Джеймс С. А. Кори
Сибола гори (12)

10.
Хейвлок

Около четири часа по-рано — когато Хейвлок бе на средата на своята десетчасова смяна — мъж, облечен в пурпурнооранжев костюм, толкова грозен, че пораждаше агресивни мисли, седна на дивана във видеостудиото на Марс. Хейвлок увисна на ремъците, докато го разглеждаше. Пристягането се бе превърнало в негова втора природа, макар да се чувстваше малко глупаво. Орбиталното пространство около Нова Тера бе почти празно и шансът за внезапно ускорение се свеждаше до нула. Правеше го по навик. На малкия монитор, монтиран на стената, младият мъж стисна ръката на водещата и се усмихна в камерата.

— От доста време не сте ни навестявали, мистър Карвело — рече водещата. — Благодаря ви, че се отбихте.

— Радвам се, че съм тук, Моника — отвърна мъжът и кимна. — Хубаво е да се върне човек.

— Имах възможността да играя новата ви игра и трябва да кажа, че е истинско откъсване от предишните ви работи.

— Така е — потвърди лаконично мъжът. Беше стиснал челюсти.

— Има обаче и някои противоречия — продължи водещата. Усмивката й бе леко подигравателна. — Искате ли да поговорим за това?

— Вижте, Моника — каза мъжът с грозния костюм, — това, което изследваме тук, са последствията от насилието. Всеки вижда само първата част и не мисли за идващото после.

Ръчният терминал на Хейвлок изписука. Той намали звука на телевизора и прие повикването.

— Хейвлок — обади се Мъртри. — Имам обаждане, което искам да поемеш.

Гласът му бе спокоен и овладян и това накара дъха на Хейвлок да секне. Беше звукът на бедата и умът му скочи уплашено към първата възможност. „Росинант“ и Джеймс Холдън, посредникът на ООН, щеше да пристигне след десет часа. Почти бе тук. Ако нещо се е объркало с него…

— Нещо се е случило долу — прекъсна мислите му Мъртри. — Държа Каси на линия и искам да я овладееш, преди съвсем да е изгубила самообладание, докато разговарям с капитана.

— Толкова ли е зле?

— Да. Приеми разговора. Дръж се спокойно. Можеш ли да го направиш?

— Разбира се, шефе — увери го Хейвлок. — Ще бъда студен като ноемврийски ден и гладък като китайска коприна.

— Браво, човече.

Образът застина за миг, сетне от екрана го погледна Каси. Двамата бяха прекарали на кораба година и половина, познаваха се, дори бяха приятели, макар и не интимни. Беше дочул, че имала връзка за известно време с Арагао, но сетне се разделили. Хейвлок не проявяваше особен интерес към нея.

На екрана кожата й имаше пепеляв цвят, очите й бяха подпухнали и зачервени.

— Каси — рече Хейвлок, опитвайки се да й внуши спокойствие, както го бяха учили да действа в случаи с вземане на заложници, което често ставаше по време на бунтовете на Церера. — Чух, че играта долу малко загрубяла.

Каси се разсмя, толкова силно, че размести камерата. Тя извърна глава за миг, сетне отново погледна в обектива.

— Няма ги — промълви. Настъпи пауза, през която тя местеше поглед, сякаш търсеше нещо. Вероятно други думи. — Изчезнаха.

— Добре — отвърна той, макар че в главата му напираха хиляди въпроси. „Какво е станало? Кой е изчезнал? Какво се е случило?“ Но Мъртри не му бе възлагал да проучи какво става, а и точно сега Каси не изглеждаше в състояние за разпит. — Мъртри говори с капитана.

— Зная — кимна Каси. — Имахме следа. Открихме скривалище. Рийв ги поведе натам. Аз останах тук със свидетелката.

— Свидетелката при теб ли е?

