Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Horse Whisperer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021 г.)

Издание:

Автор: Николас Евънс

Заглавие: Лечителят на души

Преводач: Емилия Масларова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Националност: английска (грешно указана американска)

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15050

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Забавата бе идея на Франк. Твърдеше, че му я бил подшушнал Пилигрим: бил му рекъл, че иска забава, как да му откаже човек! Звънна на Ханк, който само това и чакаше, а освен това се оплака, че къщата му била пълна със скучаещи братовчеди от Хелена, които също щели да се повеселят на драго сърце. Обадиха се на всички, за които се сетиха, и от малка забавата стана средна, а сетне голяма и Даян се хвана за главата как ще нахрани толкова народ.

— Я не ми се прави на интересна — скастри я Франк. — Само това оставаше — да не изпратим както подобава Ани и Грейс. Все пак им предстои да изминат три хиляди километра с онзи проклетник, техния кон.

Даян само сви рамене, но Том се досети какво се върти в ума й: защо пък са длъжни да ги изпращат?

— И танци! — отсече Франк. — Трябва да има и танци!

— Танци ли? Я не се занасяй!

Франк попита брат си какво ще каже по въпроса и той отвърна, че според него няма да е зле и да потанцуват. Така че Франк звънна отново на Ханк, който обеща да донесе стереоуредбата, а ако кажели, щял да вземе и светещите гирлянди. Дойде на часа и мъжете, подпомагани от децата, се заеха да приготвят масите и дансинга пред конюшнята, а Даян най-после се засрами и престана да се мръщи, след което отиде с Ани да напазаруват с колата в Грейт Фолс.

В седем всичко бе готово и те се пръснаха да се измият и преоблекат.

Когато излезе изпод душа, Том съгледа синята хавлиена роба при вратата и усети как го присвива под лъжичката. Сигурно още миришеше на Ани. Но когато я притисна до лицето си, не усети никаква миризма.

Откакто се бе върнала Грейс, не бе имал възможност да остане насаме с Ани и изживяваше тяхната раздяла като жестоко физическо осакатяване. Когато я видя да плаче за Пилигрим, му идеше да изтича при нея и да я притисне до себе си. Беше му почти непоносимо, че не може да я докосне.

Облече се, без да бърза, и поостана в стаята си, заслушан в пристигащите коли, смеха и музиката, която вече гърмеше. Погледна навън и видя, че вече се е събрала тълпа. Вечерта бе ясна и хубава. Лампичките на светещите гирлянди вече озаряваха спускащия се здрач. От скарите, където Том щеше да иде, за да помогне на Франк, се виеха валма пушек. Затърси Ани сред хората и мерна лицето й. Говореше с Ханк. Беше в рокля, която не бе виждал, тъмносиня, без ръкави. Тя отметна глава и се засмя на нещо, което й каза Ханк. Беше много хубава. Том не помнеше някога досега да му се е смяло по-малко.

 

 

Ани го видя още щом той се появи на верандата. Жената на Ханк тъкмо влизаше с поднос чаши, той хвана вратата и се засмя на нещо, което тя му подметна пътьом. Сетне погледна към насъбралите се, веднага срещна очите на Ани и се усмихна. Тя усети, че Ханк я е попитал нещо.

— Прощавай, Ханк, какво каза?

— Чух, че сте щели да си ходите.

— Да. Утре си стягаме багажа.

— Е, градски чада сте, но толкова ли няма с какво да ви примамим да останете?

Ани се засмя прекалено високо, както всъщност цялата вечер. Пак си каза, че трябва да се успокои. Забеляза в навалицата Том, когото Смоуки настояваше да запознае с някакви свои приятели.

— Ама че вкусно мирише! — зацъка Ханк. — Какво ще кажеш, Ани, дали да не похапнем? Хайде, тръгвай след мен!

Сякаш лишена от воля, Ани се остави да я поведе. Ханк напълни догоре една чиния с почернели от скарата парчета месо и сложи отгоре им лют зрял боб. Пригади й се, но тя продължи да се усмихва. Вече бе решила какво да прави.

Щеше да намери начин да остане насаме с Том, да го покани на танц, ако не се откриеше друга възможност, и да му каже, че смята да напусне Робърт; да замине следващата седмица за Ню Йорк и да му го съобщи. Първо на Робърт, а после на Грейс.

