Никълас Еванс
Лечителят на души (19)

Шеста глава

Малко преди девет Ани остави Грейс пред клиниката и пое по лъкатушните улици нагоре към бензиностанцията в центъра на Шото. Спря пред бензиноколонката заедно с някакъв дребен мъж с лице, прилично на щавена кожа, и шапка с такава широка периферия, че под нея можеше да се скрие и кон. Проверяваше маслото на пикап марка „Додж“, към който бе прикачено ремарке за добитък. В ремаркето имаше черни крави ангъска порода като тези в ранчото и на Ани й се прииска да сподели някои от малкото неща, които бе научила за породата от Том и Франк. Че кравите са красиви. Не, „крави“ не бе хубава дума. Дали да не каже „красиви животни“? Или просто „красавици“? Накрая се отказа. Всъщност нямаше представа дали кравите са хубави, лоши или пълни с бълхи, така че си замълча и само кимна усмихната на мъжа.

След като плати и излезе от бензиностанцията, някой я повика по име. Обърна се и видя, че Даян слиза от тойотата пред другата редица бензиноколонки. Махна й и отиде при нея.

— Значи все пак от време на време си даваш почивка от телефона — изкоментира Даян. — Вече се чудехме дали и не спиш на него.

Ани се усмихна и обясни, че три пъти седмично води сутрин Грейс на физиотерапия в града. Сега щяла да се върне в ранчото, за да поработи, и по обед щяла да дойде пак, за да прибере дъщеря си.

— Защо да се разкарваш, ще я докарам аз! — предложи Даян. — Имам да върша куп неща в града. Къде е Грейс, в медицинския център „Белвю“ ли?

— Да, но наистина, защо да те ангажирам с…

— Я не се занасяй! Наистина е глупаво да биеш толкова път!

Ани пак се опита да възрази, но Даян не искаше и да чуе, нямало да я затрудни ни най-малко, и накрая тя склони и й благодари. Побъбриха още малко за къщата при потока и дали на Ани и Грейс не им липсвало нещо, после Даян каза, че трябвало да върви.

Докато се връщаше в ранчото, Ани си мислеше за срещата с Даян. Бе много мило от нейна страна да й предложи да прибере Грейс, но начинът, по който го бе направила, не бе особено дружелюбен. Тя бе доловила едва загатнат намек, сякаш жената я обвинява, едва ли не й натяква, че е прекалено заета, та да се мъчи да бъде и майка. Дали пък Ани не изпадаше в мания за преследване?

Продължи на север и погледна към равнините отдясно, където черните очертания на говедата изпъкваха на фона на още бледата трева досущ като духове на бизони от друга епоха. По асфалта от слънцето трептеше мараня и Ани смъкна прозореца, та вятърът да вее косата й. Беше втората седмица на май и най-сетне наистина се усещаше пролетта. Ани отби вляво от шосе 89 и пред нея се възправиха Скалистите планини — по върховете им се стелеха облаци, сякаш изстискани от някакъв галактичен буркан сметана. Липсваха само черешката и хартиеното чадърче отгоре. После Ани си спомни за всички факсове и телефонни съобщения, които я чакаха в ранчото, и след миг-два усети, че само при тази мисъл е натиснала газта.

Едномесечният отпуск, който бе поискала от Крофорд Гейтс, скоро изтичаше. Волю-неволю тя трябваше да го моли за още, а никак не й се искаше. Не си правеше илюзии въпреки високопарните му приказки, че можела да отсъства колкото сметнела за добре. От няколко дни имаше недвусмислени признаци, че той вече нервничи. Все се бъркаше в работата й, макар и на дребно, което бе ясен сигнал за опасност.

Не бе одобрил материала на Люси Фридман за дискотеките и постоянните им посетители, който според Ани си беше блестящ, бе подметнал на хората от отдел „Оформление“, че две корици не му допадат особено — не го бе направил открито, но все пак бе взел страха на сътрудниците. Бе пратил на Ани и дълго писмо, че според него изоставали от конкуренцията в отразяването на новините от Уолстрийт. В това нямаше да има нищо необичайно, ако още преди да е разговарял с нея, не бе пуснал копия от писмото и до четирима други членове на редколегията. Ако старият мръсник смяташе да й обявява война, тя нямаше нищо против. Не му звънна. Вместо това моментално написа нахакано опровержение, пълно с факти и цифри, което освен до него прати и до въпросните членове на редколегията, а също на още двама, за които знаеше, че са на нейна страна. Направи Крофорд за пет стотинки. Но й струваше доста усилия.