— Тя спи сега. Хейвлок, аз съм само консултант на службата за сигурност. От мен се очаква да пиша графици за дежурства и да изграждам системи за наблюдение. Аз не стрелям по хора. Не ми се плаща за това, мамка му.

Хейвлок се усмихна и тя му отвърна с усмивка, която приличаше на цепнатина в лицето й. За миг двамата се разсмяха, ужасът и страхът се преобразиха в нещо по-близко до гняв. И далеч по-безопасно.

— Нямаш представа колко съм уплашена — призна Каси. — Ако дойдат за мен, няма да мога да ги спра. Заключила съм се в службата, но те могат да влязат през стените. Могат да взривят цялото място. Не зная защо решихме, че идеята да се слезе долу е добра. След като взривиха транспортната совалка, трябваше да си вдигнем задниците горе и да останем там. По-добре да ги замеряме с камъни от орбита.

— Най-важното сега е двете със свидетелката да сте в безопасност.

— И как смятате да го направите? — попита Каси. В гласа й звучеше предизвикателство, но такова, което чака отговор. „Не можете, но моля те, кажи ми, че можете.“

— Работим над това — заяви спокойно Хейвлок.

— Нямам дори храна тук — оплака се Каси. — Бих убила човек за един сандвич. Наистина.

Хейвлок се опита да си спомни какво ги бяха учили за разговорите с хора, преживяващи стрес. Имаше списък. Четири неща. Съкращението беше БЕСТ. Не помнеше обаче какво обозначаваха буквите.

— Ами — поде той, без да знае какво ще каже. — Предполагам, че доста си се изплашила.

— Едва се владея, човече.

— Да, сигурно, но важното е, че не позволяваш нещата да се влошат. Така става с хората, когато си изпуснат нервите. Прекомерна реакция и прочее. Затова искам да си седиш спокойно и да разговаряш с нас. Вече виждам, че се справяш добре.

— Изсмукваш всичко това от пръстите си — упрекна го Каси. — А аз съм на една крачка от истеричен припадък.

— Не прави крачката и всичко ще бъде наред. Сериозно, наистина се справяш чудесно. Запази самообладание и ние ще оправим нещата. Зная, че се чувстваш като в пъкъла, но накрая всичко ще бъде наред.

— Ако не успея…

— Ще успееш.

— Но ако не успея? Ако, разбра ли?

— Добре — кимна Хейвлок. — Ако.

— Направи ми една услуга. Има един човек на Европа. Хихири Типене. Той е хранителен инженер.

— Ясно.

— Предай му, че съжалявам.

„Тя си мисли, че ще умре — досети се Хейвлок. — И може да е права.“ Той почувства в устата си киселия вкус на страха. Местните избиваха служители на РЛЕ и тя смяташе, че е последната оцеляла. Всъщност той не знаеше нищо за ситуацията долу. Нищо чудно вече да са заложили три тона експлозив, който да превърне Каси в спомен. Може да загине всеки миг, а той ще я гледа как умира, без да е в състояние да направи каквото и да било.

— Ти сама ще му го кажеш — рече той с мек глас. — И след всичко това няма да ти е трудно.

— Не зная. Никога не си се срещал с Хихири. Обещаваш ли ми?

— Разбира се — потвърди Хейвлок. — Можеш да разчиташ на мен.

Каси кимна. По бузата й се търкулна сълза. Явно Хейвлок не се справяше много добре с утешаването.

На екрана се появи прозорец, сетне в него изплува лицето на Мъртри.

— Здрасти, Кас — поздрави я Мъртри. — Обсъдихме въпроса с капитан Маруик и пращаме долу екип за теб. Но ще ни трябват два часа за подготовка. От теб се иска да запазиш в безопасност цивилната.

Гласът на Каси трепереше, когато заговори, но поне не секна.

— На планетата има четирийсет от нашите и повече от двеста техни. Аз съм сама. Не мога да опазя никого.