 

 

„Божичко — каза си Том, — ще стане както миналия път.“ Танцуваха вече половин час и всеки път, когато той решеше да я покани, или някой го изпреварваше, или на него му се лепваше някоя от жените. Тъкмо смяташе, че този танц ще е негов, когато го потупаха по рамото. Беше Даян.

— Какво, на снахите не им ли приляга да танцуват с деверите си?

— И през ум не ми е минавало, че ти се танцува.

— Знаех си, че няма да дочакам да ме поканиш.

Том я хвана през кръста и се умърлуши, дочул, че следващото парче е бавно. Даян бе с новата червена рокля, която си бе купила в Лос Анджелис, беше се опитала и да се начерви с червило в същия тон, но нещо не се бе получило. Вонеше на тежък парфюм и на алкохол, по погледа й също личеше, че е попрекалила с пиенето.

— Изглеждаш страхотно — каза Том.

— Хиляди благодарности, драги ми господине.

Отдавна не бе виждал Даян пияна. Кой знае защо, се натъжи. Тя притискаше хълбоци към него и така гънеше гръб, че ако Том не я държеше, сигурно щеше да се пльосне на земята. Гледаше го многозначително и предизвикателно — поглед, който той нито разбираше, нито пък харесваше.

— Смоуки ми каза, че все пак не си ходил в Уайоминг.

— Така ли?

— Аха!

— Да, не отидох. Едно от момчетата там се разболяло и отложих за другата седмица.

— Аха.

— Какво си заповтаряла това „аха“?

Знаеше, разбира се, за какво намеква снаха му. И се ядоса, задето й е дал възможност да отвори дума за това. Трябваше още от самото начало да я постави на място.

— Просто се надявам, че си се държал прилично.

— Стига, Даян! Увлякла си се с пиенето.

Не биваше да го казва. Очите й проблеснаха злобно.

— Така ли? Хич не си въобразявай, че не сме забелязали.

— Какво? — отново се изтърва Том.

— Знаеш какво. Личи ви и на двамата от сто километра.

Том само поклати глава и извърна поглед, сякаш Даян не е с всичкия си, но тя видя, че е уцелила в десетката, ухили се и му се закани с пръст.

— Добре че си тръгва.

Не си казаха нищо повече до края на танца, а щом песента свърши, Даян пак го погледна многозначително и се отдалечи, въртейки задник като някоя уличница. Том още не се бе окопитил, когато иззад него на мокрия бюфет дойде Ани.

— Жалко, че не вали — прошепна му тя.

— Ела да танцуваме — покани я той.

Прегърна я, докато не са го изпреварили, и я поведе към дансинга. Музиката беше бърза и танцуваха разделени, но откъсваха очи един от друг само когато вече не издържаха на чувствата, които се четяха в тях, или имаше опасност да се издадат. На него му се струваше живо изтезание Ани да е толкова близо и той да не може да я докосне. След второто парче Франк се опита да я покани, но Том го обърна на шега, че бил по-големият брат и нямало да му я отстъпи.

Пуснаха бавна балада, някаква жена пееше как се е изпокарала до смърт със своя любим. Най-сетне Том и Ани можеха да се докоснат. Той изтръпна целият от допира на кожата й, от тялото й, което се притисна лекичко през дрехите до неговото, и затвори за миг очи. Даян сигурно ги гледаше отнякъде, но му беше все едно.

На прашния дансинг беше голяма блъсканица. Ани погледна лицата наоколо и прошепна:

— Искам да ти кажа нещо. Как да поговорим?

Беше му на устата да я попита какво толкова имат да говорят. Нали тя си тръгва. Вместо това обаче й рече:

— При езерото за конете. След двайсет минути. Ще се видим там.

Ани успя само да кимне, защото в следващия момент Франк дойде и я отведе.

 

 

На Грейс й се въртеше свят, но не само от двата пунша, които бе изпила. Бе танцувала, кажи-речи, с всички: с Том, Франк, Ханк, Смоуки, дори с милия Джо, и бе ужасно доволна от себе си. Можеше да се носи вихрено и да подскача и нито веднъж не загуби равновесие. Можеше да прави всичко. Жалко, че Тери Карлсън не бе тук да я види. За пръв път в новия си, а вероятно и в целия си живот се чувстваше красива.

