разроши бакенбардите на Ибрахим. — Ако ви попреча — тогава какво? Не спирай заплахата на средата, мъжки.

Ибрахим беше по-дребен от него. Сведе очи и не каза нищо. За миг Басиа почувства облекчение, че тъкмо Ибрахим го бе предизвикал, а не Кейт. Басиа се страхуваше от нея. Никога досега не бе посмявал да й се опълчи.

— Ваша работа — рече той, изгледа ги и кимна. — Аз си тръгвам.

Останалите започнаха да разговарят приглушено, когато вратата зад него се затвори, не чуваше какво си казват. От този шум обаче космите на тила му настръхнаха. Зачуди се дали не бе стигнал твърде далеч и дали ще се задоволят да премахнат само него, или и Лусия.

По средата на пътя до дома се натъкна на патрула на РЛЕ. Две жени с тежка броня, заради която изглеждаха обемисти и опасни. Едната от тях, със светла кожа и гарвановочерна коса, му кимна, докато се разминаваха. Всичко в нея излъчваше заплаха — бронята, тежкият автомат, който носеше в ръце, шоковите гранати и белезниците на колана. Приятелската й усмивка бе в контраст с останалото, но Басиа не можа да прогони от съзнанието си образа на нейното окървавено, проснато на улицата тяло, застреляно в гърба от някого от неговите приятели.

Лусия го чакаше на верандата и пиеше нещо, изпускащо пара в нощния въздух. Не беше чай. Почти беше свършил. Вероятно гореща вода с малко лимонова подправка. Но дори и тези дребни удоволствия скоро щяха да изчезнат, ако не им разрешат да търгуват с рудата.

Басиа се отпусна уморено на твърдия карбонов под.

— Е? — попита тя.

— Не пожелаха да ме чуят — въздъхна Басиа. — Планират избиването на хората от РЛЕ. На всички. И на Джим Холдън и неговите хора.

Лусия поклати леко глава.

— А ти?

— В този момент може би обсъждат и моето премахване. Но не мисля, че ще го направят, освен ако не им се изпреча на пътя. Както и да е, не мога да участвам с тях. Казах им го. Лусия, съжалявам, че стигнах дотук. Аз съм един глупав човек.

Лусия му се усмихна тъжно и постави ръка върху неговата.

— Ако не предприемеш нищо, все още ще си на тяхна страна.

Басиа се намръщи. Във въздуха витаеше мирисът на скорошна прашна буря. Мирис на гробище.

— Не мога сам да ги спра.

— Холдън е тук, за да го направи. Върна се от пустинята с научния екип. Можеш да разговаряш с него.

— Зная — каза Басиа, с което призна, че вече бе обмислял този ход. Фактът, че това бе единствената възможност, не облекчаваше мисълта, че означава също и да предаде приятелите си. — Зная. И ще го направя.

Лусия се засмя облекчено. Забелязала изненадания му вид, тя се наведе и го прегърна.

— Толкова се радвам, че този Басиа, когото обичам, все още е тук.

Той се усмихна в прегръдката й и за миг почувства облекчение.

— Бас — прошепна тя в ухото му.

„Не казвай нищо, което ще развали момента“ — помоли мислено той.

— Фелсия отлита със совалката за „Барбапикола“. Сега. Аз й разреших.

Басиа се дръпна.

— Какво ще направи?

Лусия го погледна намръщено.

— Позволих й да тръгне — повтори. В гласа й се долавяше предупреждение.

Басиа скочи на крака. Лусия извика след него, но той вече тичаше към площадката с всички сили.

За негово облекчение совалката все още бе там. Край нея сновеше един от електрокарите, който едва не го прегази в мрака. Каросерията на транспортера бе пълна с руда. Още товареха. Имаше време.

Фелсия стоеше на няколко метра от шлюза, с куфар във всяка ръка, и разговаряше с пилота. Намираха се в ярко осветения кръг от прожекторите на совалката и мургавата й кожа сякаш сияеше. Косата й падаше по раменете на вълни. Очите й бяха разширени, говореше развълнувано за нещо, което я интересуваше.

В този момент бе толкова хубава, че Басиа усети болка в гърдите. Когато го забеляза, лицето й се озари в усмивка. Преди още да заговори, той я обгърна с ръце и я притисна силно.

— Татко — произнесе тя с тревога в гласа.

— Спокойно, миличка, всичко е наред. Не съм дошъл да те спирам. Аз само… не можех да те пусна да си тръгнеш, без да се сбогуваме.

Бузата му, опряна в нейната, вече беше мокра. Фелсия плачеше. Той я побутна назад, за да погледне лицето й. Неговото пораснало момиче, което плачеше в прегръдките му. В спомените му изникна образът й, когато бе едва на четири, обляна в сълзи, с разкървавено коляно.

— Татко — повтори тя с треперещ глас. — Страхувах се, че ще ме намразиш за това. Но мама каза…

— Не, миличка, не… — Той отново я прегърна. — Заминавай, а когато разрешат на кораба да отлети, иди на Церера, стани страхотен доктор и си живей живота.

— Защо?