— Не е необходимо — каза Мъртри. — Пратих съобщение до всички останали да се заключат и да не излизат. Става въпрос за научната група. Твоят приоритет е доктор Окойе. Пази я, докато дойдем, разбрано?

— Да, сър.

— Чудесно — одобри Мъртри. — Два часа. Ще се справиш, Кас.

— Да, сър.

— Хейвлок, ще има съвещание на отдела за сигурност. Можеш ли да наминеш?

— Веднага. — Хейвлок разкопча ремъците, измъкна се от креслото и се понесе по коридора.

Коридорите на „Едуард Израел“ бяха конструирани във формата на издължени осмоъгълници, вероятно като тези, в които е летял дядо му. Ремъците и ръкохватките по стените сочеха във всички посоки. Хейвлок се придвижваше бързо, а умът му възприемаше всичко това като катерене по отвесна скала или шахта. Бяха му казвали, че поясните били лишени по рождение от усещането за „горе“ и „долу“, но го бе чувал от самите поясни, и то, когато трябваше да го убедят, че са по-съвършени от него. Може би бе вярно, а може би преувеличаваха. Каквото и да бе, докато се добере до офиса, вече беше замаян и ужасно му липсваше фалшивото притегляне на ускорението.

Десет души се бяха подредили покрай стените, ориентирани по един и същ начин. Мъже и жени с различни расови признаци и цветове на кожата, но всичките с едно изражение. Мрачно и зловещо. Мъртри им бе раздал снаряжението за борба с безредици и те всички носеха сини бронежилетки с високи яки, заради които приличаха на огромни насекоми. Дори Мъртри носеше бронирана униформа, така че очевидно предстоеше да се спуснат долу.

— … останало — говореше той, докато кръжеше из стаята. — И вие сте всичко, което ми е останало. Този път няма да дойде кавалерията, за да ни спаси задниците. Ние сме кавалерията, а това означава, че вече съм загубил повече хора, отколкото мога да си позволя да загубя. Ние сме отделът за сигурност за цялата планета, точно тук, в тази стая. И можем да го направим, стига да не допускаме още жертви. Докато сме долу, ако се почувствате заплашени, правете каквото е нужно, за да защитите себе си и своите другари.

— Сър?

— Окми?

— Това означава ли, че ни е разрешено да прибягваме до смъртоносен отговор?

— Това означава, че имате право на изпреварващ смъртоносен отговор — подчерта Мъртри и замълча, за да остави думите да потънат в съзнанието им. Хейвлок въздъхна. Беше жестоко, но нямаха друг избор. Местните не се бяха усмирили и можеше да загинат още служители на РЛЕ. С други думи, обстановката повече приличаше на война.

Какво пък. Поне в началото се опитаха да се държат миролюбиво. Не че поясните оцениха усилията им.

— Спускаме се след двайсет минути — продължи Мъртри. — Ще бъде бързо снижаване, с голямо натоварване. Смятам да се приземим източно от лагера на поясните. Смит и Уей ще са водачи на отряди. Първата ни цел е да достигнем и обезопасим офиса.

— Ами „Барбапикола“? — попита някой.

— Майната й на „Барбапикола“! Какво става с „Росинант“?

Мъртри вдигна ръка, обърнал длан към тях.

— Не си губете времето да се питате какво става на орбита или у дома. Това е моя грижа. На мен и Хейвлок. — Мъртри му отправи кратка усмивка и Хейвлок кимна, което изглеждаше като поклон. — Разбрахте какво се иска от вас, имате пълното ми доверие. Да слезем долу и да поставим тази сбръчкана планета под контрол.

С това оперативката приключи и всички се отправиха към изхода и хангара с леките совалки. Хейвлок изпита съжаление при мисълта, че другите ще слязат долу, а той остава. Спомни си нещо от детството, случка или сцена, от която му бе останало подобно неприятно чувство.

Мъртри се стрелна във въздуха към него.

— Хейвлок, радвам се да те видя. Ще ми трябва минутка.

— Да, сър.

