Никълас Еванс
Лечителят на души (2)

Втора глава

Ани се запозна с Робърт едва осемнайсетгодишна, през лятото на 1968 година. Вместо след гимназия да отиде направо в Оксфорд, където я бяха поканили да следва, тя реши да си почине една година. Записа се в някаква организация с името „Доброволци на отвъдморска служба“ и изкара ускорен половинмесечен курс как да преподава английски език, как да не се зарази от малария и как да отбива ухажването на влюбчивите туземци („Казвате на висок глас «не» и наистина го мислите!“).

Така подготвена, хвана самолета за Сенегал в Западна Африка и след кратък престой в столицата Дакар се качи на претъпкан с хора, пилета и кози открит автобус, откарал я по прашните пътища до малкия градец на седемстотин километра южно от Дакар, където й предстоеше да живее следващата година. Привечер на втория ден стигнаха пълноводна река.

Бе горещо и влажно, вечерта бе огласяна от жуженето на насекомите, на отсрещния бряг блещукаха светлините на града. Но нощем фериботите не вървяха и шофьорът на автобуса и другите пътници, с които Ани вече се бе сприятелила, се завайкаха, че нямало къде да я подслонят за през нощта. Тук нямало хотел и макар че те лесно щели да намерят къде да положат глава, смятали, че младото англичанче не можело да пренощува къде да е.

Казаха й, че наблизо живеел един „тубаб“, който сигурно щял да я подслони. Ани нямаше представа какво ще рече това „тубаб“, но не след дълго се озова сред цяла тълпа туземци, които нарамиха багажа й и я поведоха по криволичещите пътеки в джунглата към малка пръстена къща насред баобабите и папаята. „Тубабът“, отворил вратата — по-късно Ани научи, че това значи „бял мъж“, се оказа Робърт.

Беше доброволец от Корпуса на мира и бе прекарал тук цяла година, през която бе преподавал английски и бе строил водоеми. Беше на двайсет и четири години, бе завършил право и бе най-интелигентният човек, когото бе срещала. Онази вечер й сготви много вкусна риба с подправки и ориз — направо да си оближеш пръстите, която поляха обилно със студена местна бира. Бъбриха си на свещи до три през нощта. Робърт беше от Кънектикът и искаше да стане адвокат. Било му в кръвта, както поясни някак гузно с очи, блеснали иззад очилата със златни рамки. Открай време всички в рода им били юристи. Това било „проклятието на Маклейнови“.

Точно както подобава на адвокат, Робърт подложи Ани на кръстосан разпит, докато тя не му разказа от игла до конец целия си живот и не го анализира в светлина, нова не само за Робърт, но и за самата нея. Разправи му, че баща й е бил дипломат и как, докато навършила десет годинки, се местели от държава в държава според това къде е новото му назначение. Те с по-малкия й брат били родени в Египет, сетне живели в Малая и Ямайка. После баща й починал внезапно от инфаркт. Едва наскоро Ани се бе научила как да го съобщава, без да прекъсва разговора и събеседниците й да вперват очи в обувките си. Майка й се върнала да живее в Англия, където на бърза ръка се омъжила повторно и експедирала нея и брат й в пансион. Макар да претупа тази част от историята, Ани видя, че Робърт е усетил колко я боли.

На другата сутрин той я закара с джипа си до ферибота и я придружи чак до католическия манастир, където следващата година Ани щеше да живее и да преподава под доста либералния надзор на игуменката, добродушна канадка от френски произход, която за щастие недовиждаше.

Следващите три месеца Ани се виждаше с Робърт всяка сряда, когато той идваше да пазарува в града. Говореше добре йола, местния език, и всяка седмица й даваше уроци. Сприятелиха се, но толкоз. Ани изгуби девствеността си с един красив сенегалец, Ксавиер, на чието ухажване тя си спомни да отвърне на висок глас с „да“ и наистина да го мисли.

После Робърт бе преместен в Дакар и вечерта, преди да замине, Ани прекоси реката, за да вечерят заедно и да се сбогуват. В САЩ имаше президентски избори и все по-мрачни, двамата следяха по пукащия радиоприемник как Никсън печели щат след щат. Сякаш бе починал близък на Робърт; Ани слушаше трогната как той й обяснява с пресипнал от вълнение глас какво означава това за страната и за войната в Азия, в която участваха мнозина негови приятели. Прегърна го, притисна го до себе си и за пръв път усети, че вече не е момиче, а жена.

Едва след като Робърт замина и Ани се запозна и с други американци от Корпуса на мира, тя си даде сметка какъв изключителен човек е той. В повечето случаи другите бяха глупаци, досадници или и двете. Имаше един с изцъклени кървясали очи, който твърдеше, че не е изтрезнявал от една година.

Ани се срещна с Робърт още веднъж, когато следващия юли отиде в Дакар, за да се качи на самолета за вкъщи. Там хората говореха на друго наречие — уолоф, което Робърт вече владееше. Живееше на хвърлей от летището, толкова близо, че волю-неволю човек млъкваше, когато излиташе самолет. За да си запълва времето, Робърт бе изнамерил отнякъде огромен справочник с най-подробно разписание на самолетите, излитащи и кацащи в Дакар, и за две вечери го бе научил наизуст. Прелетеше ли някой самолет, той моментално изстрелваше името на авиолинията, маршрута и началната и крайната точка на полета. Ани се засмя и Робърт като че се поразсърди. Тя пътува през нощта, когато на Луната за пръв път стъпи човек.

Не се видяха цели седем години. В Оксфорд Ани взимаше победоносно изпит след изпит, зае се да издава радикално, гъмжащо с непристойни изрази списание и направо вбеси приятелите си, като изкара отличен по английски, без изобщо да се е готвила за изпита. Последното нещо, с което искаше да се занимава, бе журналистиката, и тъкмо заради това стана журналистка и се хвана на работа в редакцията на някакъв вечерен вестник в Североизточна Англия. Майка й дойде да я види само веднъж и бе толкова потисната от пейзажа и окадената дупка, в която живееше дъщеря й, че плака през целия път на връщане за Лондон. И имаше защо. Ани издържа само една година, после си грабна багажа, отпраши към Ню Йорк и смая дори самата себе си, като успя да се вреди на работа в „Ролинг Стоун“.

Специализира се в заядливи портрети на знаменитости, свикнали да бъдат превъзнасяни. Завистниците — а такива тя имаше колкото щеш, току подмятаха, че скоро ще се изчерпа откъм жертви, но не познаха. Те прииждаха на цели пълчища. Стана едва ли не модно да бъдеш „накълцан на парченца“ и „закопан“ от тази гробарка (както й викаха още в Оксфорд) Ани Грейвс.

Робърт й звънна веднъж в редакцията, но името му не й говореше нищо.

— Онзи, тубабът, който една нощ те подслони в джунглата — подсети я той.

Срещнаха се да пийнат нещо и Робърт й се стори много по-красив, отколкото го помнеше. Каза й, че следял статиите й, май знаеше всеки материал, излязъл изпод перото й, по-добре от самата нея. Беше заместник районен съдия и доколкото му позволяваше службата, помагаше на предизборния щаб на Картър. Бе преливащ от ентусиазъм идеалист и което бе по-важното, непрекъснато я разсмиваше. Освен другото бе по-спретнат и късо подстриган от всички мъже, с които Ани бе излизала от пет години насам.

