Никълас Еванс
Лечителят на души (9)

Четвърта глава

Сутринта, след като получи съобщението, Ани звънна от редакцията на Лиз Хамънд.

— Разбрах, че си ми намерила заклинател — рече й.

— Какво съм ти намерила?

Ани се засмя.

— Не се хващай веднага за думата де! Вчера прехвърлих доста материали. Така наричат тези хора.

— Виж ти, заклинатели! Не е зле. Но въпросното лице ми прилича повече на каубой. Живее някъде в Монтана.

Описа на Ани как го е открила. Веригата бе доста дълга: един неин приятел се сетил, че познава човек, който си спомнил как някой споменал за някакъв мъж, отвел „проблемния“ си кон при онзи там в Невада… Лиз бе правила, струвала, но го бе издирила.

— Сигурно ти е струвало цяло състояние! Ще ти платя разговорите.

— Не се притеснявай за това. Явно в западните щати има хора, които правят такива неща, но доколкото разбрах, този е най-добрият. Пиши телефона!

Ани си го записа и й благодари.

— Винаги на твое разположение! Но ако се окаже някой Клинт Истууд, пу си е за мен!

Ани й благодари още веднъж и затвори. Впери поглед в телефонния номер върху жълтия тефтер. Кой знае защо, изведнъж я достраша. Каза си да не става смешна, вдигна слушалката и набра номера.

 

 

Първата вечер от курса при Рона винаги имаше разпивка. Така Рона припечелваше някой долар допълнително, храната, която предлагаше, бе добра и Том реши да остане, макар че изгаряше от желание да смъкне прашната потна риза и да си вземе топла вана.

Бяха се разположили на дълги маси, наредени на терасата пред ниската белосана къща на Рона. Оказа се, че Том седи до собственичката на породистото жребче. Знаеше, че не е само съвпадение: жената му се натискаше цяла вечер. Сега бе махнала шапката и си бе пуснала косата. Бе някъде на трийсет и една — трийсет и две годишна, хубавка, и го знаеше. Беше впила в него големите си черни очи, но преиграваше: непрекъснато го питаше нещо и го слушаше, сякаш не е срещала по-интересен мъж. Вече му бе обяснила, че се казва Дейл, че се занимава с недвижими имоти и има къща на брега на океана край Санта Барбара. А, да, и е разведена.

— Просто не ми излиза от главата колко кротичък бе, след като се позанимавахте с него — повтори му тя за стотен път. — Беше някак… как ли да се изразя… някак освободен.

Том кимна и присви рамене.

— Не се е случило нищо особено — каза той на жената. — Конят просто имаше нужда да усети, че всичко е наред, пък и вие трябваше да му дадете малко свобода.

Хората на съседната маса прихнаха и двамата се обърнаха и нададоха ухо. Мъжът с магарето разправяше как две холивудски звезди, за които Том изобщо не бе чувал, били спипани в някаква кола в доста деликатна ситуация.

— Откъде сте научили всичко това, Том? — чу той Дейл и се извърна към нея.

— Кое?

— Знаете кое, за конете. Имали ли сте нещо като гуру или учител?

Той я погледна сериозно, сякаш за да я вразуми.

— Ами то, Дейл, е като болта и гайката.

— В какъв смисъл? — смръщи се тя.

— В смисъл че ако ездачът е развинтен, и на коня му хлопа дъската.

Жената се запревива от смях и го хвана за ръката. „Е, не беше чак толкова остроумно де!“ — помисли Том.

— Вие ме взехте на подбив! — рече през кикот Дейл. — Хайде, кажете, ама сериозно!

— В по-голямата си част тези неща не се учат. Единственото, което е по силите ти, е да създадеш обстановка, та който иска, да усвои нещичко. Най-добрите учители, които съм срещал, са самите коне. Натъкваш се на доста хора с мнение, но ако ти трябват фактите, най-добре е да се обърнеш към коня.

Жената го погледна така, сякаш искаше да му покаже и нещо като набожна възхита пред дълбините на душата му, и по-земни чувства. Май му беше време да си върви.

Стана от масата с нескопосното извинение, че трябвало да нагледа Римрок, който отдавна почиваше. Когато пожела „лека нощ“ на Дейл, тя го изгледа някак разочаровано, че е пропиляла толкова енергия да го ухажва. Докато се прибираше с колата към мотела, Том си помисли, че не току-така Калифорния открай време е предпочитано място за култовете, съчетаващи секс и религия. Слаб им беше ангелът на тия калифорнийци. Ако групата в Орегон, чиито членове ходеха с оранжеви панталони и се прекланяха пред оня тип с деветдесетте ролс-ройса, се беше пренесла в Калифорния, и досега щеше да е сред най-влиятелните секти.

