Никълас Еванс
Лечителят на души (10)

Пета глава

Том отпусна ръка върху облегалката на облицованата с пластмаса скамейка и загледа сина си, който приготвяше хамбургери зад плота на закусвалнята. Правеше ги така, сякаш цял живот се бе занимавал само с това: обръщаше ги с лекота, някак нехайно върху скарата, като междувременно си бъбреше и се смееше с един от келнерите. Както бе уверил баща си, в момента това било най-модното заведение в Гринич Вилидж.

Работеше тук три-четири пъти в седмицата без пари, в замяна на това, че живееше безплатно в мансардата на собственика на закусвалнята, приятел на Рейчъл. Когато не бе на работа, Хал следваше кинорежисура. Вече бе разказал на баща си, че снимал „късометражка“.

— За един мъж, който изяжда парче по парче мотоциклета на гаджето си.

— Едва ли му се е усладило особено.

— Ъхъ. Това е филм от жанра „кинотворби за пътя“, макар че действието се развива на едно и също място.

Том бе почти сигурен, че синът му се шегува. Надяваше се да е така.

— След като приключва с мотоциклета, се заема и с гаджето — допълни Хал.

Том кимна и се замисли.

— Значи я е излапал от любов, така ли?

Хал се засмя. Бе красив и мургав като майка си, с нейната гъста черна коса, въпреки че очите му бяха сини. Том го обичаше много. Виждаха се от дъжд на вятър, но инак си пишеха редовно и срещнеха ли се, не се притесняваха един от друг. Хал си бе градско чадо, ала от време на време отскачаше до Монтана, където му харесваше много. Дори яздеше добре.

Том не бе виждал майка му от няколко години, макар и често да разговаряха по телефона за Хал. И с нея бе запазил чудесни отношения.

Рейчъл се бе омъжила повторно за търговец на произведения на изкуството — Лио, и му бе родила три деца, вече тийнейджъри. Хал бе на двайсет години и доколкото Том можеше да съди, бе имал щастливо детство. Именно заради изкушението да го види все пак бе решил да отскочи до Ню Йорк и днес следобед да прегледа коня на англичанката.

— Заповядай! Хамбургер със сирене и бекон.

Хал го остави пред него и усмихнат, седна на отсрещната скамейка. За себе си бе взел само кафе.

— Няма ли да хапнеш? — попита Том.

— По-късно. Опитай го де!

Том отхапа и кимна одобрително.

— Вкусен е.

— Някои от момчетата хвърлят хамбургерите върху скарата и изобщо не ги поглеждат. А е хубаво да ги наглеждаш, за да не им изтече сокът.

— Няма ли да се сърдят, че си биеш лафа с мен?

— Не се притеснявай! Ако се напълни, ще ида да помогна.

Още не бе станало обед и в заведението нямаше много посетители. Обикновено Том не обядваше, напоследък почти не хапваше и месо, но Хал държеше толкова много да му приготви хамбургер, че сърце не му даде да му откаже. На съседната маса четирима мъже в костюми и с тежки златни ланци по ръцете обсъждаха на висок глас някаква сделка. Хал тактично му обясни, че такива клиенти не са от постоянните посетители. Но на Том му беше приятно да ги наблюдава. Ню Йорк винаги му бе правил впечатление с неизчерпаемата си енергия. Той бе доволен, че не му се налага да живее в този град.

— Как е майка ти?

— Ами чудесно. Отново свири. Лио й уреди в неделя да изнесе концерт в една галерия на две крачки оттук.

— Това да се чува.

— Смяташе да дойде, за да се видите, но снощи стана голям скандал, пианистът си тръгна и сега са се разтичали да търсят друг. Каза на всяка цена да те поздравя.

— И ти да й пратиш много здраве.

После заговориха за следването на Хал и плановете му за лятото. Момчето каза, че имало намерение да отскочи за седмица-две до Монтана, и на Том му се стори, че синът му е искрен и не го казва колкото да отбие номера. Бащата сподели, че смята да поработи с едногодишните жребчета, както и с по-възрастните коне в ранчото. Докато го изричаше, усети колко много му се иска вече да си е вкъщи. Това щеше да е първото му от доста години лято, през което нямаше да води курсове, нямаше да пътува, просто щеше да стои в подножието на планините и да гледа как природата се пробужда за живот.

Заведението започна да се пълни и Хал трябваше да се върне зад плота. Не разреши на баща си да плати и излезе да го изпрати чак на тротоара. Том си сложи шапката и забеляза погледа, който му хвърли Хал. Дано момчето не се притесняваше много, че е в компанията на каубой. Сбогуваха се, както винаги леко притеснени, понеже Том все се двоумеше дали да не прегърне сина си, но вече им бе станало навик само да се ръкуват, така че и днес се ограничиха с това.

— И успех с коня — пожела Хал.

— Благодаря. На теб също с филма.

— Ще ти пратя касета.

— Ще ми бъде приятно. Хайде, довиждане, Хал!