Докато нейният гардероб се състоеше само от черни кожени дрехи и безопасни игли, Робърт ходеше с ризи с твърди яки и с панталони с ръб, на който преспокойно можеше да се порежеш. Излезеха ли заедно, човек оставаше с впечатлението, че някой тузар финансист си е определил среща с фенка на „Секс Пистълс“. Бяха доста странна двойка и макар да не си го признаваха, и двамата се забавляваха ужасно от това.

В леглото — зоната в техните взаимоотношения, която бяха пренебрегвали толкова дълго и от която, честно казано, Ани доста се притесняваше — се оказа, че Робърт изобщо не страда от предразсъдъци, каквито тя бе очаквала. Всъщност бе далеч по-изобретателен от повечето дрогирани хипари, с които бе спала, откакто се бе преселила в Ню Йорк. Когато след няколко седмици му го каза, Робърт се позамисли както навремето, когато й бе рецитирал до най-малките подробности разписанието на полетите в Дакар, и отвърна донемайкъде сериозно, че винаги е смятал: в секса, както и в правово, човек трябва да се старае максимално.

Следващата пролет се ожениха, а три години по-късно се роди Грейс, единственото им дете.

 

 

Ани си взе работа за влака не толкова по навик, а по-скоро с надеждата, че ще има с какво да отклонява мислите си. Струпа пред себе си коректурите на, както се надяваше, черновата на материал за състоянието на нацията, който срещу доста тлъст хонорар бяха поръчали на прочут застаряващ писател, по-капризен и от госпожица. Един от сътрудниците й от тежката кавалерия, както би се изразила Грейс. Ани прочете три пъти първия абзац, но изобщо не можеше да се съсредоточи.

После по клетъчния телефон й звънна Робърт. Бил в болницата. Засега положението си оставало същото. Грейс още била в безсъзнание.

— Искаш да кажеш в кома — рече Ани предизвикателно, та той да говори без заобикалки.

— Не ми го обясниха така, но сигурно наистина е в кома.

— Иначе как е? — попита Ани и известно време мълча. — За бога, Робърт, не ми говори с недомлъвки.

— Кракът й е доста зле. Доколкото разбрах, камионът го е прегазил. — Ани се смръщи и въздъхна едва чуто. — Сега го преглеждат. Слушай, Ани, отивам да видя какво става. Ще те чакам на гарата.

— Недей. Остани при Грейс. Ще хвана такси.

— Добре. Ще ти звънна пак, ако има нещо ново. — Известно време Робърт мълча. — Ще й мине като на кутре.

— Да, знам.

Ани натисна един от бутоните и остави телефона. Влакът препускаше с пълна скорост и окъпаните в слънце ниви отвън, покрити с непокътнат бял сняг, променяха геометрията си. Ани затърси в дамската си чанта слънчевите очила, сложи ги и отпусна глава върху облегалката.

Още щом Робърт й се бе обадил първия път, я налегна вина. Трябваше да замине със семейството си за провинцията. Това бе първото, което каза на Дон Фарлоу, след като затвори телефона. Адвокатът се държа много мило, дойде при нея, прегърна я и й каза онова, което се казва в подобни случаи.

— Ако е било писано, пак е щяло да се случи, Ани. Какво си могла да сториш?

— Как какво? Нямаше да я пусна. Къде е гледал Робърт, че я е пуснал да язди в такъв ден?

— Времето е хубаво. И ти нямаше да я спреш.

Фарлоу, разбира се, бе прав, но въпреки това тя пак се чувстваше виновна, и то, както знаеше прекрасно, не защото предната вечер не бе заминала с Робърт и Грейс. Тези угризения я мъчеха отдавна, цели тринайсет години, откакто се бе родила дъщеря й.

След раждането Ани си взе шест седмици отпуска и бе на върха на щастието. Е, да, по-неприятните мигове преотстъпи на Елза, бавачката от Ямайка, която и досега бе стожерът на къщната работа.

Подобно на доста амбициозни жени от своето поколение, и Ани бе решена да докаже, че е в състояние да бъде и майка, и добра професионалистка. Но докато другите майки журналистки използваха работата си, за да налагат това житейско поведение, Ани нито веднъж не си позволи да парадира с него: непрекъснато отклоняваше настояванията на женските списания да публикуват нейна снимка заедно с Грейс, докато накрая те се отказаха да я молят. Наскоро завари Грейс да прелиства един такъв материал за известна телевизионна водеща, която гордо се перчеше на фотографията заедно с новороденото си детенце.

— А ние защо не сме го правили нито веднъж? — попита дъщеря й, без да вдига очи.

Ани отвърна донейде троснато, че според нея не било морално, все едно си правиш реклама. Грейс кимна умислено, все така без да я поглежда.

— Сигурно — рече тя безизразно и отвори списанието на друг материал. — Хората те мислят за по-млада, ако не тръбиш под път и над път, че имаш деца.

Тази реплика, както и фактът, че дъщеря й я изрече без капчица злоба, стъписаха Ани дотолкова, че седмици наред тя не мисли за нищо друго освен за отношенията си с Грейс или по-точно за липсата на такива отношения.

А невинаги беше така. Допреди четири години, когато за пръв път стана главна редакторка, Ани се гордееше, че те с Грейс са близки както малко майки и дъщери, които познаваше. Като известна журналистка, по-прочута от повечето хора, за които пишеше, тя разпределяше времето си както сметне за добре. Ако решеше, работеше вкъщи или си взимаше почивни дни. Заминеше ли в командировка, често водеше със себе си и Грейс. Веднъж прекараха почти цяла седмица в един от най-скъпите и тежки хотели в Париж, докато Ани чакаше нашумял моден дизайнер да благоволи, както бе обещал, да й даде интервю. Всеки ден изминаваха километри, обикаляха магазините и забележителностите, а вечер си поръчваха какви ли не деликатеси за стаята и си правеха царски гощавки пред телевизора, гушнати като някакви разглезени сестри в огромното, украсено с позлата легло в стил ампир.

Но откакто стана шефка, животът й се промени. В началото, покрай напрежението и еуфорията, че е превърнала едно нищо и никакво скучно списанийце, което не четеше, кажи-речи, никой, в най-търсеното издание в града, Ани отказваше да си признае, че това я откъсва от дома. Сега те с Грейс разполагаха с, както гордо се изразяваше Ани, „качествено време“. Но като се замислеше, основното му качество бе, че тя се държеше като деспот.

Прекарваха заедно един час сутрин, когато Ани насилваше момичето да се упражнява на пианото, и два часа вечер, когато пък го караше да си учи уроците. Думите, изречени уж като майчино напътствие, все по-често биваха възприемани като натякване.

В края на седмицата нещата като че ли потръгваха и благодарение на ездата не рухваше крехкият мост, който все още ги свързваше. Самата Ани вече не яздеше, ала за разлика от Робърт още от малка разбираше странния затворен свят на ездата и конните надбягвания. Обичаше да води Грейс и коня й на състезания. Но дори и в най-щастливите им мигове между тях не съществуваха доверието и лекотата, с която Грейс общуваше с баща си.