Когато изкачи хълма и се заспуска покрай оградените пасища, видя, че по арената тичат жребчетата на Том, но от него нямаше и следа, и тя се почувства разочарована, а сетне и развеселена от разочарованието си. Щом свърна зад къщата при потока, съгледа камионетка на фирма за прокарване на телефони. Точно слизаше от колата, когато отвътре на верандата се показа мъж в син работен комбинезон. Поздрави я и обясни, че са прокарали два нови телефона.

Ани ги намери до компютъра. На телефонния секретар имаше четири съобщения, чакаха я и три факса, единият от Люси Фридман. Тъкмо го зачете, и иззвъня единият от новите телефони.

— Здрасти! — каза някакъв мъж, когото Ани отпърво не позна. — Исках само да проверя дали работи.

— Кой се обажда? — попита тя.

— Извинявай. Том, Том Букър. Видях, че телефонният техник си тръгва, и реших да проверя дали новите линии са свързани.

Ани се засмя.

— Доколкото чувам, са свързани, поне едната.

— Нали не ми се сърдиш, че пуснах човека вътре?

— Разбира се, че не се сърдя. Благодаря ти. Но нямаше нужда.

— Е, не съм направил кой знае какво. Но Грейс се оплака, че понякога баща й не може да се свърже.

— Много мило от твоя страна.

И двамата замълчаха и колкото да наруши тишината, Ани му каза, че случайно е срещнала в Шото Даян и тя е предложила да прибере Грейс.

— Могла е и да я закара, ако сме знаели.

Ани му благодари още веднъж за телефоните и настоя да си плати за тях, но Том не искаше и да чуе и каза, че като начало трябвало да види дали й вършат работа. После затвори. Ани пак се опита да прочете факса на Люси, но кой знае защо, не можеше да се съсредоточи и отиде в кухнята да си направи кафе.

След двайсетина минути се върна на импровизираното писалище и съедини една от новите телефонни линии с модема, а другата — с факса. Тъкмо се канеше да звънне на Люси, която за кой ли път бе вбесена от Гейтс, когато чу на задната веранда стъпки и леко почукване на входната врата.

Видя през стъклото Том Букър, той също я забеляза и й се усмихна. Отстъпи назад, когато Ани му отвори, и тя съзря два оседлани коня — Римрок и едно от жребчетата. Скръсти ръце, облегна се на рамката на вратата и го погледна скептично.

— Отговорът е „не“.

— Но ти още не знаеш въпроса.

— Е, все мога да се досетя.

— Така ли?

— Ами да.

— Рекох си, че след като спестяваш четирийсет минути до Шото и още четирийсет обратно до ранчото, може би ще искаш да убиеш малко от тях на чист въздух.

— Яздейки?

— Да.

Известно време се гледаха усмихнати. Том беше с избеляла розова риза и върху дънните със старите закърпени кожени наколенки, с които яздеше винаги. Може би беше от светлината, ала очите му изглеждаха ясни и сини точно като небето отзад.

— Честно казано, ще ми направиш услуга. Трябва да водя на езда всички тези преливащи от енергия жребчета, а Римрок се чувства пренебрегнат. Ще ти бъде ужасно благодарен, ще се държи много грижовно.

— Така ли трябва да платя за телефоните?

— Не, госпожо, опасявам се, че това не влиза в сметката.

 

 

Физиотерапевтката, заела се с Грейс, беше дребничка жена с гъста, прилична на ореол къдрава коса и сиви очи, които бяха толкова големи, та човек оставаше с впечатлението, че непрекъснато е изненадана от нещо. Тери Карлсън бе петдесет и една годишна, зодия Везни, майка й и баща й бяха починали и тя имаше трима синове, които преди трийсетина години мъжът й бе създал почти един след друг и след това бе офейкал с една кралица на родеото от Тексас. Бе настоял момчетата да се казват Джон, Пол и Джордж и майка им бе благодарна, че мъжът й я е зарязал, преди да й направи четвърто дете. Момичето научи всичко това още при първото си посещение, а на следващия сеанс Тери бе продължила с разказа си оттам, където бе спряла предния път, така че, помолеха ли я, Грейс вече можеше да запълни няколко тетрадки с житието на жената. Не че имаше нещо против. Дори й допадаше. Това значеше, че може, както сега, просто да се отпусне върху кушетката и да се остави във властта не само на дланите на терапевтката, но и на нейните думи.