На ездитните курсове, които водеше вече от доста години, Том бе срещал десетки, стотици жени като Дейл. Всички търсеха нещо. При повечето то, кой знае защо, сякаш бе свързано със страха. Бяха си купили тези буйни скъпи коне и изпитваха ужас от тях. Търсеха нещо, което да им помогне да надвият този страх или страховете си изобщо. Със същия успех биха могли да станат алпинистки, да тръгнат да убиват акули или да карат сърф по опасните тихоокеански вълни. По една случайност бяха избрали ездата.

Идваха на курсовете му с надеждата да намерят утеха и просветление. Колкото до просветлението, Том не бе сигурен, но виж, утеха получаваха доста често. Преди десет години един поглед като този, който одеве му хвърли Дейл, щеше да е достатъчен, за да се приберат заедно в мотела и да са се съблекли още преди Том да е затворил вратата.

Не че сега подминаваше всички такива възможности. Но за разлика отпреди го правеше рядко — просто не си струваше труда. Вечно си имаше неприятности. Хората рядко влагаха в подобни срещи еднакви очаквания. Трябваше да мине известно време, докато Том го проумее и разбере какви точно са неговите очаквания, пък да не говорим за очакванията на жените, с които се запознаваше.

След като Рейчъл го напусна, винеше себе си за случилото се. Знаеше, че си е тръгнала не само заради мястото. Явно бе очаквала от него нещо, което Том не бе в състояние да й даде. Не я лъжеше, като й казваше, че я обича. А когато тя си тръгна и отведе и Хал, той изпита някаква празнота, която, колкото и да се мъчеше, не можеше да запълни с работа.

Открай време обичаше компанията на жените и бе разбрал, че те си падат по него. След като се зае с курсовете по езда и тръгна да обикаля с месеци страната, видя, че освен другото жените му носят и известна утеха. Повечето му връзки траеха ден до пладне, но имаше една-две жени, разкрепостени като него по тези въпроси, които и досега го приемаха в леглото си като стар приятел, ако се случеше да мине през градовете им.

Но пак се чувстваше виновен за Рейчъл. Докато накрая не прозря, че онова, което й е трябвало, е била самата потребност. Че е искала и той да има същата нужда от нея, както тя — от него. А Том знаеше, че това е невъзможно. Никога нямаше да изпитва такава потребност нито от Рейчъл, нито от някой друг. Без дори да го формулира поне за себе си, без да парадира с това, той вече бе разбрал, че е открил някакво вътрешно равновесие, до каквото другите се домогват цял живот. И през ум не му минаваше, че това е нещо кой знае какво. Просто се чувстваше частица от някаква цялост, от спойка, съставена от одушевени същества и предмети, с които той бе свързан и духовно, и кръвно.

Зави към паркинга на мотела и намери свободно място точно пред стаята си.

Ваната бе прекалено къса, за да се кисне дълго в нея. Трябваше да реши кое да изложи на студа: раменете или коленете си. Излезе от водата и започна да се бърше пред телевизора. Случката с пумата продължаваше да бъде централна новина. Смятаха да я издебнат и да я убият. Мъже с пушки и флуоресцентни жълти якета претърсваха педя по педя планината. Няма що, трогателна гледка! Пумата щеше да види от сто километра жълтите якета. Том си легна, угаси телевизора и се обади вкъщи.

Вдигна Джо, неговият племенник, най-голямото от трите момчета на Франк.

— Здрасти, Джо, как си?

— Добре. Откъде се обаждаш?

— А, от един забравен от бога мотел, от легло, което ми е с около метър по-късо. Явно трябва да си сваля шапката и ботушите.

Джо се засмя. Беше на дванайсет години и бе кротък като чичо си на неговата възраст. И той се справяше чудесно с конете.

— Как е дъртата Бронтозавърка?

— Ами добре. Станала е ужасна дебелана. Според тате до средата на седмицата щяла да се ожреби.

— Виж там, покажи на баща си какво да прави.

— Можеш да разчиташ на мен! Искаш ли да го чуеш?

— Да, стига да е наблизо.

Чу как Джо вика баща си. Телевизорът в хола работеше, а Даян, жената на Франк, както винаги се караше на единия от близнаците. Том и досега не можеше да свикне, че те живеят в голямата къща. Продължаваше да мисли за нея като за дома на своите родители, въпреки че баща му се бе споминал преди цели три години, а майка му бе отишла да живее при Роузи в Грейт Фолс.

Когато се ожениха, Франк и Даян се настаниха в къщата при потока, където навремето бяха живели Том и Рейчъл, и я постегнаха. Но щом тримата им синове поотраснаха, къщата отесня и когато майка му замина, Том настоя да се пренесат в ранчото. Покрай курсовете по езда него го нямаше почти през цялото време, а прибереше ли се, ранчото му се струваше прекалено голямо и празно. На драго сърце би го сменил за къщата при потока, но Даян бе категорична, че ще се пренесат само ако и Том остане в ранчото, понеже имало място за всички. Така той запази старата си стая и сега всички живееха заедно. В къщата при потока настаняваха гостите — роднини и приятели, но, общо взето, тя си стоеше празна.