Допишка й се. Отстрани на конюшнята имаше тоалетна, но когато отиде там, завари опашка. Реши, че едва ли някой ще й се сърди, ако използва тоалетните в къщата: все пак бе едва ли не член на семейството, пък и в известен смисъл забавата бе в нейна чест, така че се запъти към верандата.

Влезе през входната врата и я хвана инстинктивно с ръка, за да не се тръшне. Докато вървеше по тесния крив коридор, който водеше към кухнята, чу гласове. Франк и Даян се караха.

— Стига си се наливала като невидяла — сопна се той.

— Я ми се разкарай от главата — отвърна жена му.

— Това не ти влиза в работата.

— Хвърли му око още от първия ден, когато дойде. Погледни я, моля ти се, прилича на разгонена кучка.

— Не ставай за смях!

— Големи глупаци сте вие, мъжете.

Чу се гневно потракване на чинии. Грейс спря като попарена. Тъкмо реши да се върне при конюшнята и да си изчака реда на опашката, когато чу, че Франк се запътва към отворената врата на кухнята. Знаеше, че няма да успее да се измъкне незабелязано и той ще я види. А завареше ли я да се изнизва, щеше да помисли, че е подслушвала. Единственото, което й оставаше да направи, бе да тръгне към него, все едно тъкмо е влязла в къщата.

Франк изникна пред нея на прага, спря и се обърна към жена си.

— Всички ще си помислят, че ревнуваш.

— Остави ме на мира.

— Ти остави човека на мира. Не е малолетен, за бога!

— А тя е омъжена жена с дете.

Франк пак се обърна и клатейки глава, излезе в коридора. Грейс тръгна към него и каза весело:

— Здрасти!

Той бе повече от стъписан, но моментално се окопити и й се усмихна.

— О, красавицата на бала! Как си, сладурче? — И сложи ръце върху раменете й.

— Забавлявам се страхотно. Благодаря ти за танците и за всичко.

— За мен е огромно удоволствие, Грейс, наистина — отвърна Франк и я целуна лекичко по челото.

— Нали може да използвам тоалетната? Там има страхотна опашка…

— Защо изобщо питаш! Знаеш къде е!

Когато Грейс мина през кухнята, вътре нямаше никого. Чу стъпки по стълбите към втория етаж. Докато седеше на тоалетната чиния, се чудеше за кого ли са се карали и изведнъж, колкото и да й беше неприятно, й се стори, че се досеща.

 

 

Ани отиде при изкуственото езеро преди Том и бавно тръгна да се разхожда покрай него. Миришеше на хлор, стъпките й върху циментовата площадка ехтяха в приличния на пещера мрак. Облегна се на зиданата от камък белосана стена и усети с гърба си приятния й хлад. Откъм конюшнята се процеждаше светлина и Ани загледа отражението й в мъртвилото на спокойната вода. В онзи, другия свят, свърши една кънтри песен и след малко започна втора, която почти не се чуваше.

Струваше й се невероятно, че едва предната вечер са седели в кухнята на къщата при потока и никой не им е пречел, не ги е разделял. Съжаляваше, че още тогава не му бе казала онова, заради което го бе повикала сега тук. Бе се усъмнила, че ще намери точните думи. Сутринта, когато се събуди в обятията му, бе не по-малко сигурна, макар и да бяха в същото легло, което преди седмица бе делила със съпруга си. Срамуваше се единствено, че не изпитва срам. Въпреки това нещо я бе възпряло да му каже и сега се чудеше дали не си е замълчала, понеже се е опасявала от реакцията му.

Изобщо не се съмняваше, че я обича. То оставаше да се съмнява! Ала долавяше, че го мъчат някакви лоши предчувствия, граничещи едва ли не с фатализъм. Беше ги усетила и днес в отчаяните му усилия да й обясни какво е направил с Пилигрим.

В дъното на пътеката, водеща към конюшнята, за миг бликна светлина. Том спря и затърси с поглед Ани в мрака. Тя тръгна към него, Том дочу стъпките й и също се насочи към нея. Последните няколко метра Ани взе на бегом сякаш от страх, че някой може да го дръпне и да й го отнеме. Отпусна се в обятията му и разтреперана, даде воля на онова, което цяла вечер се бе опитвала да сподави. Дишаха като един човек, сякаш устата им, кръвта им пулсираха с едно и също сърце, тласкани от преплетени вени.

