Никълас Еванс
Лечителят на души (4)

Четвърта глава

Робърт плати и когато излезе от магазина, двете момчета вече бяха завързали с канап елхата и я товареха в багажника на форд лариата, който той бе купил миналото лято, за да прекарат Пилигрим от Кентъки. Искаше да изненада и Грейс, и Ани, когато рано една съботна утрин спря автомобила заедно със сребристата каравана пред къщата. Двете излязоха на верандата: Грейс бе на седмото небе, Ани беше бясна. Ала Робърт само сви рамене, усмихна се и подметна, че било недопустимо да сложиш нов кон в стара конюшня.

Благодари на двете момчета, пожела им весела Коледа и излезе от разкаляния, изровен паркинг на шосето. Никога досега не бе купувал коледната елха толкова късно. Обикновено я избираха с Грейс в края на седмицата преди Коледа, макар че винаги изчакваха Бъдни вечер, за да я внесат и накичат. Дъщеря му щеше да си дойде поне за това — да я накичат. Бъдни вечер се падаше утре и Грейс щеше да се прибере вкъщи.

Лекарите не бяха в див възторг от този факт. Момичето бе дошло в съзнание едва преди половин месец, но Робърт и Ани ги убеждаваха как ли не, че ще му се отрази добре, и накрая победиха чувствата: Грейс можела да се прибере в домашен отпуск, но само за два дни. Щяха да я вземат от болницата утре по обед.

Робърт спря пред хлебарницата в Чатам да купи хляб и кифли. Закуската с неща от този магазин се бе превърнала в нещо като съботен обред за тях. Младичката жена зад щанда понякога идваше да гледа Грейс.

— Как е хубавото ви момиченце? — попита тя.

— Утре се прибира.

— Ама наистина ли? Каква прекрасна новина!

Робърт видя, че и другите надават ухо. Изглежда, всички знаеха за злополуката и хора, с които той не бе говорил никога през живота си, също се интересуваха от състоянието на Грейс. Но му направи впечатление, че никой не отваря дума за крака.

— На всяка цена да й пратите много здраве.

— Разбира се, благодаря ви. И весела Коледа!

Забеляза, че го наблюдават през витрината как се качва на автомобила. Мина покрай фабриката за фураж, намали скоростта, за да пресече железопътната линия, и пое към къщи през село Чатам. Витрините по главната улица бяха празнично украсени за Коледа, по тесните тротоари, над които примигваха шарени светещи гирлянди, сновяха минувачи, излезли на пазар. Както караше, Робърт махна на неколцина познати. Сцената с Рождество Христово на централния площад бе красива — макар и безспорно да нарушаваше Първата поправка към Конституцията — но все пак нали беше Коледа! Не го знаеше сякаш само времето.

Дъждът спря в деня, когато Грейс изрече първите си думи, и оттогава бе необичайно горещо за сезона. Съвсем доскоро метеоролозите от средствата за масово осведомяване се бяха надпреварвали да обясняват откъде ще мине ураганът и къде се очакват наводнения, затова тази Коледа се оказа за тях една от най-доходоносните от доста години насам. Светът съвсем официално се бе превърнал в парник или в най-добрия случай вече не беше същият.

Когато Робърт се прибра, Ани беше в кабинета и разговаряше по телефона с редакцията. Както обикновено, се караше — Робърт предположи, че на някого от завеждащ редакциите. Докато се промъкваше на пръсти в кухнята, подочу, че клетникът се е съгласил да представи някакъв актьор, когото Ани мразеше до смърт.

— Звезда ли? — възкликна тя невярващо. — Каква ти звезда! Точно обратното. Той си е истинска черна дупка.

Обикновено Робърт го напушваше смях от тези остроумни забележки на жена му, с които вече бе свикнал, но сега се сепна от агресивния й тон. И на нея не й беше никак леко да ръководи нашумяло нюйоркско списание от тази затънтена къща в северния край на щата. Но да беше само това! След злополуката Ани я мъчеше някакъв гняв, който доста го плашеше.

— Какво? Съгласил си се да му платиш такъв тлъст хонорар? — изкрещя тя. — Съвсем си се побъркал. Да не би да му правите актови снимки?

Робърт сложи кафето и подреди масата за закуска. Бе взел от любимите кифли на жена си.

— И дума да не става, Джон. Извинявай, но се налага да му звъннеш и да отмениш… Пет нари не давам… Да, пусни ми факс. Добре.

Робърт чу как Ани затръшва слушалката, без да казва „дочуване“, но тя всъщност го правеше рядко. Докато вървеше по коридора, стъпките й кънтяха по-скоро примирено, отколкото ядосано. Когато влезе в кухнята, Робърт вдигна глава и й се усмихна.