И за най-дребното нещо момичето търсеше първо неговия съвет. Ани вече се бе примирила, че и в техния случай историята неумолимо се повтаря. И тя като малка бе любимка на баща си, понеже майка й не искаше или не можеше да види по-далеч от златистия светещ ореол, обгърнал брата на Ани. Макар и да нямаше подобно оправдание, сега Ани усещаше, че безмилостните гени я тласкат да повтаря същите отношения и спрямо Грейс.

Влакът навлезе в дълъг завой, намали скоростта и спря на гара Хъдсън; Ани продължи да седи в купето и да гледа през прозореца ремонтирания навес на перона с пилони от ковано желязо. Там, където обикновено я чакаше Робърт, сега стоеше мъж, който пристъпи и протегна ръце към жена с две малки деца, току-що слезли от влака. Прегърна първо нея, после и децата и ги поведе към паркинга. Момченцето настоя да носи най-тежката чанта, мъжът се засмя и му я остави. Ани извърна очи, доволна, че влакът отново е потеглил. След двайсет и пет минути щеше да е в Олбъни.

 

 

Откриха следите на Пилигрим по-надолу на пътя. По снега между вдлъбнатините, останали от копитата му, още се червенееха петна кръв. Пръв ги забеляза ловецът и следван от Логан и Купман, тръгна по тях през дърветата към реката.

Хари Логан познаваше коня, който търсеха, макар и не така добре, както жребеца, чийто сплескан труп бяха извадили преди малко от смачканото желязо на ремаркето. Гъливър бе сред конете в конюшнята на госпожа Дайър, за които Логан се грижеше, докато Маклейнови бяха наели друг ветеринар. Логан бе виждал един-два пъти в боксовете новия расов кон порода „Морган“. Доколкото можеше да съди от кървавата диря, бе ранен тежко. Още не можеше да дойде на себе си след всичко, на което току-що се бе нагледал, и съжаляваше, че не е дошъл по-рано, за да облекчи мъките на Гъливър. В такъв случай обаче щеше да види и как откарват трупа на Джудит и едва ли щеше да го понесе. Беше прекрасно дете. Едвам издържа на гледката, когато откарваха малката Маклейн, която той почти не познаваше.

Шумът на реката се чуваше все по-силно и скоро Логан я зърна долу между дърветата. Ловджията бе спрял и ги чакаше. Логан се препъна в един изсъхнал клон и насмалко да падне, а ловецът го изгледа с почти неприкрито презрение. „Нахакан дребосък“ — помисли си ветеринарят. Мъжът веднага му бе станал антипатичен. Логан мразеше ловците. Съжали, че не му бе казал да прибере проклетата пушка в колата.

Водата течеше забързано над камъните и заобикаляше една бяла бреза, надвесена над реката. Тримата мъже започнаха да се взират в следите, свършващи при водата.

— Сигурно се е опитал да прекоси реката — отбеляза Купман, който се мъчеше да бъде полезен с нещо.

Но ловецът поклати глава. Отсрещният бряг беше стръмен и по него не се виждаха следи. Тръгнаха покрай брега, без да продумват. По едно време ловджията застана на едно място и протегна ръка да спре и другите.

— Там! — прошепна той и кимна напред.

Бяха на двайсетина метра от стария железопътен мост. Логан се взря, заслонил очи с длан. Нещо под моста се размърда и накрая той съзря коня. Беше от другата страна, в сянката, и гледаше право към тях. Муцуната му бе влажна, от гърдите му във водата се стичаше тъмна струйка. Точно под основата на врата като че се бе закачило нещо, но Логан не виждаше какво. Конят току навеждаше глава и плюеше възрозова пяна, която бързо се понасяше по водата и се разтваряше в нея. Ловецът свали калъфа с пушката от рамото си и започна да смъква ципа.

— Прощавай, мой човек, но сега не е сезонът на конете — каза възможно най-спокойно Логан и мина пред него.

Ловецът дори не вдигна поглед, само извади пушката — източена, германска, с оптически мерник, дебел колкото бутилка. Купман я огледа възхитено. Ловецът измъкна от джоба си няколко патрона и спокойно започна да зарежда пушката.

— Ще умре от загубата на кръв — отбеляза той.

— Така ли? — възкликна Логан. — Кой тук е ветеринарят, вие или аз?

Мъжът се изсмя презрително, дозареди и зачака с вбесяващия вид на човек, сигурен, че ще се окаже прав. Пак се извърна към моста и пристъпи внимателно напред. Конят моментално се дръпна и излезе на слънцето от другата страна на моста: чак сега Логан видя, че на гърдите му не се е закачило нищо, а виси голямо парче розова кожа, под която се е оголила ужасна рана с формата на буквата „Г“, дълга около три педи. От нея капеше кръв, която се стичаше във водата. Логан видя и че муцуната на животното не е мокра, а също е разкървавена. Дори от разстояние личеше, че лицевата кост е натрошена.

Ветеринарят усети как го присвива под лъжичката. Конят бе за чудо и приказ и на Логан му призля само при мисълта, че трябва да го умъртвят. Но дори той да успееше да се доближи и да спре кървенето, раните изглеждаха твърде сериозни, та животното да оживее. Направи още една крачка към Пилигрим и той отново отстъпи и се извърна да види дали може да избяга нагоре по потока. Чу се рязък звук: ловецът бе дръпнал затвора. Логан се извърна към него.

— Стига сте си играли!

Онзи не отговори, само погледна многозначително Купман. Между двамата се зараждаше единодушие, което Логан искаше да разсее. Остави сака на земята, наведе се да извади нещо от него и се обърна към заместник-шерифа:

— Ще се опитам да се приближа. Нали ще идете от другата страна на моста, за да му преградите пътя?

— Разбира се.

— Вземете клон или нещо друго, което да размахате, ако тръгне към вас. Сигурно ще си намокрите краката.

— Е, нищо — рече Купман и се запъти назад към дърветата. — Изкрещете, щом сте готов — подвикна подире му Логан. — И не се приближавайте много.

Напълни спринцовка упойка и напъха в джобовете на канадката си някои неща, които може би щяха да му трябват. Усещаше, че ловецът се е вторачил в него, но не му обърна внимание и се изправи. Въпреки че бе навел глава, Пилигрим следеше всяко тяхно движение. Зачакаха, оглушени от тътена на водата. После, щом Купман извика и конят се обърна към него, Логан нагази в реката, скрил в дланта си спринцовката.

Тук-там насред бързея стърчаха камъни, от които водата бе отмила снега, и той се опита да ги използва вместо брод. Пилигрим се обърна и го видя. Сега бе нащрек, чудеше се накъде да побегне, пробва водата с крак и пак изплю кървава пяна. Пред Логан вече не се виждаха камъни, той нямаше друг избор, трябваше да нагази в реката и да се намокри. Доближи крак до бързея и усети с върха на ботуша ледената вода. Бе толкова студена, че той изохка.