Бе избухнала, когато майка й й каза, че е уредила да идва тук три пъти в седмицата. След всички тези месеци знаеше, че упражненията едва ли са чак толкова задължителни. Но терапевтката в Ню Йорк й бе обяснила, че колкото повече тренира, толкова по-голям е шансът после да не куца.

— Не е ли все тая дали куцам? — възкликна момичето.

— На мен не ми е — отсече Ани и сложи край на спора.

Всъщност сеансите тук допадаха на Грейс повече, отколкото в Ню Йорк. Първо Тери я караше да прави всички упражнения. Момичето закрепваше лентите с тежести към ампутирания си крак, тренираше на велометър, докато не станеше вир-вода, дори танцуваше под съпровода на дискомузика пред огледалата върху едната стена. Още първия ден терапевтката забеляза израза й, когато чу записа.

— Не харесваш ли Тина Търнър?

Момичето каза, че нямало нищо против Тина Търнър, само дето…

— Е стара ли? Махай се оттук! Тя ми е връстница!

Грейс се изчерви, двете се засмяха и после нещата между тях потръгнаха. Тери й каза да си донесяла свои касети, с които сега непрекъснато се шегуваха. Всеки път, щом Грейс донесеше нова касета, Тери я проучваше, клатеше глава и отсичаше: „Пак ще ми се надуе главата!“.

След упражненията момичето си почиваше малко и отиваше само на басейна. После, през последния час от сеанса, се връщаше пред огледалата да поработи на стенката. Никога през живота си не се бе чувствало по-добре.

Днес Тери бе натиснала стопа на касетата с историята на своя живот и й разказваше за някакъв млад индианец от резервата на чернокраките, когото посещавала всяка седмица. Бил двайсетгодишен, горд и хубав, приличал на герой от филм на Чарли Ръсел. Но миналото лято отишъл с приятели на едно езеро, хвърлил се във водата и си ударил главата в камъните. Счупил си врата и сега бил парализиран.

— Когато отидох първия път при него, момчето направо се вбеси — поясни Тери, която вдигаше и сваляше ампутирания крак на Грейс, сякаш е ръчка на помпа. — Каза, че не искал да ме вижда и че ако не съм си тръгнела, щял да си иде той, понеже нямал намерение да го унижават. Не каза „да го унижава жена“, но имаше предвид именно това. Учудих се как така ще си „иде“. Не можеше да мръдне, единственото, което бе в състояние да направи, бе да продължи да лежи. Но знаеш ли? Наистина си отиде. Започнах да го масажирам и когато след малко погледнах лицето му, той наистина си бе отишъл. — Терапевтката видя, че Грейс недоумява. — Съзнанието, духът му, както искаш го наречи. Не се преструваше, личеше отдалеч. Бе отишъл някъде. А щом свърших, просто се върна. Сега го прави всеки път, когато ходя при него. Хайде, миличко, да продължим нататък, направи ми няколко Джейн Фонди.

Грейс легна на ляв хълбок и започна да вдига крак.

— А казва ли ти къде ходи? — попита момичето.

Тери се засмя.

— Попитах го, но той отвърна, че нямало да ми каже, понеже съм щяла да го проследя и само да му се пречкам. Точно така се изрази, „да му се пречкам“. Прави се, че не ме харесва, ама аз си усещам, че съм му симпатична. Но така и не пада по гръб. Сигурно всички по един или друг начин си пазим достойнството. Браво, моето момиче! Хайде сега малко по-високо! Добре!

Заведе я на басейна и я остави. Там бе спокойно, днес Грейс бе сама. Във въздуха се носеше чистата миризма на хлор. Сложи си банския костюм и отиде да си почине в малкия басейн със силна струя. Слънцето падаше косо през остъкления таван и правеше слънчеви зайчета върху водата. Някои отскачаха и се връщаха при трепкащото отражение върху тавана, други озаряваха пода на басейна и образуваха нагънати шарки досущ като колония светлосини змии, които живееха там, умираха и непрекъснато се раждаха отново.