— Чао!

Том реши да повърви няколко пресечки пеша и чак тогава да хване такси. Бе студено и мрачно, над капаците на канализацията се вдигаше пара. На ъгъла стоеше млад просяк. Косата му бе сплетена на ситни сплъстени плитчини, кожата му наподобяваше смачкан папирус. Пръстите му стърчаха от износените прокъсани ръкавици. Младежът беше без палто и подскачаше от крак на крак, за да се топли. Том му даде банкнота от пет долара.

Чакаха го в конюшнята в четири часа, но когато отиде на гара Пен, видя, че има по-ранен влак, и реши да се качи на него: предпочиташе да огледа коня на по-светло. Освен това така щеше да го види насаме. Общуваше по-лесно с животните, когато собствениците не му дишаха във врата. Присъстваха ли и те, обзелото ги напрежение се предаваше и на конете. Том бе сигурен, че жената няма да се сърди.

 

 

Ани се двоумеше дали да каже на Грейс за Том Букър. От деня, когато момичето видя Пилигрим в конюшнята, почти не бяха отваряли дума за него. Веднъж двамата с Робърт се опитаха да поговорят с Грейс за коня: смятаха, че е най-добре да обсъдят без заобикалки какво да правят с него. Но дъщеря им се развълнува много и Ани се отказа.

— Не ме занимавайте с това — отсече Грейс. — Казах ви какво искам. Искам Пилигрим да се върне в Кентъки. Но нали вие винаги знаете повече! Правете каквото сметнете за добре.

Робърт я хвана за рамото, за да я успокои, и понечи да каже нещо, но тя се дръпна рязко и изкрещя:

— Недей, татко!

Така приключиха с въпроса.

После обаче решиха да й съобщят за човека от Монтана. Единственото, което каза Грейс, бе, че не искала да е в Чатам, когато той дойдел, така че Ани пристигна сама с влака предната вечер и цялата сутрин прекара в къщата: разговаряше по телефона и се опитваше да се съсредоточи върху материала, препратен й по модема от редакцията.

Оказа се невъзможно. Бавното тиктакане на стенния часовник във вестибюла, което обикновено я успокояваше, сега й се струваше почти непоносимо. Часовете се нижеха бавно и тя се изнервяше все повече. Не проумяваше защо се притеснява толкова. Вероятно защото, колкото и да бе странно, усещаше, че днес този непознат ще реши съдбата не само на Пилигрим, но и на всички тях. На Грейс, на Робърт и на самата нея.

 

 

Когато влакът пристигна на гара Хъдсън, отпред нямаше таксита. Бе започнало да ръми и Том чака пет минути на перона, под капещия навес с пилони от ковано желязо, докато се появи таксиметров автомобил. Качи се със сака на задната седалка и даде на шофьора адреса на конюшнята.

Личеше, че на времето Хъдсън е бил хубав град, сега обаче бе доста окаян. Някога величествените сгради се рушаха. Витрините на повечето магазини по улицата, която, както отсъди Том, бе главната, бяха заковани с дъски, а онези, които работеха, изглежда, продаваха само боклуци. Минувачите по тротоарите бързаха прегърбени, за да не ги намокри дъждът.

Тъмно минаваше три, когато таксито сви по алеята пред къщата на госпожа Дайър и пое нагоре по хълма към конюшнята. Том погледна през прозореца към конете, които мръзнеха под дъжда из разкаляните полета. Предяха с уши и изпровождаха с поглед таксито. Входът към двора пред конюшнята бе препречен от камион. Том помоли шофьора да го изчака и слезе от таксито.

Докато се промушваше в пролуката между стената и камиона, чу откъм двора гласове и чаткане на копита.

— Качвай се! Качвай се най-после, проклетнико!

Двамата синове на Джоан Дайър се мъчеха да вкарат в отворената отзад каросерия на покрития камион две уплашени жребчета. Застанал на рампата, Тим се опитваше да издърпа за повода едното и сигурно щеше да изгуби тази ожесточена битка, ако Ерик не стоеше от другата страна на животното и не го шибаше с камшик, като внимаваше то да не го изрита. С другата ръка държеше юздата на второто жребче, което бе не по-малко уплашено от първото. Том видя всичко това веднага щом се показа иззад камиона и влезе в двора.

— Какво става тук, момчета? — провикна се той.

Двамата синове на госпожа Дайър се обърнаха и го загледаха, без да отговарят. Сетне, сякаш Том изобщо не съществуваше, продължиха да дърпат конете.

— Не помръдва — каза Тим. — Дай да опитаме с другия!

Избута първото жребче встрани от камиона и докато минаваха покрай Том, той се видя принуден да се залепи до стената. Накрая Ерик отново извърна очи към него.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита момчето с такова презрение в гласа и погледа, с който измери Том от глава до пети, та него го напуши смях.

— Търся един кон на име Пилигрим. Собственост е на някоя си Ани Грейвс.