Мъртри кимна към близката стаичка. Беше съвсем малка, вътре едва се побираше едно противоускорително кресло. Мъртри затвори вратата зад тях.

— Оставям те да отговаряш за кораба.

— Благодаря ви, сър.

— Не бих се чувствал благодарен на твое място. Положението ти е шибано. Имаме екипаж от яйцеглави с техните непрестанни претенции, че им пречим да правят наука, и капитан, който едва ги удържа на орбита. Като разберат, че долу има проблеми, ще напират още повече да слязат. Ще разполагаш със съвсем малко хора, за да ги удържиш.

— Ще се справим, сър.

— Добре. Най-голямата заплаха за нас е „Росинант“. Използван е от марсианския флот, преди да отиде в СВП. „Израел“ е огромен, но е научноизследователски кораб. Ако „Росинант“ реши да ни свали долу, ще го направи.

— Защо ще го правят обаче?

Мъртри сви рамене.

— Мисли по-малко за „защо“ и повече за „ако“. Та, има нещо, от което се нуждая, и то ще обърка програмата на совалките, но трябва да се направи.

— Разбира се.

— Вземаме една от леките совалки — каза бавно Мъртри, сякаш обмисляше действията си, докато говореше, макар че очевидно не това бе проблемът. — А тази, която остава, искам да въоръжиш. Махни всичко, което може да претовари реактора, и я оборудвай с подсилено дистанционно запалване. Блокирай всички стандартни навигационни пултове и остави само един, до който да имаме достъп само аз и ти.

— А капитан Маруик?

Мъртри го дари със загадъчна усмивка.

— Разбира се, ако искаш.

— Дайте ми половин ден и ще бъде изпълнено.

— Добре.

— Сър? Срещу кого според вас ще трябва да я използваме? Поясните долу?

— Хейвлок, само се подсигуряваме. Надявам се изобщо да не се налага да я използваме. Но ако реша да го направя, искам да стане бързо.

— Ще я имате.

— Сега вече се чувствам по-спокоен — въздъхна Мъртри и опря длан на стената, за да се оттласне.

— Сър?

Мъртри повдигна вежди. Хейвлок внезапно изпита срам и почти бе готов да се откаже. Но все пак продължи.

— Зная, че е нещо дребно, сър, но докато разговарях с Каси, тя каза, че е гладна. Обещах й сандвич.

Лицето на Мъртри бе безизразно като камък.

— Та се питах дали не може да го направите, сър?

— Може да се уреди — отвърна Мъртри и Хейвлок не можа да определи дали шефът е развеселен, или ядосан. Може би и двете.

* * *

Хейвлок се премести в станцията за вътрешна сигурност. Килиите на ареста бяха пусти. Малобройният му екип — четирима от най-младите членове на отдела за сигурност и един техник, който заеха от екипажа на кораба — се занимаваше с преоборудването на совалката. Превръщаха я в бомба. На мониторите се виждаха спускането на другата совалка и пламъкът на приближаващия се „Росинант“, а от вътрешните наземни камери — Каси и доктор Окойе. Хейвлок следеше едновременно всички в очакване да се случи нещо. Минутите се нижеха все по-мъчително. Въздушният рециклатор бръмчеше тихо и потракваше. Той смучеше палеца си.

Мелодичен сигнал оповести пристигането на съобщение. Хейвлок погледна към монитора. Беше от корпоративния офис на РЛЕ на Луната, със заглавие: „Възможни стратегии за снижаване напрежението от конфликта на Нова Тера: дайте потвърждение за прехвърляне“. Беше пратено преди пет часа.

Някъде близо до порталите радиосигналите се бяха кръстосали, електромагнитни вълни, летящи из пространството и разнасящи информация, кодирана в тях от хората. Разстояние, за чието преодоляване с кораб бяха нужни година и половина, бе изминато от сигнала за пет часа.

Само пет часа и въпреки това бе твърде късно.