— Гладна ли си?

— Не. Хапнах овесени ядки.

Той се опита да не издава разочарованието си. Жена му видя кифлите върху масата.

— Извинявай.

— Няма нищо. Тъкмо ще останат повечко за мен. Искаш ли кафе?

Ани кимна, седна на масата и погледна безразлично вестника, който той бе купил. Известно време мълчаха.

— Купи ли елха? — попита накрая Ани.

— Естествено. Е, не е кичеста, както миналата година, но пак е хубава.

Отново се умълчаха. Робърт наля кафе и на двамата и седна на масата. Кифлите бяха вкусни. Бе толкова тихо, че се чуваше как той дъвче. Ани изпъшка.

— Не е зле да я накичим довечера — рече тя и отпи от кафето.

— Какво?

— Да накичим елхата.

Робърт се смръщи.

— Без Грейс! Защо? Ще й стане неприятно, ако го направим без нея.

Ани остави с трясък чашата върху чинийката.

— Не ставай за смях! Как, дявол го взел, ще кичи елха на един крак?

Стана рязко от стола, чиито крака се плъзнаха със скърцане по пода, и се запъти към вратата. Робърт я изгледа стъписан.

— Според мен ще се справи — възрази той спокойно.

— Друг път ще се справи! Какво, ще подскача ли около елхата? Едвам се държи с тези патерици.

— Не се занасяй, Ани… — свъси се мъжът й.

— Ти не се занасяй — сопна се тя и понечи да излезе, но после пак се обърна към него. — Искаш всичко да е същото, но вече няма да е както преди. Проумей го най-после.

Известно време стоя в синята рамка на вратата. Сетне каза, че имала работа, и излезе. Робърт усети как го присвива под лъжичката: знаеше, че жена му е права. Вече никога нямаше да бъде същото.

 

 

Грейс си помисли колко хитро са й дали да разбере за крака. Сега, като се замислеше, не помнеше кога точно е научила. Сигурно бяха изпипали тези неща до съвършенство, бяха ги превърнали в нещо като изкуство, знаеха точно колко упойка да ти сложат, за да не усетиш нищо. Още преди да е в състояние да се движи или да говори, почувства, че там долу е станало нещо. Изпитваше някакво странно усещане, а и забеляза, че там медицинските сестри се суетят повече. Това, както и доста други факти, пак се плъзна в съзнанието й, когато я издърпаха от тунела, пълен с лепило.

— Какво чувам, отиваш си, значи, вкъщи?

Грейс вдигна поглед. На вратата се бе облегнала жената, която всеки ден минаваше да вземе поръчките за ядене. Беше едра и добродушна, смехът й кънтеше така, че се чуваше и през стените. Грейс се усмихна и кимна.

— Много се радвам — допълни лелката. — Но имай предвид, че ще изтървеш коледната ми вечеря.

— Запазете ми малко. Вдругиден пак съм тук — каза момичето прегракнало.

Още бе с лейкопласт върху дупчицата, която бяха направили върху шията й за респиратора. Жената й намигна.

— Ще ти запазя, миличкото ми, разчитай на мен!

Отиде си, а Грейс погледна ръчния си часовник. Оставаха цели двайсет минути до времето, когато родителите й трябваше да дойдат, и тя седеше на леглото, облечена и готова да тръгне. Бяха я преместили в тази стая седмица, след като дойде в съзнание, и най-сетне я бяха отървали от респиратора, така че Грейс да говори, а не само да мърда устни. Стаята бе тясна като кутийка, с ужасен изглед към паркинга и със стени, боядисани в потискащото бледозелено, явно измислено специално за болниците. Но поне имаше телевизор и помещението изглеждаше доста приятно с букетите, картичките и подаръците, наслагани по всички възможни повърхности.

Грейс погледна надолу към крака си, където медицинската сестра старателно бе прихванала с безопасна игла крачола на сивия анцуг. Бе чувала от някого, че ампутират ли ти ръката или крака, пак продължаваш да ги чувстваш. Беше си самата истина. Нощем кракът я сърбеше така, че тя направо се побъркваше. Ето, и сега я сърбеше. Най-странното бе, че дори когато гледаше смешния половин крак, който й бяха оставили, имаше чувството, че той не й принадлежи. Че е на някой друг.

Патериците бяха подпрени на стената при нощното шкафче и иззад тях от фотографията надзърташе Пилигрим. Той бе едно от първите неща, които Грейс видя, щом дойде в съзнание. Забелязал, че наблюдава снимката, баща й каза, че конят е добре, и на нея й поолекна.