Въртящата се струя действаше добре на ампутирания й крак, Грейс се отпусна по гръб и се замисли за младия индианец. Сигурно бе много приятно да умееш да го правиш, да напускаш тялото си, когато поискаш, и да се отнасяш нанякъде. Сети се за времето, през което е била в кома. Може би точно това й се беше случило тогава и на нея. Но къде бе отишла и какво беше видяла? Не помнеше нищичко, дори какво й се е присънило, а само как се бе измъкнала, плувайки в онзи пълен с лепило тунел към гласа на майка си.

От мъничка помнеше сънищата си. Не бе кой знае каква философия, трябваше само, щом се събудиш, да ги разкажеш на някого, пък било то и на себе си. Когато бе по-малка, сутрин се пъхваше в леглото на родителите си, гушваше се до баща си и му ги разправяше. Той й задаваше какви ли не въпроси и понякога й се налагаше да си съчинява, за да запълни празнотите. Разказваше ги само на баща си, понеже по това време майка й вече бе станала и тръгваше на работа или пък се къпеше и викаше от банята на момичето да се облече и да посвири на пиано. Робърт й казваше, че не е зле да си записва всички сънища, та като порасне, да се забавлява, докато ги чете, но Грейс я мързеше.

Очакваше да сънува кървави кошмари за злополуката. Но тя не й се присъни нито веднъж. Един-единствен път видя насън Пилигрим — преди две нощи. Стоеше на отсрещния бряг на пълноводна кафява река; странно, бе по-малък, почти жребче, но безспорно беше Пилигрим и когато Грейс го повика, опита с копито водата, нагази в нея и заплува към момичето. Ала не бе достатъчно заякнал, така че бързеят го понесе и главата му започна да се смалява все повече. Момичето се почувства безсилно, обори го мъка, понеже единственото, което можеше да стори, бе да го вика по име. После усети, че до нея стои някой, обърна се и видя Том Букър, който й каза да не се тревожела, Пилигрим не бил в опасност, понеже надолу по течението реката била по-плитка и конят щял да намери брод.

Грейс не сподели с майка си, че Том Букър я е попитал дали иска да му разкаже за злополуката. Опасяваше се, че тя ще вдигне олелия, ще й забрани да го прави и при всички положения ще се опита да вземе решение вместо нея. А момичето вече бе решило. Колкото и да се страхуваше, щеше да разкаже на Том. А по-късно щеше да съобщи на майка си, че е говорила с него.

Вратата се отвори, Тери влезе в басейна и попита Грейс как е. Каза й, че току-що е звъннала майка й: в дванайсет щяла да я вземе Даян Букър.

 

 

Яздеха край потока и го прекосиха на мястото, където се бяха срещнали сутринта. Тръгнаха през долната ливада; кравите се дърпаха лениво да им направят път. Облаците над покритите със сняг върхове на планината се бяха разсеяли и въздухът ухаеше на пролет, на пробудили се корени. Тук-там в тревата вече бяха напъпили минзухари и камбанки, тополите се бяха покрили с току-що раззеленили се листенца, наподобяващи гъста зелена мрежа.

Том пусна Ани пред себе си и загледа как вятърът роши косата й. Едно време бе яздила, седнала на една страна, и сподели, че сега седлото й прилича на лодка.

Преди да потеглят, бе помолила Том да скъси стремената на Римрок, за да го направлява по-лесно. Том виждаше, че е добра ездачка, от начина, по който седеше на седлото, и от лекотата, с която тялото й следваше ритъма на коня.

Това го успокои и двамата препуснаха един до друг. Почти не разговаряха, освен когато Ани го питаше как се казва някое дърво, растение или птица. Докато Том й отговаряше, тя впиваше в него невероятните си зелени очи, сетне кимваше сериозно и се мъчеше да запомни информацията. Минаха покрай трепетликови горички и Том й разказа колко сладка е песента на вятъра в листата им, показа й и черните белези върху светлите стволове на дърветата там, където през зимата прегладнелите лосове бяха изгризали кората.

Прехвърлиха дълго стръмно било, обрасло с борове и очеболец, излязоха на ръба на висок зъбер, откъдето се виждаха двете долини, дали името на ранчото, и спряха.

— Каква невероятна гледка! — ахна Ани.

Том кимна.

— Когато тате ни доведе тук, ние с Франк понякога идвахме на това място и се надбягвахме до ограденото пасище. Който стигнеше пръв, печелеше десетаче или четвърт долар, ако бяхме богати. Брат ми тръгваше по единия поток, а аз — по другия.

— И кой побеждаваше?