Накрая, сгушена в сигурната прегръдка на Том, Ани си възвърна дар словото и му каза, че смята да напусне Робърт. Говореше възможно най-спокойно, долепила буза до гърдите му вероятно от страх пред онова, което ще види, ако го погледне в очите. Каза също, че си давала сметка колко мъчително щяло да бъде за всички. Но поне си представяла тази болка. Виж, не знаела как щяла да го понесе, ако изгубела Том.

Той я слушаше смълчан, притискаше я до себе си и я галеше по лицето и косата. Но когато Ани млъкна, пак не каза нищо и тя усети как за пръв път като студен пръст я пронизва страхът. Вдигна глава, престраши се най-сетне да го погледне и видя, че той все още е във властта на чувствата и не е в състояние да говори. Том извърна очи към другия край на езерото. Музиката продължаваше да бумти. Пак я погледна и поклати едва забележимо глава.

— О, Ани!

— Какво? Кажи ми!

— Не можеш да го направиш.

— Мога. Ще се върна в Ню Йорк и ще му кажа.

— Ами Грейс? И на нея ли смяташ, че можеш да кажеш?

Ани се взря в него и затърси очите му. Защо го правеше?

Беше се надявала да я подкрепи, а той й предлагаше само съмнения и моментално стовари върху й единствения въпрос, който тя не смееше да си зададе. Чак сега осъзна, че от страх е прибягнала до стария си защитен навик да измисля какви ли не доводи в подкрепа на своето решение, казала си е: дума да няма, децата се разстройват от подобни неща, неизбежно е, но стига да го направим цивилизовано и разумно, няма да страдат дълго, ще запазят отношенията си и с двамата родители и единственото, което ще загубят, ще е вече ненужната лъжа. На теория знаеше, че е така, нещо повече, нейни приятели се бяха развеждали и бяха доказали, че е възможно. Но приложено към тях и Грейс, звучеше, разбира се, като пълна безсмислица.

— Грейс се е намъчила толкова, остава сега и… — подхвана Том.

— Мислиш, че не знам ли?

— Знаеш, естествено. Исках да кажа, че именно заради това, именно защото знаеш, никога няма да си позволиш да го направиш, макар и да си мислиш, че няма да ти струва нищо.

Ани усети, че очите й се пълнят със сълзи; не бе по силите й да ги спре.

— Нямам избор — извика тя тихо и викът й отекна като стон в голите стени.

— Каза го и за Пилигрим, а не беше права — възрази Том.

— Инак ще загубя теб! — промълви Ани и той кимна. — А това не е избор, толкова ли не виждаш? Ти би ли избрал да ме загубиш?

— Не — отвърна Том. — Но не ми се и налага.

— Помниш ли какво каза за Пилигрим? Че е стигнал ръба, видял е какво има отвъд него и го е избрал.

— Но ако отвъд ръба виждаш само мъка и страдания, трябва да си кръгъл глупак, че да ги избереш.

— В нашия случай обаче няма да има само мъка и страдания.

Том поклати глава. Ани усети как я обзема гняв. Ядоса се на него, задето е изрекъл онова, което и тя самата знаеше, ядоса се и на себе си, че се е разридала неудържимо.

— Ти не ме искаш — изрече и веднага се презря за сълзливото си самосъжаление, а после — в още по-голяма степен, за задоволството, изпълнило я при вида на просълзените му очи.

— О, Ани! Дори и през ум не ти минава колко много те искам.

Тя продължи да ридае в обятията му и загуби всякаква представа за време и място. Каза му, че не може да живее без него, и изобщо не се учуди, когато Том отвърна, че това важи за него, но не и за нея, а сетне допълни, че подир време тя ще си спомня за тези дни не със съжаление, а като за дар на природата, от който животът на всички е станал по-хубав.

След като се наплака на воля, Ани си наплиска лицето с хладната вода в езерото, а Том намери отнякъде хавлиена кърпа и й помогна да изтрие размазалия се по очите й грим. Почти без да си говорят, почакаха още малко, та лицето й да не е толкова подпухнало. А сетне, когато им се стори безопасно, се разделиха и си тръгнаха поотделно.