Джудит бе мъртва. Гъли също. Бяха й казали и това. Получи се както с крака — Грейс просто не можеше да осмисли новината. Не че не вярваше — защо в края на краищата ще седнат да я лъжат? Поплака си, когато баща й й съобщи, но и този път може би от лекарствата, с които я тъпчеха, сълзите й сякаш не бяха истински. Грейс все едно се наблюдаваше отстрани. Оттогава, сетеше ли се за това (а тя за свое учудване дори почти не се сещаше), фактът за смъртта на Джудит се мержелееше някъде в дъното на съзнанието й, сякаш капсулиран в защитна обвивка, та Грейс да не се замисля много-много за него.

Миналата седмица дойде един полицай, който й зададе някакви въпроси и си записа какво се е случило. Клетият човечец бе ужасно притеснен, а Робърт и Ани бдяха като квачки да не би дъщеря им да се разстрои. Беше излишно да се тревожат. Грейс каза на полицая, че помни какво се е случило само до мига, когато са се плъзнали надолу по брега. Не беше вярно. Момичето знаеше, че стига да поиска, и ще си спомни много, много повече. Но не искаше.

Робърт вече бе обяснил на дъщеря си, че по-късно ще се наложи пак да даде показания — този път писмени, за застрахователите, но първо да се възстановяла. Каквото и да значеше това.

Грейс още гледаше снимката на Пилигрим. Вече бе решила какво да прави. Бе сигурна, че ще се опитат да я накарат пак да язди. Тя обаче нямаше да го стори — за нищо на света. Щеше да каже на родителите си да върнат коня на предишните му собственици в Кентъки. Нямаше да допусне да го продадат на някого от местните хора: ами ако някой хубав ден го срещнеше с новия му ездач? Щеше да иде и да го види за последно, да се сбогува, но толкоз.

 

 

Пилигрим също се прибра за Коледа — една седмица преди Грейс, и никой в Корнел не тъгуваше, когато конят си тръгна. В знак на благодарност доста студенти си бяха изпатили. Ръката на едно от момичетата бе в гипс, петима-шестима имаха цицини и рани. Дороти Чен, изобретила нещо като матадорска техника, за да му бие всекидневните инжекции, бе възнаградена със съвършени следи от зъби върху рамото.

— Виждам ги само на огледалото в банята — сподели тя с Хари Логан. — Оцветени са във всички отсенки на моравото, които можеш да си представиш.

Логан си представяше, и още как. Мале, Дороти Чен, която си разглежда голото рамо пред огледалото в банята!

Той дойде да прибере коня, придружаван от Джоан Дайър и Лиз Хамънд. Макар да бяха нещо като конкуренти, двамата с Лиз се разбираха чудесно. Тя бе едра и сърдечна, горе-долу на негова възраст, и Логан се зарадва, щом разбра, че ще дойде и Лиз, понеже, кой знае защо, се чувстваше като на тръни в присъствието на Джоан Дайър.

Доколкото можеше да прецени, тя бе на петдесет и пет-шест години, с изпръхнало от вятъра и слънцето лице и сериозен израз, създаващ впечатлението, че непрекъснато се опитва да разбере що за човек си. Караше тя, явно доволна да слуша Логан и Лиз, които си бъбреха по работа. Щом пристигнаха в Корнел, паркира вещо на заден ход караваната точно пред бокса на Пилигрим. Дороти му би успокоително, но въпреки това цял час се мъчиха да го вкарат в колата.

Последните няколко седмици Лиз се държа великодушно и им помогна много. След като се прибра от конференцията, по молба на Маклейнови дойде в Корнел. Очевидно искаха тя да поеме лечението от Логан, нещо, за което той само щеше да й бъде благодарен. Лиз обаче им съобщи, че ветеринарят се е справил блестящо и не бива да бъде отстраняван. Стигнаха до компромисното решение тя да следи работата му. Логан не се чувстваше застрашен. Камък му падна от сърцето, че ще има с кого да обсъжда такъв тежък случай.

Джоан Дайър не бе виждала Пилигрим от деня на злополуката и бе стъписана от страховитите белези върху муцуната и гърдите му. Никога дотогава не се бе натъквала на кон, който да се държи толкова враждебно и диво, направо необуздано. На връщане цели четири часа Пилигрим блъскаше с копита по страниците на караваната и я тресеше цялата. Джоан изглеждаше разтревожена.

— Къде ще го дявам?

— В какъв смисъл? — попита Лиз.

— Ами в това състояние не мога да го сложа пак в конюшнята. Няма да е безопасно.