— Нали беше по-малкият, най-често Франк хукваше презглава и падаше, та се налагаше да се крия в гората и да го изчакам, че да стигнем горе-долу едновременно до пасището. Изпревареше ли ме, бе на върха на щастието, затова обикновено го пусках да ме бие.

Ани му се усмихна.

— Яздиш добре — допълни Том.

Тя сбърчи лице.

— С този кон всеки ще язди добре.

Пресегна се и помилва Римрок по врата. Известно време се чуваше само тихото пръхтене на коня. Ани се изправи на седлото и пак погледна надолу към долината. Над върхарите се виждаше само покривът на къщата при потока.

— Кой е Р. Б.? — попита жената.

— Р. Б. ли? — смръщи се Том.

— При кладенеца край къщата има инициали: Т. Б., което, както се досещам, си ти, и Р. Б.

— Рейчъл, жена ми — засмя се Том.

— Женен ли си?

— Бившата ми жена де. Разведени сме. От много време.

— Имате ли деца?

— Да. Едно момче. Сега е на двайсет години. Живее в Ню Йорк с майка си и с втория си баща.

— Как се казва?

Дума да няма, задаваше му прекадено много въпроси. Но в края на краищата това й бе работата, а и Том нямаше нищо против. Обратното, допадаше му, че е толкова пряма, гледа те в очите и те нита. Усмихна се.

— Хал.

— Хал Букър. Звучи добре.

— Свястно момче е. Май си изненадана.

Веднага съжали, че го е казал, понеже Ани се изчерви: явно бе смутена.

— А, не. Само…

— Роди се тук, в къщата при потока.

— В нея ли живеехте?

— Да. Но Рейчъл не издържа. Не си ли свикнал, зимите тук ти се струват доста сурови.

Над главите на конете мина сянка и Том и Ани погледнаха към небето. Над тях прелетяха два златисти орела и Том поясни, че човек може да ги разпознае по големината и формата на тялото и цвета на крилете. Загледаха мълком как птиците се извисяват бавно над долината и се скриват зад масивната сива стена на планината.

 

 

— Идвала ли си тук? — попита Даян, докато албертозавърът ги наблюдаваше как подминават музея и излизат от града.

Грейс поклати глава. Даян караше рязко, сякаш искаше да накаже колата.

— Джо го харесва. А близнаците предпочитат по-малките динозаври.

Грейс се засмя. Даян й бе симпатична. Беше малко дръпната, но още от самото начало се държеше мило с нея. Е, не че другите не се държаха мило, но тя й говореше някак доверително, почти като на сестра. На Грейс й мина през ума, че е така може би защото има само синове.

— Казват, че динозаврите са използвали целия район за нещо като люпилня — допълни Даян. — И знаеш ли, Грейс? Още се навъртат по тия места. Достатъчно е да погледнеш някои от мъжете, за да се убедиш.

Заговориха за училището и Грейс й обясни, че сутрините, когато не ходи в клиниката, майка й я кара да учи. Даян се съгласи, че никак не й е лесно.

— А баща ти как реагира на това, че двечките сте тук?

— Ами мъчно му е.

— То оставаше да не му е мъчно.

— Но в момента има много важно дело, така че и да бяхме заедно, едва ли щях да го виждам често.

— Твоите родители наистина са големи клечки.

— А, тате не е такъв — изтърси Грейс и от мълчанието, настъпило след това, стана още по-конфузно.

Не че нарочно бе критикувала майка си, но от начина, по който я погледна Даян, видя, че е прозвучало точно така.

— Не излиза ли поне понякога в отпуска? — попита жената съзаклятнически и състрадателно, от което Грейс се почувства предателка, сякаш бе предоставила на Даян някакво оръжие.

Понечи да й каже, че я е разбрала погрешно, че изобщо не е така. Вместо това обаче сви рамене и рече:

— А, защо, излиза.

Извърна поглед и няколко километра пътуваха в мълчание. Грейс си помисли, че има неща, които другите никога няма да разберат. Те разсъждаваха все в черно и бяло, а не бе толкова просто. Момичето се гордееше с майка си. Въпреки че за нищо на света не би го споделила, мечтаеше, когато порасне, да стане като нея. Е, не чак толкова известна, но й се струваше съвсем естествено и нормално жените да имат такива бляскави кариери. Харесваше й, че всички приятели са чували за майка й и знаят за успехите й. Искаше да има точно такава майка и макар понякога да се цупеше, че тя вечно е заета и не прекарва с дъщеря си толкова време, както другите майки с децата си, честно казано, никога не бе чувствала остро отсъствието й. Често стояха само двамата с баща й, ала Грейс нямаше нищо против. Дори понякога предпочиташе да са сами. Ани вечно им се налагаше. Бе крайна и целенасочена. Идеше ти да спориш с нея дори когато споделяш мнението й.