Купман се показа откъм завоя на реката зад моста. Също бе нагазил до колене във водата и държеше дълъг брезов клон. Конят местеше очи от единия към другия мъж. Логан видя по погледа му колко е уплашен, забеляза и още нещо, което го стресна. Но заговори нежно и успокоително:

— Всичко е наред, момчето ми. Не бой се!

Беше на около пет-шест метра от коня и се чудеше какво да предприеме оттук нататък. Хванеше ли юздата, сигурно щеше да успее да бие инжекцията във врата му. За всеки случай бе сложил по-голяма доза упойка. Ако улучеше вратната вена, щеше да сложи по-малко количество, отколкото ако биеше инжекцията в мускула. При всички положения обаче трябваше да внимава да не прекали с дозата. Конят бе в толкова тежко състояние, че не биваше да губи съзнание. Ветеринарят трябваше да му инжектира доза, с която само да го успокои, за да го изведат от реката на по-безопасно място.

Вече виждаше добре раната върху гърдите. Не се бе натъквал на по-ужасно нараняване и знаеше, че трябва да действат незабавно. От начина, но който струеше кръвта, личеше, че животното е загубило към четири литра.

— Кротувай, миличък! Никой няма да ти навреди.

Пилигрим изцвили, обърна се и направи няколко крачки към Купман, като се препъна и вдигна пръски вода, оцветени от слънцето във всички багри на дъгата.

— Разклатете клона! — извика Логан.

Заместник-шерифът го размаха и Пилигрим спря. Ветеринарят се възползва от объркването на животното, за да се промъкне още по-близо, но нагази в дупка и се измокри чак до чатала. Божичко, водата бе леденостудена! С обточените си с бяло очи конят забеляза, че мъжът се приближава, и пак се дръпна към Купман.

— Хайде, размахайте клона!

Стреснат, Пилигрим спря, а Логан се втурна към него, сграбчи юздата и я намота около юмрука си. Усети как конят се дърпа, за да се отскубне. Опита да се приближи до плешката му, като се пазеше от задните копита, с които Пилигрим понечи да го изрита, пресегна се бързо и успя да забие иглата във врата на животното. Щом усети спринцовката, Пилигрим се замята като обезумял. Вдигна се на задни крака и изцвили подплашено. Логан разполагаше с броени секунди да натисне буталото на спринцовката, ала през това време конят го избута встрани, ветеринарят изгуби равновесие и самообладание и без да иска, изпразни във врата на Пилигрим цялото съдържание на спринцовката.

Конят вече знаеше кой от двамата мъже е по-опасен и се юрна към Купман. Логан още държеше юздата и Пилигрим го събори в реката и го повлече с главата напред като скиор, който е паднал от водните ски и се е заплел във въжето. Ветеринарят усети как ледената вода наквасва дрехите му. Виждаше само разпенения бързей. Юздата се вряза в китката му, той си удари рамото в един камък и изкрещя от болка. После юздата се размота, Логан успя да вдигне глава и да си поеме глътка въздух. Вече виждаше и Купман, който се дръпна от коня, препуснал покрай него нагоре по стръмния бряг. Спринцовката още висеше от врата му. Логан се изправи, загледа след Пилигрим, който се скриваше сред дърветата и изруга:

— Сега я втасахме!

— Добре ли сте? — попита заместник-шерифът.

Логан само кимна и се зае да изстисква водата от канадката си. Нещо на моста привлече погледа му, той вдигна очи и видя ловеца, който се бе облегнал на перилата. Наблюдаваше ги, ухилен до уши.

— Хайде, разкарайте се оттам! — тросна се Логан.

 

 

Ани видя Робърт веднага щом мина през въртящата се врата. В дъното на коридора имаше чакалня с канапета със светлосива дамаска и ниска масичка с цветя върху нея. Робърт стоеше там и гледаше през високия прозорец, през който струеше ярко слънце. Дочул стъпките й, се обърна и присви очи, за да я види в сумрачния коридор. Ани бе трогната от това колко уязвим изглежда мъжът й: слънцето бе осветило половината му лице, бледо като на мъртвец. Щом я съгледа, Робърт тръгна към нея с крива усмивка. Двамата се прегърнаха и без да казват нищо, известно време стояха, притиснати един до друг.

— Къде е Грейс? — попита накрая Ани.

Той я хвана за ръцете и се дръпна, за да вижда лицето й.

— Преместиха я долу. В момента я оперират. — Забеляза, че жена му се свъсва, и продължи припряно, преди тя да е успяла да каже нещо: — Твърдят, че щяла да се оправи. Още е в безсъзнание, но й направиха изследвания, включително със скенер, и смятат, че мозъкът й не е пострадал.

Робърт замълча и преглътна, а Ани зачака, вперила очи в лицето му. От усилията, които мъжът й полагаше да говори спокойно, разбра, че има да й съобщава още нещо.

— Говори де!

Ала Робърт не намираше сили. Разплака се. Увеси глава, раменете му се разтресоха. Още държеше ръцете на жена си; тя ги дръпна и на свой ред хвана китките му.

— Хайде, кажи ми!

Робърт въздъхна тежко, отметна глава и погледна към тавана, преди да се престраши да извърне очи към жена си.

— Ще ампутират крака й — изрече накрая.

Чак след време Ани щеше да се учуди и засрами от реакцията си онзи следобед. В критични моменти винаги рухваше, ако не се броеше редакцията, където определено обичаше да е под напрежение. Обикновено даваше воля на чувствата си. Може би този път Робърт бе рухнал и така просто бе взел решението вместо нея. Той плачеше, затова Ани не пророни и сълза. Единият от двамата трябваше да запази самообладание, инак всички щяха да бъдат пометени от мъката.

Но Ани знаеше, че е могло да бъде и обратното. При всички положения вестта за онова, което вършеха в този момент в болницата с дъщеря й, я прониза като късче лед. Идеше й да изкрещи, ала се овладя и после единственото, което й хрумна, бе низ от въпроси, толкова хладнокръвни и практични, та чак прозвучаха безсърдечно.

— Докъде?

Стъписан, Робърт се свъси.

— Какво докъде?

— Докъде ще й отрежат крака?

— До над… — Мъжът й млъкна, за да си възвърне самообладанието, толкова смаян бе, че Ани го пита за такива подробности. — Над коляното.

— Кой крак?

— Десният.

— Колко над коляното?

— За бога, Ани, нима има някакво значение?

Той се дръпна, направо се отскубна от нея и избърса с длан мокрото си лице.

— Има, и то голямо.

Дори Ани бе изненадана от себе си. Робърт естествено беше прав, нямаше никакво значение. Щеше да е цинично, ако тя продължеше с тези академични въпроси, но вече нямаше как да спре.

— Само над коляното или ще ампутират и бедрото?

— Не, само над коляното. Не съм питал за точните размери, но съм сигурен, че ако слезеш долу, ще те пуснат да погледаш.

Робърт се извърна към прозореца и Ани го загледа как ядосан, че се е размекнал, вади носна кърпа и бърше носа и сълзите си. Отзад по коридора се чуха стъпки.

— Госпожо Маклейн!

Ани се обърна. Младичката медицинска сестра, облечена от глава до пети в бяло, хвърли един поглед на Робърт и реши, че е по-разумно да разговаря с Ани.