— А вие кой сте?

— Казвам се Букър.

Ерик кимна към конюшнята.

— Потърсете майка ми.

Том му благодари и се запъти натам. Чу как едно от момчетата се кикоти и подмята, че му е дошло до гуша от разни навлеци, дето се правят на герои от уестърн, но не се обърна. Точно когато стигна при конюшнята, отвътре се показа госпожа Дайър. Том се представи, жената избърса ръка във ватенката и се здрависа. Погледна през рамо момчетата при камиона и поклати глава.

— Има по-лесни начини да го направят — изкоментира Том.

— Знам — отвърна уморено госпожа Дайър. Но явно не й се говореше за това. — Подранили сте. Ани още я няма.

— Извинявайте. Качих се на по-ранния влак. Трябваше да ви звънна. Нали нямате нищо против да видя коня, преди да е дошла собственицата?

Жената се поколеба. Том й се усмихна съзаклятнически, само дето не й намигна, сякаш искаше да й каже, че след като разбира от коне, би трябвало да знае какво има предвид.

— Понякога е по-лесно, когато собствениците ги няма.

Госпожа Дайър се хвана на въдицата и кимна.

— Конят е ей там.

Том отиде с нея зад конюшнята, където бяха няколкото стари бокса. Щом стигнаха вратата на Пилигрим, жената се извърна към Том. Изведнъж му се стори много притеснена.

— Длъжна съм да ви предупредя, още от самото начало си бе същински кошмар. Нямам представа какво ви е казала собственицата, но според всички освен нея конят доста отдавна трябваше да бъде избавен от тези кански мъки. Не знам защо ветеринарите й играят по гайдата. Мен ако питате, е жестоко и глупаво да държат коня жив.

Стъписан от силните й думи, Том кимна бавно и погледна залостената врата. Вече бе забелязал кафеникавожълтата течност, процеждаща се под нея, и бе усетил каква смрад се разнася отвътре.

— Тук ли е?

— Да. Внимавайте.

Том махна горното резе и моментално чу как конят се размърдва. От вонята му се повдигна.

— Божичко, не чистите ли тук?

— Всички ни е страх — поясни спокойно госпожа Дайър.

Том отвори предпазливо горната част на вратата и надзърна. Видя коня, който оголил жълти зъби и долепил уши до главата си, го гледаше от мрака. Най-неочаквано се обърна и хвърли къч. Том светкавично се дръпна. Копитата на жребеца изсвистяха на сантиметри от него и се стовариха тежко върху долния край на вратата. Мъжът затвори горната част и пусна резето.

— Ако някой инспектор види това безобразие, ще запечата цялата конюшня — пророни той със сдържана ярост, от която госпожа Дайър заби поглед в земята.

— Знам, опитах се да обясня…

— Как не ви е срам! — прекъсна я Том.

Обърна се и тръгна към двора. Чу в далечината двигател на автомобил, сетне изцвили кон, подплашен от клаксона. Когато се показа иззад конюшнята, видя, че едното жребче вече е вързано в камиона. Върху задния му крак се червенееше кръв. Ерик се опитваше да изтегли в камиона и другия кон, като го шибаше по задницата с камшика, а брат му се бе качил на стария пикап, спрян зад камиона, и натискаше клаксона. Том отиде при пикапа, отвори рязко вратата и издърпа момчето за яката.

— Ама ти какво си въобразяваш… — изписка фалцетово Тим, но млъкна насред изречението, понеже Том го завъртя и го блъсна на земята.

— Въобразявам си, че съм герой от уестърн — отвърна той и се запъти право към Ерик, който отстъпи назад.

— Слушай тогава, героят… — поде момчето, но Том го сграбчи за гърлото и отскубна камшика от ръката му. Ерик изохка и освободи жребчето, което хукна през глава из двора, за да се спаси.

Хванал камшика в една ръка, Том продължи да стиска момчето за гръкляна, така че очите му още малко, и щяха да изскочат от орбитите. Лицата им бяха само на педя разстояние.

— Ако си струваше, щях да те скъсам от бой с камшика, та да ти е за поука — рече Том.

Изблъска момчето, то залитна и си удари гърба в стената толкова силно, че остана без дъх. Том се извърна и видя госпожа Дайър, която също бе дошла в двора. Тръгна си и докато минаваше през пролуката между камиона и стената, забеляза, че до чакащото такси е спрян сребрист форд. За миг се изправи лице в лице с Ани Грейвс.

— Господин Букър? — попита тя.

Том дишаше запъхтяно. Единственото, което видя, бяха червеникавата коса и зелените разтревожени очи. Кимна.

— Аз съм Ани Грейвс. Дошли сте по-рано.

— Не, госпожо! Дошъл съм прекалено късно.

Качи се в таксито, затръшна вратата и каза на шофьора да потегля. Вече бяха стигнали края на алеята пред къщата, когато се усети, че още стиска камшика. Смъкна прозореца и го запокити в канавката.