Том чу стъпките на Франк, който идваше към телефонния апарат.

— Здрасти, братко, как я карате?

— Не можем да се оплачем. Рона е решила да бие световния рекорд по брой на конете, а мотелът е построен за седемте джуджета, но ако не се брои това, всичко върви по ноти.

Известно време говориха за ранчото. Тъкмо сега кравите се телеха, често се налагаше нощем да дежурят край тях и да ходят горе на пасищата, за да проверят стадото. Скъсваха се от работа, но засега всички теленца бяха живи и Франк бе бодър. Обясни на Том, че звънят непрекъснато и питат дали няма да размисли и все пак да води курсове и през лятото.

— Ти какво им отговаряш?

— Ами че остаряваш и съвсем си сдал багажа.

— Хиляди благодарности, братле!

— Търси те и някаква англичанка от Ню Йорк. Не ми обясни по какъв повод, но каза, че било спешно. Още малко, и щеше да ми счупи главата, когато й рекох, че не знам телефона ти. Обещах да ти предам да я потърсиш.

Том взе от нощното шкафче малкия тефтер и записа името на Ани и четирите телефонни номера, които бе оставила. Единият беше на клетъчен телефон.

— Само тези четирите ли? Ами телефонът на вилата й в Южна Франция?

— Само тези.

Поговориха малко за Бронти и се сбогуваха. Том погледна тефтера. Не познаваше много хора в Ню Йорк, само Рейчъл и Хал. Може би тази жена, която и да беше тя, се обаждаше във връзка с тях. Едва ли, щеше да каже. Том погледна ръчния си часовник. Беше десет и половина, което правеше един и половина след полунощ в Ню Йорк. Остави бележника върху нощното шкафче и угаси лампата. Можеше да звънне и утре сутрин.

 

 

Но не успя да го стори. Още не се бе съмнало, когато телефонът иззвъня и го събуди. Преди да вдигне, Том щракна лампата и видя, че е едва пет и петнайсет.

— Том Букър ли е?

От акцента разбра моментално кой се обажда.

— Мисля, че да, но е твърде рано, за да съм сигурен — отвърна той.

— Да, знам, прощавайте. Реших, че сигурно ставате рано, и не исках да ви изтърва. Казвам се Ани Грейвс. Вчера разговарях с брат ви, не знам дали ви е предал.

— Да, спомена ми. Смятах да ви потърся. Но каза, че не ви е дал този номер.

— Не, не ми го е давал. Успях да го взема от друг. Та ви се обаждам, понеже разбрах, че помагате на хора, които имат проблеми с конете си.

— Не, госпожо.

В другия край на линията настъпи мълчание. Дума да няма, Том бе стъписал жената.

— Така ли? — каза тя. — Извинявайте, аз такова…

— Върша точно обратното. Помагам на коне, които си имат проблеми с хората.

Разговорът бе започнал доста зле и Том съжали, че се бе направил на остроумен. Попита за какво става въпрос и мълчаливо заслуша как тя му разказва какво се е случило с дъщеря й и с коня. Бе направо ужасяващо, още по-ужасяващо ставаше от граничещото едва ли не с безстрастие хладнокръвие, с което говореше жената. Том усещаше, че тя се вълнува, но не го показва и се владее напълно.

— Какъв ужас! — възкликна той, щом Ани свърши разказа си. — Наистина съжалявам.

Чу я как си поема дълбоко въздух.

— Е, ще дойдете ли да го видите?

— Какво, да дойда в Ню Йорк?

— Ами да.

— Опасявам се, госпожо, че…

— Ще ви платя билета, разбира се.

— Исках да ви кажа, че не го правя. Дори да бях по-наблизо, просто не ходя при конете. Провеждам курсове. Но известно време няма да имам дори курсове. Това е последният, до есента ще почивам.

— Значи ако решите да дойдете, разполагате с време.

Изрече го не като въпрос. Бе доста напориста. Или му се стори така заради акцента.

— Кога приключвате курса?

— В сряда. Но…

— Можете ли да дойдете в четвъртък?

Не, не беше само акцентът. Жената бе доловила, че той се двоуми, и сега бързаше да не изтърве шанса. Точно както при конете: бе избрала пътя на най-малката съпротива и притискаше Том до стената.

— Прощавайте, госпожо — отсече той твърдо. — Наистина съжалявам за случилото се. Но ме чака работа в ранчото и не мога да ви помогна.

— Ама не говорете така! Много ви моля! Няма ли поне да помислите!

И този път не го каза като въпрос.

— Госпожо…

— Е, хайде! Прощавайте, че ви събудих.

Затвори, без да изчака той да й каже нещо или да се сбогува.

 

 

Когато на другата сутрин Том отиде на рецепцията, управителят на мотела му даде пакет на службата за куриерски услуги „Федерал Експрес“. В него имаше снимка на момиче, яхнало красив жребец порода „Морган“, и билет за отиване и връщане до Ню Йорк.