— Търсят ви по телефона.

Поведе я със ситни забързани крачки. Стъпваше беззвучно с белите си обувки по лъснатите плочки по коридора и Ани изпита чувството, че не ходи, а се плъзга. Заведе я при телефонния апарат при регистратурата и прехвърли разговора от кабинета.

Обаждаше се Джоан Дайър от конюшнята. Извини се, че безпокояла Ани, и попита припряно как е Грейс. Ани й обясни, че момичето още е в кома. Не спомена нищо за крака. Госпожа Дайър приключи бързо с любезностите. Търсели я заради Пилигрим. Били го намерили, Хари Логан се бил обадил по телефона и питал какво да правят с него.

— В какъв смисъл? — учуди се Ани.

— Конят е в много тежко състояние. Има счупени кости и дълбоки рани и е загубил доста кръв. Дори да направят каквото могат, за да го спасят, и той оживее, никога вече няма да е същият.

— Къде е Лиз? Не можете ли да я повикате?

Лиз Хамънд, приятелка на семейството, бе ветеринарката, която се грижеше за Пилигрим. Именно тя бе ходила миналото лято в Кентъки да огледа Пилигрим, преди да го купят. Сигурно и Лиз щеше да се разстрои ужасно.

— Няма я, на някаква конференция е — поясни госпожа Дайър. — Щяла да се върне чак другата събота.

— Логан иска да го умъртви ли?

— Да. Съжалявам, Ани. Сега Пилигрим е под упойка и според Логан може и да не оживее. Иска разрешението ти да го умъртви.

— Да го застреля ли?

Ани се чу как го прави отново: как пита за някакви несъществени подробности точно както одеве с Робърт. Не беше ли все едно как точно ще умъртвят коня?

— Вероятно с инжекция.

— А ако откажа?

Известно време жената мълча.

— В такъв случай — рече след малко тя — явно ще се наложи да го закарат някъде, където да го оперират. Вероятно в Корнел. — Госпожа Дайър отново замълча. — Освен другото, Ани, ще ти струва много повече от застраховката.

Ани взе решението, щом й споменаха за пари: едва след време щеше да осъзнае, че може би имаше някаква връзка между живота на дъщеря й и живота на коня.

— Не ме интересува колко ще струва — тросна се тя и усети как по-възрастната жена трепва. — Предай на Логан, че ако убие коня, ще го съдя.

После затвори.

 

 

— Хайде, давай, сега е добре!

Купман слизаше заднишком по склона и направляваше с ръце камиона, който пъплеше бавно на заден ход подир него сред дърветата. Веригите, увиснали от платформата, се люшкаха и потракваха. Хората от целулозния завод го бяха приготвили да разтовари новите турбини, а сега Купман го бе повикал за друга задача. Следваше го голям пикап марка „Форд“ с прикачено към него открито ремарке. Заместник-шерифът погледна през рамо към мястото, където Логан и неколцина души, притекли се на помощ, бяха клекнали край коня.

Пилигрим се бе проснал на една страна в огромна локва кръв, която се разрастваше по снега под коленете на хората, опитващи се да го спасят. Бе успял да стигне само дотук — когато упойката го хвана, предните му крака се подкосиха и той падна на колене. Няколко минути се опитва да се изправи, ала когато Логан дойде, вече се бе предал.

Ветеринарят помоли Купман да звънне по клетъчния телефон на Джоан Дайър и бе доволен, че ловецът не е наблизо и не чува как я кара да получи от собствениците разрешение да умъртви животното. Прати заместник-шерифа да доведе хора, които да им помогнат, коленичи край коня и се замъчи да спре кръвта. Бръкна дълбоко в раната върху гърдите, над която се виеше пара, и напипа пластовете разкъсана плът, докато ръката му не стана в кръв чак до лакътя. Откри откъде блика кръвта: от разкъсана артерия, която, слава богу, не бе голяма. Почувства как кръвта тече на тласъци срещу дланта му, сети се за клемето в джоба си и бръкна с другата ръка да го извади. Прихвана с него скъсаната артерия и веднага усети как кървенето спира. Но кръвта продължаваше да блика от стотиците разкъсани вени, затова Логан смъкна подгизналата си канадка, изпразни джобовете и доколкото можа, я изстиска от водата и кръвта. Сетне я намота и внимателно я напъха в раната. Изруга на глас. Онова, от което имаше нужда, бяха животоспасяващи разтвори. Опаковката плазмалит бе в сака долу при реката. Логан се изправи и залитайки, хукна да я вземе.

Когато се върна, лекарите от спасителния отряд вече бяха пристигнали и покриваха Пилигрим с одеяла. Един от тях държеше клетъчен телефон.

— Говорете с госпожа Дайър — рече му той.

— Точно сега не мога — отвърна троснато ветеринарят.

Коленичи и прикачи петлитровата опаковка плазмалит към врата на Пилигрим, после му би инжекция стероиди, та конят да преодолее шока. Дишането му бе повърхностно и накъсано, крайниците му изстиваха бързо и Логан извика да донесат още одеяла, с които да завият краката на Пилигрим, след като ги превържат, за да спрат кръвотечението.

Един от мъжете от спасителния отряд изнамери отнякъде зелени чаршафи, каквито слагат в линейките, Логан извади внимателно наквасената с кръв канадка от раната върху гърдите на коня и вместо нея сложи нагънатите чаршафи. Задъхан, приседна на пети и започна да пълни спринцовка с пеницилин. Ризата му бе тъмночервена и мокра, от лактите му капеше кръв. Той вдигна спринцовката да провери иглата и изпухтя:

— Няма никакъв смисъл, ама нейсе!

И би пеницилина във врата на Пилигрим, който вече береше душа. Дори раната върху гърдите бе достатъчна, за да го умъртвят. Но да беше само тя! Предните кости на черепа бяха натрошени, явно имаше няколко счупени ребра, грозна рана върху пищяла и кой знае още колко натъртвания и по-малки рани. Когато се бе затичал нагоре по склона, конят бе накуцвал, от което Логан съдеше, че десният му преден крак също е изкълчен. Идеше му да отърве клетото животно от канските мъки. Но вече нямаше връщане назад: не можеше да си позволи да достави на онзи копелдак — дребничкия ловец, удоволствието да признае, че е бил прав. Ако е писано конят да умре от раните си, така да бъде!

После Купман дойде с камиона на целулозния завод и пикапа с ремаркето и Логан видя, че отнякъде са намерили и здрав брезентов ремък. Момчето от спасителния отряд още държеше клетъчния телефон, на който госпожа Дайър чакаше да говори с ветеринаря, и той пое слушалката.

— Хайде, казвайте — подкани я Логан, докато сочеше на мъжете къде да подпъхнат ремъка. Клетата жена му предаде тактично заръката на Ани и щом той я чу, само се засмя, поклати глава и възкликна: — Страхотно! Каква признателност!

Върна телефона на младежа и помогна да пъхнат още два ремъка през окървавената киша под туловището на Пилигрим. Всички се бяха изправили и Логан го досмеша при вида на еднаквите им червени колене. Някой му подаде сухо яке и за пръв път, откакто бе излязъл от реката, той усети, че е премръзнал до кости.