— Тук е красиво, нали? — попита по едно време Даян.

— Да — съгласи се момичето.

Беше се извърнала към равнините, но не ги виждаше и след като се взря в тях, й се стори, че „красиви“ не е най-точната дума. В това място имаше нещо безутешно.

— Сигурно и през ум не ти е минавало, че тук в подземните бункери има атомно оръжие, с което може да се вдигне във въздуха цялата планета.

— Ама наистина ли? — погледна я Грейс.

— Да — усмихна се Даян. — Където и да копнеш, има силози за ракети. Тук може и да сме шепа хора, но по бомби и говеда нямаме равни.

 

 

Ани бе затиснала телефонната слушалка между главата и рамото си и докато слушаше с половин ухо Дон Фарлоу, си играеше с клавиатурата и редактираше изречението, което току-що бе написала. Мъчеше се над уводна статия — напоследък не пишеше нищо друго. Днес се бе заела да прави на пух и прах инициативата за борба с уличната престъпност, току-що оповестена от кмета на Ню Йорк, но кой знае защо, не налучкваше странната смесица от остроумие и злъч, с която се славеха най-добрите материали на Ани Грейвс.

Фарлоу я информираше на скоропоговорка върху какво работи в момента със своя адвокатски отряд за бързо реагиране — все неща, към които Ани не проявяваше дори слаб интерес. Отказа се да оправя изречението и извърна очи към прозореца. Слънцето вече залязваше, Том се бе облегнал на оградата около арената и си говореше с Грейс и Джо. Ани видя как той отмята глава и се смее. Конюшнята зад него хвърляше дълга назъбена сянка върху червения пясък.

Цял следобед бяха работили с Пилигрим, който, плувнал в лъскава пот, сега стоеше в другия край на арената. Джо току-що се бе върнал от училище и моментално бе отишъл при тях. От няколко часа Ани все поглеждаше към Том и Грейс и усещаше някакво глождещо чувство, което, ако не се познаваше, щеше да вземе за ревност.

Имаше мускулна треска от сутрешната езда. Мускулите на бедрата, които не бе използвала от трийсет години, сега се жалваха, ала болката й бе приятна като скъп спомен. От сума ти време не бе изпитвала такова опиянение, както тази сутрин. Сякаш я бяха пуснали от клетка. Все още превъзбудена, разказа всичко на Грейс още щом Даян я докара вкъщи. Лицето на момичето посърна, сетне върху него се изписа обичайното отегчение, с което Грейс напоследък посрещаше всички новини на майка си, и Ани се ядоса на себе си, задето се е разоткровеничила. Не бе разумно, макар и да не знаеше защо.

— Каза да спрем — продължаваше да й обяснява Фарлоу.

— Моля? Извинявай, Дон, но би ли повторил?

— Каза да прекратим делото.

— Кой?

— Ани! Добре ли си?

— Прощавай, Дон, но тъкмо дописвах нещо.

— Гейтс ми нареди да прекратя делото срещу Фиск. Не помниш ли? Фенимор Фиск! „Кой, дявол го взел, е тоя Мартин Скорсизи?“

Това бе един от безбройните незабравими гафове на Фиск. Няколко години по-късно се бе олял още повече, наричайки „Шофьор на такси“ скапано филмче, снимано от някакъв мижав талант.

— Благодаря ти, Дон, помня го, такова чудо забравя ли се? Ама наистина ли Гейтс ти каза да прекратиш делото?

— Да. Щели сме да се охарчим и да направил лоша реклама на списанието.

— Копелдак нещастен! Как смее, без да е разговарял с мен!

— Само не ме издавай, че съм ти казал аз.

— Няма, няма.

Ани се завъртя на стола и бутна с лакът чашата кафе върху масата.

— Да му се не види!

— Добре ли си?

— Да. Слушай, Дон, нека помисля. Ще ти звънна пак, чу ли?

— Добре.

Ани остави слушалката и дълго гледа счупената чаша и разширяващото се петно от кафе.

— Дявол да го вземе!

Отиде в кухнята да вземе парцал.