Никълас Еванс
Лечителят на души (5)

Пета глава

Заседанието продължаваше вече цял час и Ани се отегчи. Подчинените й бяха задръстили кабинета и спореха като обезумели кой точно оттенък на розовото ще пасва най-добре за корицата на следващия брой. Бяха наслагали пред себе си мострите на различните цветове: според Ани всичките бяха долнопробни.

— Не мисля, че читателите ни си падат по кюлотеното — отсече някой.

Главният художник, който явно бе на противоположното мнение, изтъкваше нови и нови доводи в своя защита.

— Не е кюлотено, а бонбонено — натърти той.

— В такъв случай читателите ни не си падат по бонбоненото. Носи духа на осемдесетте!

— На осемдесетте ли? Я не се занасяй!

При други обстоятелства Ани отдавна щеше да е сложила край на всичко това, още преди да се е стигнало до подобни реплики. Просто щеше да им каже мнението си и да приключи. Лошото бе, че днес не можеше да се съсредоточи, и още по-зле, просто не я интересуваше какво става.

Така бе още от сутринта. Първо в знак на помирение трябваше да закусва с агента на холивудската „черна дупка“, понеже клиентът му се вбесил, щом научил, че материалът за него е паднал. После й се изтърсиха хората от производствения отдел, които цели два часа вещаеха какви ли не страхотии за списанието, защото цената на хартията била скочила. Една от жените бе с ужасен парфюм, направо да ти се повдигне, и след заседанието Ани се видя принудена да отвори всички прозорци. Още усещаше миризмата му.

От няколко седмици се осланяше повече от всякога на своята приятелка и заместничка Люси Фридман, нещо като гуру по модата в списанието. Корицата, която обсъждаха сега, бе свързана с материал за дискотеките и постоянните им посетители, поръчан от Люси, и върху нея се мъдреше фотографията на ухилена до уши застаряваща рокзвезда, чиито бръчки, както бе по договор, вече бяха заличени с компютър.

Явно усетила, че Ани е разсеяна, Люси беше поела ръководството на заседанието. Бе едра и заядлива, с чувство за хумор, с което за нула време те правеше на нищо, и глас, който ехтеше като ръждив ауспух. Умираше си да създава хаос, както стана и сега, след като промени мнението си и отсече, че фонът трябва да е не розов, а крещящо зелен.

Докато другите спореха и се надвикваха, мислите на Ани пак я отнесоха другаде. В един кабинет в отсрещната сграда някакъв мъж с очила и официален костюм стоеше до прозореца и правеше упражнения тайчичуан. Ани се загледа в точните му резки движения и се запита какво ли му носи това.

Нещо привлече погледа й и тя видя през стъклената стена до прозореца своя заместник Антъни, който мърдаше устни и сочеше часовника си. Наближаваше дванайсет и тя трябваше да се срещне с Робърт и Грейс в ортопедичната клиника.

— Какво ще кажеш, Ани? — попита Люси.

— Извинявай, Люс, но за какво?

— Дали да не е електриковозелено? С розова рамка.

— Ще бъде страхотно.

Главният художник промърмори нещо, на което Ани не обърна внимание. Изправи се на стола и сложи длани върху бюрото.

— Хайде да приключваме. Налага се да изляза.

Чакаше я кола; тя даде адреса на шофьора и седна на задната седалка, сгушена в палтото, докато прекосяваха Ийст Сайд и се насочваха към горния край на града. Улиците и минувачите по тях изглеждаха свъсени и сиви. Бе сезонът на тъгата, когато от новата година бе минало достатъчно време, та всички да се убедят, че и тя е лоша като старата. Докато чакаха на един светофар, Ани забеляза в отсрещния вход двама скитници: единият държеше реч, извърнат величествено към небето, а другият спеше. Ръцете й бяха студени и тя ги пъхна по-дълбоко в джобовете си.

Минаха край „Лестърс“, кафенето на Осемдесет и четвърта улица, където понякога Робърт водеше Грейс да закуси преди училище. Още не бяха говорили за училището, но вече бе време Грейс да тръгне отново на занятия, където волю-неволю трябваше да търпи погледите на другите момичета. Нямаше да й е лесно, но колкото повече отлагаха, толкова по-тежко щеше да й бъде. Ако протезата, която щяха да пробват днес в клиниката, лягаше добре, не след дълго Грейс пак щеше да се движи. А щом свикнеше, трябваше да се върне на училище.

Ани закъсня двайсет минути и Робърт и момичето вече бяха в кабинета на протезистката, Уенди Ауербах. Ани отклони поканата на медицинската сестра от регистратурата да й вземе палтото и тя я поведе по тесния бял коридор към пробната. Още отдалеч Ани чу гласовете им.

Вратата бе отворена и те не я видяха, че влиза. Грейс седеше по гащета върху кушетката. Гледаше надолу към краката си, но Ани не ги виждаше, защото протезистката бе клекнала и наместваше нещо. Робърт стоеше отстрани и наблюдаваше.

— Как е? — попита лекарката. — Сега по-добре ли е? — Грейс кимна. — А така! Хайде, опитай и да стоиш.

Момичето се изправи и Ани видя как бърчи съсредоточено чело, сетне бавно се отпуска на кушетката, смръщено от тежестта на изкуствения крак. Вдигна очи и видя майка си.

— Здрасти! — поздрави Грейс и си лепна най-лъчезарната усмивка.

Робърт и лекарката се обърнаха.

— Добър ден — рече Ани. — Как върви?