Купман и шофьорът прикачиха краищата на ремъците към веригите на подемника, сетне се дръпнаха заедно и загледаха с останалите как устройството вдига бавно Пилигрим във въздуха и го стоварва като огромен къс месо върху ремаркето. Логан се покатери при него заедно с двама стажант-лекари, за да преместят крайниците на коня и той да лежи както одеве на една страна. Купман подаде сака на ветеринаря; стажантите заметнаха Пилигрим с одеяла.

Логан му би още една инжекция стероиди и извади втора опаковка плазмалит. Внезапно усети, че е капнал от умора. Когато пристигнеха в клиниката, конят едва ли щеше да е жив.

— Ще се обадим, за да ви чакат — каза Купман.

— Благодаря.

— Готови ли сте?

— Ами да.

Купман вдигна задната страница на ремаркето, прикачено към пикапа, и извика на шофьора да потегля.

Той запъпли бавно нагоре по склона.

— И дано имате късмет — рече колкото му глас държи младичкият заместник-шериф, но Логан май не го чу.

Купман изглеждаше някак разочарован. Всичко бе приключило, всички се разотиваха. Чу как някой зад него затваря цип и се обърна. Ловецът прибираше пушката в калъфа.

— Благодаря за помощта — рече Купман.

Ловецът кимна, метна ремъка на калъфа през рамо и си тръгна.

 

 

Робърт се събуди и отпърво помисли, че е в кабинета си. Екранът на компютъра трепкаше като обезумял, избразден от зелени линии, които се преплитаха над назъбени криволици. „О, не! Вирус! — помисли той. — Трие един по един файловете от делото за ценните книжа на «Дънфорд».“ После видя леглото със завивките, старателно опънати върху онова, което бе останало от крака на дъщеря му, и си спомни къде е.

Погледна ръчния си часовник. Наближаваше пет сутринта. Стаята тънеше в мрак освен при нощната лампа на подвижна поставка, хвърляща пашкул мъждива светлина над главата на Грейс и голите й рамене. Очите й бяха затворени, лицето й излъчваше спокойствие, сякаш тя нямаше нищо против всички тези гънещи се като змийчета маркучи и пластмасови тръбички, покрили цялото й тяло. Една от тях свързваше устата й с респиратора, друга бе прикачена към носа и стомаха й, та да й подава храна. От системата до кревата висяха още тръбички, стъкленици и торбички, които се преплитаха на кълбо при шията й, сякаш се надпреварваха коя ще стигне първа клапана върху вратната й вена. Клапанът бе прикрит с лейкопласт, както и електродите върху слепоочията и гръдния й кош и дупчицата, която бяха пробили върху младата й гръд, за да вкарат в сърцето й влакнооптична тръба.

Както бяха обяснили лекарите, без защитната шапка за езда момичето сигурно е щяло да умре. Когато си е ударило главата в пътя, шапката се е пропукала, но не и черепът. При второто сканиране обаче забелязаха лек мозъчен кръвоизлив, така че направиха дупчица в черепа и вкараха вътре нещо, което сега отчиташе налягането. Респираторът щял да спре разрастването на отока. Робърт се бе унесъл именно заради ритмичното му съскане, наподобяващо вълни в изкуствено море, които се разбиват върху чакъл. Бе държал Грейс за ръката, после неволно я бе изпуснал и сега тя лежеше с дланта нагоре. Отново я пое с две ръце и усети подвеждащо успокояващата й топлина.

Надвеси се над дъщеря си и внимателно притисна парченцето лейкопласт, с което бе прихванат един от катетрите върху китката й и което се бе отлепило. Погледна купчината уреди: бе настоял да му обяснят предназначението на всеки. Сега, без да се налага да става, ги провери един по един, огледа всеки екран, клапан и стъкленица с разтвор, за да се увери, че докато е спал, не се е случило нищо. Знаеше, че всичко е компютризирано и при необходимост централният монитор в стаята на дежурните зад ъгъла ще подаде сигнал за тревога, но искаше и той да се убеди с очите си. Успокоен, се облегна на стола, без да изпуска ръката на Грейс. Ани спеше в стаичката, която им бяха предоставили малко по-нататък на същия етаж. Жена му бе настояла Робърт да я събуди в полунощ, за да поеме дежурството край леглото на дъщеря им, но тъй като бе задрямал, той реши, че сега вече не се налага да я вдига.

Взря се в лицето на Грейс и си помисли, че насред всички тези груби машинарии тя прилича на дете, много по-малко от годините си. Винаги се бе радвала на добро здраве. Откакто се бе родила, не бе стъпвала в болница, ако не се брои онзи път, когато падна от велосипеда и се наложи да й шият коляното. Ала самото й раждане се бе превърнало в драма, която щяха да помнят години наред.

Наложи се да направят по спешност на Ани цезарово сечение. След дванайсет часа родилни болки приложиха епидурография и тъй като не се очакваше в скоро време да роди, Робърт отиде в кафенето да си вземе кафе и сандвич. Когато след половин час се върна в стаята й, там цареше същински ад. Помещението наподобяваше палубата на боен кораб, хора в зелено притичваха, тикайки какви ли не колички и апаратура, и крещяха заповеди. Някой обясни на Робърт, че докато го нямало, на един от мониторите се видяло, че бебето е зле. Досущ като герой от военен филм от четирийсетте години акушер-гинекологът влетя в стаята и обяви на войнството си, че „почва“.

Робърт винаги бе смятал, че с цезарово сечение раждането минава мирно и кротко. Без напъни, без пъшкане и викове, просто ти срязват корема на определено място и вадят без усилие детето. Ето защо не бе подготвен за борбата, която последва. Вече се бе почнало, когато го пуснаха в родилното и го сложиха в ъгъла, откъдето той загледа с широко отворени очи. Ани беше под пълна упойка. Робърт наблюдаваше как тези съвсем непознати мъже бърникат с окървавени до лактите ръце в утробата й, как вадят съсиреци и ги запокитват в ъгъла. Сетне прихванаха разреза с метални клемета и започнаха да пъшкат, да се суетят и да дърпат нещо, докато накрая единият от тях — героят на битката, сграбчи детето, а другите се укротиха и загледаха как вдига от туптящия корем на Ани мъничкото същество — бяло като мрамор, с полепнали по него кървави съсиреци.

Той, този мъж, явно се бе вживял в ролята си, понеже подметна нехайно през рамо на Робърт: „Следващия път дано имате повече късмет. Момиче е“. На Робърт му идеше да го убие. Ала след като набързо я почистиха и провериха дали всички пръсти са й на място, те му връчиха невръстната дъщеричка, повита в бяло одеялце, и забравил за гнева си, той я притисна до себе си. После я остави върху възглавницата на Ани, та щом тя излезе от упойката, да види най-напред Грейс.