„Защото хората тук виждат смъртта ти като средство да спечелят общественото мнение. Защото не мога да губя повече деца. Защото не бива да си до мен, когато накрая ме арестуват.“

— Защото те обичам — каза той вместо това. — И искам да си невероятна.

Тя го прегърна и за един кратък миг във вселената всичко беше наред. После Басиа я гледаше как се качва на борда, но спира пред шлюза, за да му прати въздушна целувка. Остана, докато натовариха и последните купчини руда. Остана и след като совалката се вдигна върху вълна от грохот и топлина.

Едва тогава се обърна и тръгна да търси Холдън.

* * *

Холдън и Еймъс седяха в дъното на салона. Еймъс пиеше и следеше кой влиза през вратата. Вдигаше чашата с лявата си ръка, а дясната никога не се отдалечаваше от пистолета на кръста. Холдън пишеше трескаво върху ръчния терминал. И двамата изглеждаха напрегнати.

Басиа се приближи, като се усмихваше и държеше ръцете си встрани. Еймъс също му се усмихна. Скалпът на едрия мъж изглеждаше блед и лъщеше под луминесцентните лампи на тавана. Когато се наведе напред, движението му беше съвсем естествено и лишено от заплаха, ала Басиа забеляза, че така ръката му е още по-близо до оръжието.

Подробности, на които не бе обръщал внимание досега. Ала Куп и Кейт, насилието от последните месеци, всичко това го държеше на ръба, готов да търси опасности навсякъде. И когато погледна към Еймъс, осъзна, че инстинктът му не греши.

Холдън вдигна глава, стреснат и изплашен. Басиа бе почти сигурен, че не той е причината за този страх. Тогава какво? Корпоративните убийци на Мъртри? Или Холдън бе чул от някого за подготвяните убийства?

— Какво мога да направя за вас? — попита Холдън и кимна към стола. Страхът вече се бе стопил.

Еймъс мълчеше и продължаваше да се усмихва. Басиа седна и постави ръцете си върху масата.

— Капитане, дойдох да ви предупредя.

— За какво? — попита веднага Еймъс. Холдън мълчеше.

— Тук има една група. Същата, която нападна и изби хората от РЛЕ преди вашето пристигане. Те се готвят да избият и останалите през някой от идните дни. Може би още утре вечер.

Холдън и Еймъс се спогледаха.

— Очаквахме нещо подобно — рече Холдън. — Но не то е важното…

Басиа не го остави да завърши.

— Освен това планират да убият и вас.

Холдън се изправи. Не изглеждаше ядосан, по-скоро обиден.

— Мен? Защо ще убиват мен?

— Смятат, че това ще прати послание — обясни с извинителен тон. — А и са ядосани, че им взехте експлозивите.

— Казах ти — обърна се Холдън към Еймъс. — Мислиш, че си постигнал добър компромис, а винаги има недоволни.

Без да осъзнава какво прави, Басиа сграбчи бутилката от масата и я надигна. Вероятно го носеха със себе си, защото уискито бе по-добро от всичко, което можеше да се намери в колонията. Течността загря приятно гърлото и стомаха му, но не донесе очакваното успокоение. Той побутна шишето към Еймъс, но едрият мъж го спря.

— Задръж го, братко. Май повече имаш нужда от него.

— Какво смятате да правите? — обърна се Басиа към Холдън.

— За убийството ли? Нищо. Без значение е, защото всички си тръгваме.

— Всички си…

— Евакуирам планетата. Всички. До един.

— Не — поклати глава Басиа. — Никой няма да си тръгва. Не можем да го направим сега.

„Аз помогнах да убият хора, за да останем тук.“

— Напротив, заминаваме — поклати глава Холдън. — Нещо много лошо се случва на тази планета и няма никаква връзка с инатливи поясни и социопатични корпоративни охранители.

Басиа надигна отново бутилката. От алкохола започваше да му се вие свят, но поне тревогата се разтваряше.

— Не разбирам.

— Някой е живял тук по-рано — махна с ръка Холдън. Трябваше да минат няколко секунди, преди обърканият ум на Басиа да осъзнае, че не говори за селището. — Може би са си отишли, може би не, но са оставили разни неща тук и те се пробуждат. Така че преди да станем втори Ерос под голямо открито небе, всички трябва да изчезнем.

Басиа кимна, без да разбира. Еймъс му се ухили и каза:

— Кулите и роботите, човече. Говори за извънземни. Май нещо се готви да отвори очи.

— В момента пращам съобщение на „Росинант“, за да информират ООН и СВП — продължи Холдън. — Препоръките ми са всички да бъдат вдигнати на орбита колкото се може по-скоро. Ще поискам от командването на „Израел“ и „Барбапикола“ да съдействат за това.

— Няма да стане — възрази с мек глас Басиа.

— Зная, че пазарлъкът ще е труден — кимна Холдън. — Но аз умея да настоявам. А веднъж поема ли командването…

— Те няма да заминат — прекъсна го Басиа. — Хората вече дадоха кръвта си за тази земя. Умряха за нея. Готови сме да се избиваме, за да останем, така че със сигурност ще воюваме и с всяка друга заплаха, която иска да ни прогони.

— Стига изобщо някой да оцелее — подхвърли Еймъс.

— Да, така е — съгласи се Басиа. — Ако някой изобщо оцелее.