Грейс сви рамене. „Колко бледа е — помисли майка й. — И колко крехка!“

— Имате дете за чудо и приказ — зачурулика протезистката. — Извинявай, мамче, но се наложи да почнем без теб.

Ани вдигна ръка да й покаже, че не възразява. Несекващата бодрост на жената я дразнеше. Беше се ядосала от това „а така“, а сега за капак тази й викаше и „мамче“. Не можеше да откъсне очи от протезата; по едно време усети, че Грейс следи реакцията й. Изкуственият крак бе с телесен цвят: ако човек не обръщаше внимание на ремъка и дупката за него при коляното, почти нямаше да го отличи от левия крак на момичето. На Ани й мина през ума, че протезата е ужасна, безобразна. Сякаш бе изгубила дар слово. Робърт й се притече на помощ.

— Новата протеза е като излята, съвсем по мярка.

След първата проба бяха направили втора гипсова отливка на чукана на Грейс и бяха измайсторили този нов, по-добър изкуствен крак. Робърт бе толкова възхитен от техниката на изработка, че облекчи доста нещата. Бе завел Грейс в работилницата, бе разпитвал надълго и нашироко специалистите и сега сигурно знаеше достатъчно, та и той да стане протезист. Ани си даваше сметка, че го прави не само за да отклони вниманието на Грейс, но и за да не мисли за целия този ужас. Но бе успял и жена му му беше благодарна.

Някой донесе проходилка и Робърт и Ани загледаха Уенди Ауербах, която се зае да показва на Грейс как да я използва. Щели да й трябват най-много ден-два, докато свикнела с протезата. Сетне можела да ходи само с бастун, а не след дълго щяла да се оправя и без него. Грейс седна отново, а протезистката захвана да й обяснява най-подробно как да поддържа и мие изкуствения крак. Говореше главно на детето, но се опитваше да привлече вниманието и на родителите. След малко започна да се обръща само към Робърт, защото единствен той й задаваше въпроси, пък и жената явно бе усетила, че е антипатична на Ани.

— Ами това е всичко — рече в заключение Уенди Ауербах и плесна с ръце.

Изпрати ги до вратата. Грейс не бе свалила изкуствения крак, но пак използваше патериците. Робърт носеше проходилката и плика с нещата за поддържане на протезата, които им бе дала лекарката. Благодари й и тримата зачакаха, докато протезистката отваряше вратата и даваше последни напътствия на Грейс.

— И не забравяй! Не съществува почти нищо, което си правила преди и което да не можеш да правиш сега. Така че, драга ми госпожичке, час по-скоро се мятай отново на този свой проклет кон.

Грейс сведе очи. Робърт я прегърна през рамото. Ани ги затика пред себе си.

— Тя не иска — изсъска през зъби Ани, докато минаваше покрай лекарката. — И проклетият кон също.

От ден на ден Пилигрим линееше все повече. Счупените кости и раните по тялото и краката му бяха зараснали, но нервите в плешката бяха повредени толкова, че конят бе окуцял. Можеха да му помогнат само обездвижването и редовните тренировки. Той обаче реагираше така буйно на всекиго, че никой не бе в състояние да се заеме с физиотерапията без риск да си изпати. Ето защо жребецът бе обречен да стои затворен. Съвсем бе изпосталял в тъмния смрадлив бокс зад конюшнята, където бе изживял и по-щастливи дни.

Хари Логан не притежаваше нито смелостта, нито вещината, с които Дороти Чен бе слагала на Пилигрим инжекциите, затова момчетата на госпожа Дайър измислиха хитроумна техника, с която да му помагат. Прорязаха в долния край на вратата дупка, през която даваха на коня вода и храна и която през останалото време бе закрита с подвижна дъска. Наближеше ли време Логан да му бие инжекция, държаха Пилигрим гладен. Ветеринарят заставаше със спринцовката в ръка, а момчетата слагаха пред дупката кофи с фураж и вода и я отваряха. Дръпваха се встрани и се превиваха от смях, докато наблюдаваха как изтощен от глад и жажда, конят се преборваше със страха си. Щом подадеше плахо муцуна, за да подуши кофите, момчетата пускаха дъската и хващаха главата му в нещо като капан, така че Логан да му бие инжекцията във врата. На ветеринаря му беше много неприятно. Чак му призляваше, докато слушаше как се кискат момчетата.

В началото на февруари звънна на Лиз Хамънд и я помоли да се срещнат при конюшнята. Хвърлиха един поглед на Пилигрим през открехнатата врата на бокса, после отидоха в колата на Лиз. Известно време мълчаха, загледани в Том и Ерик, които миеха двора с маркучи и се закачаха.

— Отказвам се, Лиз — поде Логан. — Оттук нататък конят е само твой.

— Говори ли с Ани?

— Сто пъти й се обаждах. Преди месец й казах, че конят трябва да бъде умъртвен. Не иска и да чуе. Аз обаче вече не издържам. Направо ще полудея от тия копелдаци. Аз съм ветеринар, Лиз. От мен се очаква да спирам мъките на животните, а не да им причинявам страдания. Аз бях дотук.

Пак замълчаха, все така загледани мрачно в момчетата. Ерик се опитваше да запали цигара, а Том току го поливаше с маркуча.

— Ани ме попита дали има психиатри за коне — каза Лиз.

Логан прихна.

— Този кон се нуждае не от шарлатани, а от лоботомия. — Позамисли се и добави: — В Питсфийлд има един човек, но той не се занимава със случаи като този. Не се сещам някой да лекува коне в такова състояние. А ти?

Лиз поклати глава.

Логан въздъхна. Още от самото начало жребецът бе обречен. Не можеше да му се помогне.