„Следващия път дано имате повече късмет!“ Следващ път нямаше. И двамата искаха второ дете, но Ани помята четири пъти, последния вече в напреднала бременност, когато рисковете бяха големи. Обясниха им, че е неразумно да опитват и занапред, но те го знаеха и без да им го казват. След всяко помятане ги болеше все повече и накрая и двамата чувстваха, че нямат сили да го понесат още веднъж. Преди четири години, след последния спонтанен аборт Ани заяви, че смятала да я стерилизират. Робърт усети, че по този начин жена му иска да се самонакаже, и я моли как ли не да не го прави. Накрая волю-неволю тя склони и вместо това си сложи спирала, за която се шегуваше с доста черно чувство за хумор, че имала същия ефект.

Именно по това време й предложиха да стане главен редактор и за изненада на Робърт тя прие. Сетне, докато я наблюдаваше как излива яда и разочарованието си чрез тази нова роля, Робърт си даде сметка, че е приела шефското място пак или за да се накаже, или за да отклонява мислите си. А може би заради двете. Ала изобщо не се учуди, когато жена му направи такава бляскава кариера и сега, кажи-речи, всички големи американски списания се чудеха как да я привлекат на работа.

Съвместният им провал да създадат второ дете ги измъчваше, но те с Ани не отваряха дума за това. Той обаче тихомълком се бе просмукал във всяка гънчица на взаимоотношенията им.

Усетиха го негласно и днес следобед, когато Ани дойде в болницата и Робърт толкова глупаво се бе прекършил и се бе разплакал. Знаеше — жена му имаше чувството, че я вини, задето не е могла да му роди второ дете. Вероятно бе реагирала толкова хладно на сълзите му, понеже съзираше в тях отглас от това обвинение. И сигурно бе права. Крехкото момиче, което лежеше, осакатено от хирургическия скалпел, бе всичко, което имаха. Колко глупаво, колко долно бе постъпила Ани, като бе родила само едно дете! Дали Робърт наистина го мислеше? Едва ли. Но защо тогава изричаше с такава лекота тази мисъл пред самия себе си?

Открай време знаеше, че обича жена си повече, отколкото тя някога ще обича него. Не че се съмняваше в любовта й. В сравнение с доста други семейства, които Робърт познаваше, тяхното бе добро. И духовно, и физически те двамата явно още бяха в състояние да си доставят наслада. Ала през всички тези години Робърт всеки божи ден си мислеше какъв късметлия е, че има такава жена до себе си. Направо не проумяваше какво намира в мъж като него такова жизнено същество като Ани.

Не, Робърт не се подценяваше. Обективно погледнато (а той смяташе, че обективно погледнато, обективността е една от най-силните му черти), той бе един от най-кадърните юристи, които познаваше. Освен това беше добър баща, добър приятел на малцината близки приятели, които имаше, и въпреки вицовете и закачките за адвокатите, плъзнали напоследък, дълбоко в себе си бе човек на морала. Но макар и никога да не се бе смятал за скучен, съзнаваше, че му липсва блясъкът на Ани. Не, не точно блясъкът, а нейният живец — тъкмо той винаги го бе привличал, още от онази първа вечер в Африка, когато отвори вратата и я видя със саковете на прага.

Бе шест години по-голям от нея, но често се чувстваше по-възрастен. Смяташе го едва ли не за малко чудо, че Ани се задоволява с него, при положение че се среща с такива влиятелни прочути личности. И не само това: бе сигурен — доколкото може да бъде сигурен за тези неща един мислещ човек, че никога не му е изневерявала.

От пролетта обаче, откакто Ани се бе захванала с тази нова работа, между тях се бе появило напрежение. Покрай „кръвопускането“ в редакцията жена му се бе изнервила и за разлика отпреди се дразнеше едва ли не от всичко. И Грейс, и дори Елза бяха забелязали промяната и ако Ани бе наблизо, мереха всяка своя дума. Сега Елза сякаш изпитваше облекчение, ако пръв от работа се прибереше Робърт. Бързаше да му предаде кой се е обаждал, да му покаже какво е сготвила за вечеря и да си тръгне, преди да си е дошла Ани.

Робърт усети как някой отпуска длан върху рамото му, вдигна очи и видя, че до него, сякаш повикана от неговите мисли, стои жена му. Под очите й имаше тъмни кръгове. Робърт пое дланта й и я притисна до бузата си.

— Поспа ли? — попита я.

— Като къпана. Нали щеше да ме събудиш?

— И аз съм задрямал.

Ани се усмихна и погледна надолу към Грейс.

— Някаква промяна?

Робърт поклати глава. Шепнеха като че от страх да не събудят момичето. Ани пак отпусна длан върху рамото на мъжа си. Известно време двамата гледаха дъщеря си; единственият звук, сякаш измерващ възцарилата се тишина, бе съскането на респиратора. Ани потрепери, отдръпна дланта си, сгуши се във вълненото яке и кръстоса ръце.

— Реших да отскоча до вкъщи и да донеса някои от нещата й, та щом се събуди, да са до нея — каза тя.

— Ще ида аз. Едва ли сега ти е до шофиране.

— А, защо, шофира ми се. Ще ми дадеш ли ключовете?

Робърт ги намери и й ги подаде.

— Ще взема и някои неща за нас. Искаш ли нещо?

— Само дрехи. И може би самобръсначка.

Ани се наведе и го целуна по челото.

— Внимавай — рече й Робърт.

— Не се притеснявай. Няма да се бавя.

Той я изпроводи с поглед. Ани спря на вратата, извърна се и той видя, че иска да му каже нещо.

— Какво? — попита Робърт.

Ала тя само се усмихна и поклати глава. После се обърна и излезе.

 

 

По това време на деня нямаше движение, шосетата бяха безлюдни, ако не се брояха един-два самотни камиона, които разпръскваха пясък. Ани пое на юг по магистрала 87, сетне свърна на изток по шосе 90, по същия път, по който предната сутрин бе минал и камионът. Снегът не бе започнал да се топи и фаровете осветяваха ниските стени, образувани от опръсканите с киша преспи покрай банкета. Робърт бе сложил гумите с шипове, които потракваха по поръсеното с пясък черно платно. По радиото излъчваха разговор със слушателите и някаква жена обясняваше колко се безпокояла за непълнолетния си син. Наскоро била купила нова кола — нисан, и момчето се било влюбило в нея. С часове седяло в автомобила, милвало го, а днес, когато майката влязла в гаража, заварила момчето да прави любов с ауспуха.

— Синът ви май е превъртял — изкоментира гостът в студиото, мъж на име Мелвин.

Напоследък в тези разговори със слушателите сякаш канеха все такива самодоволни нагли типове и Ани не проумяваше защо хората продължават да се обаждат, макар и да знаят, че ще бъдат унизени. Може би пък ги привличаше тъкмо това. Жената продължи, сякаш нищо не е станало.

— Ами сигурно — рече тя. — Но не знам какво да правя.

— Не правете нищо — провикна се Мелвин. — Скоро малкият ще се изтощи. Следващият слушател…

Отби от магистралата и подкара по шосето, което криволичеше по билото на хълма и водеше към тяхната къща. Тук пътят бе покрит с лъснат хлъзгав сняг и Ани подкара внимателно през тунела от дървета, по алеята, която Робърт явно бе почистил сутринта. Фаровете осветиха обкованата с бели дъски фасада на сградата, чиято горна част бе скрита от извисилите се брези, сетне се плъзнаха за миг по стените и тавана на вестибюла, където осветлението не бе включено, и хвърлиха сини отблясъци. Лампата пред входа светна автоматично, когато Ани зави зад къщата и зачака да се вдигне вратата на гаража в сутерена.

Завари кухнята така, както я бе оставил Робърт. Вратите на шкафовете зееха, върху масата се виждаха двата огромни плика с неподредени покупки. Сладоледът в единия се бе разтопил и капеше от масата в розовото езерце, образувало се върху пода. Червената лампичка върху телефонния секретар мигаше, за да покаже, че има съобщения. Но на Ани не й беше до тях. Забеляза бележката, която Грейс бе драснала на баща си, и впери очи в нея: кой знае защо, се страхуваше да я докосне. Извърна се рязко и се зае да бърше сладоледа и да подрежда покупките, които още не се бяха развалили.

Горе, докато редеше в сака своите неща и вещите на мъжа си, имаше усещането, че върши всичко като робот и всяко нейно действие е програмирано. Тази вцепененост вероятно се дължеше на шока или може би така Ани не искаше да прогледне за истината.

Дума да няма, когато видя за пръв път Грейс след операцията, гледката бе толкова чужда и невероятна, че Ани не повярва на очите си. Почти завидя на Робърт, че е в състояние да даде воля на мъката си. Бе забелязала как мъжът й се взира трескаво в тялото на Грейс, как се сгърчва болезнено, съгледал поредното място, където бяха пипали лекарите. Докато Ани просто наблюдаваше тази нова версия на дъщеря си и не можеше да я приеме.

Дрехите и косата й миришеха на болница и тя се съблече, за да си вземе душ. Стоя известно време под струята, после завъртя топлия кран, докато водата не стана толкова гореща, че Ани едвам издържаше. Пресегна се и намести душа така, че водата я зашиба като нажежени иглички. Затвори очи и подложи лице под струята: заболя я и тя извика. Но продължи да стои, доволна, че я боли. Да, можеше да го понесе. Поне това можеше да понесе.

Банята бе пълна с пара, когато Ани излезе от кабинката на душа. Изтри с хавлиената кърпа малко от огледалото и се зае да се бърше, загледана в размазаното си от капките вода отражение, което сякаш не беше нейно. Харесваше тялото си, нищо че бе по-пълно, с по-налети гърди, отколкото на стройните девойчета по страниците за мода в нейното списание. Ала в замъгленото от парата огледало се виждаше някаква розова изкривена нейна абстракция досущ като картина на Франсис Бейкън и Ани се смути толкова, че угаси лампата и припряно се върна в спалнята.

Стаята на Грейс бе във вида, в който тя явно я бе оставила предната сутрин. Дългата фланелка, с която момичето спеше, бе метната в края на неоправеното легло. На пода Грейс бе запокитила чифт дънки и Ани се наведе да ги вдигне. Бяха онези, с прокъсаните колене, зашити отдолу с кръпки от стара рокля на майка й с десен на цветчета. Спомни си как бе предложила на дъщеря си да ги закърпи и как тя нехайно бе отвърнала, че предпочита да ги даде на Елза. Ани прибягна до коронния си номер: вдигна обидено вежда, и Грейс се сконфузи.

— Извинявай, мамо — каза момичето и я прегърна. — Но много добре знаеш, че не те бива да шиеш.

— Бива ме, бива ме, и още как! — обърна го на шега Ани, макар и двете да знаеха, че го е казала сериозно.

— Сигурно. Но не шиеш толкова хубаво, както Елза.

— Правилно е „не толкова добре, както Елза“ — поправи я Ани с най-високомерния си английски акцент.

Това неизменно караше Грейс да се прави на малко момиченце.

— Да де. Не го взимай толкова присърце, мамо!

Ани сгъна дънките и ги прибра. После оправи леглото и застанала до него, огледа стаята, чудейки се какво да занесе в болницата. В нещо като малък хамак, окачен над леглото, имаше огромна купчина плюшени животинки, цяла зоологическа градина: от мечета и бизончета до котета и кръвожадни косатки. Бяха й подарени от роднини и приятели, донесли ги от всички кътчета на света, и сега те се редуваха едно по едно да споделят леглото на Грейс. Всяка вечер тя справедливо до педантичност подбираше две-три според размера и ги слагаше върху възглавницата си. Доколкото виждаше Ани, предната вечер дъщеря й бе предпочела един скункс и някакво страховито, прилично на дракон същество, което Робърт й бе донесъл от Хонконг. Върна ги в хамака и порови сред животинките да намери най-старото приятелче на Грейс — пингвина Годфри, който колегите на Робърт бяха пратили в родилния дом в деня, когато се бе родила дъщеря им. Сега едното око на пингвинчето бе заменено с копче, от многото посещения в „Химическо чистене“ играчката бе избеляла и опърпана. Ани я извади от люлката и я напъха в сака.

Отиде при бюрото до прозореца и взе уокмена и касетите, с които Грейс не се разделяше. Според лекаря не било зле да опитат да й пускат музика. Върху писалището имаше две фотографии в рамки. На едната се бяха снимали тримата с Грейс и Робърт в лодка. Грейс бе в средата, беше прегърнала през раменете майка си и баща си, и тримата се смееха. Бяха направили снимката преди пет години в Кейп Код, по време на една от най-щастливите си отпуски. Ани я пъхна в сака и вдигна втората фотография. Беше на Пилигрим, сниман на пасището зад конюшнята миналото лято, малко след като го купиха. Беше без юзда и седло, дори без оглавник, слънцето блещукаше върху кожата му. Макар и тялото му да бе на една страна, конят бе извърнал глава и гледаше право в обектива. Ани никога не бе разглеждала снимката подробно, но сега се взря в нея и се смути от вторачения поглед на жребеца.

Нямаше представа дали Пилигрим още е жив. От съобщението, което госпожа Дайър бе оставила предната вечер, знаеше само, че конят е отведен у ветеринаря в Чатам и че смятат да го закарат в Корнел. Сега, докато гледаше фотографията, Ани имаше чувството, че Пилигрим я укорява. Не задето не знае какво се е случило с него, а за нещо друго, по-дълбоко, което тя още не проумяваше. Сложи и втората снимка в сака, щракна ключа на лампата и слезе долу.

През високите прозорци на вестибюла вече се процеждаше мъждива светлина. Ани остави сака на пода и отиде в кухнята, без да включва осветлението. Реши да си направи чаша кафе и след това да прослуша съобщенията върху телефонния секретар. Докато чакаше водата в старото медно кафениче да заври, отиде на прозореца.

Отвън, само на две-три крачки стояха няколко сърни. Гледаха я, без да помръдват. Дали не търсеха храна? Никога, и в най-люти зими Ани не бе виждала сърни толкова близо до къщата. Какво ли значеше това? Преброи ги. Бяха дванайсет, не, тринайсет. По една за всяка година от живота на дъщеря й. Ани се укори, че става за смях.

Водата в кафеника кипна и той изсвири гърлено. Сърните също чуха звука, като по знак се обърнаха и хукнаха презглава покрай езерото към гората. „Божичко, умряла е“ — помисли Ани.