Щом се върнаха при конюшнята, държаха коня в караваната, докато Джоан и двамата й синове почистят един от няколкото неизползвани от години малки бокса зад постройката. Момчетата, Ерик и Тим, наближаваха двайсетте и помагаха на майка си в конюшнята. Докато работеха, Логан забеляза, че и двамата са наследили дългото й лице и нейната немногословност. Накрая Ерик, по-големият и по-намръщеният, закара на заден ход караваната при бокса. Сега пък конят отказваше да излезе.

Джоан се видя принудена да прати момчетата да го подкарат откъм предната страна на караваната с пръчки и Логан загледа как конят се извръща да ги изрита със задните копита, не по-малко ужасен от самите тях. Не биваше да плашат така животното, раната върху гърдите му можеше да се отвори, но на ветеринаря не му хрумваше нищо по-умно, затова си премълча. Най-сетне жребецът с триста мъки слезе в бокса, а госпожа Дайър и синовете й затръшнаха вратата подире му.

Вечерта, докато се прибираше с колата при жена си и децата си, Хари Логан се чувстваше потиснат. Сети се за ловеца, оня дребосък с кожената шапка, и как му се бе хилел от железопътния мост. Този непрокопсаник се оказа прав: трябваше да умъртвят коня още тогава.

 

 

Бъдни вечер у Маклейнови започна лошо, за да свърши още по-зле. Тръгнаха от болницата с колата на Робърт, качиха Грейс отзад, с крак върху седалката. Не бяха изминали и половината път, когато тя попита за елхата.

— Хайде да я накичим веднага щом се приберем!

Ани впери поглед право пред себе си и предостави на Робърт да обясни, че вече са го направили късно предната вечер, без обаче да уточнява как: в мрачно мълчание, в което сякаш прехвърчаха искри.

— Мислех, че няма да ти е до това, милото ми — поде Робърт.

Ани знаеше, че би трябвало да му е благодарна, задето така всеотдайно се нагърбва с вината й, и се притесни, че не изпитва и следа от признателност. Едва ли не раздразнена, зачака Робърт да замаже положението с неизбежна шега.

— Пък и, драга ми госпожичке, вкъщи те чака доста работа. Имаш да цепиш дърва, да чистиш, да готвиш…

Грейс се засмя колкото от приличие и в настъпилата тишина Ани предпочете да не обърне внимание на косия поглед, който й хвърли мъжът й.

Вкъщи успяха криво-ляво да разсеят напрежението. Грейс каза, че елхата във вестибюла е чудна. Постоя малко сама в стаята си, надула до дупка „Нирвана“, та родителите й да се уверят, че всичко е наред. Справяше се добре с патериците, дори се качваше и слизаше по стълбите и падна само веднъж, когато се опита да свали плика с подаръчета, които бе помолила медицинските сестри да купят за майка й и баща й.

— Нищо ми няма — рече на Робърт, когато той хукна към нея.

Удари си силно главата в стената и Ани, която изхвърча от кухнята, виждаше, че я боли.

— Сигурна ли си?

Баща й се опита да й помогне, но тя се помъчи да се изправи сама.

— Да, татко, добре съм.

Когато Грейс отиде при елхата и сложи под нея подаръците, Ани забеляза, че Робърт се просълзява, и толкова се вбеси, че се завъртя и побърза да се скрие в кухнята.

Открай време си разменяха коледни чорапи, пълни с подаръци. Ани и Робърт подготвяха заедно изненадите за Грейс, правеха си подаръци и един на друг. Сутринта на Коледа Грейс идваше в спалнята им със своите чорапи за тях, разполагаше се на леглото и тримата един по един разопаковаха подаръците, шегуваха се колко умен е този Дядо Коледа или как е пропуснал да махне някой етикет. Сега, както и с елхата, този ритуал се струваше на Ани почти непоносим.

Грейс си легна рано и когато бяха сигурни, че е заспала, Робърт влезе на пръсти в стаята й, за да занесе чорапа. Ани се съблече, заслушана в стенния часовник в антрето, който тиктакаше в тишината. Беше в банята, когато Робърт се върна; чу го да шумоли и разбра, че пъха чорапа с подаръците за нея под леглото откъм нейната страна. И тя бе сторила същото с неговия. Божичко, какъв фарс!

Когато мъжът й влезе в банята, Ани си миеше зъбите. Беше с раираната английска пижама и се усмихна на жена си в огледалото. Ани плю и си изплакна устата.

— Стига си ревал — каза му, без да го поглежда.

— Какво?

— Видях те, когато Грейс падна. Престани да я съжаляваш. Съжалението е последното, което ще й помогне.

Робърт продължи да я гледа и когато Ани тръгна към спалнята, погледите им се срещнаха. Смръщен, мъжът й клатеше глава.

— Невероятна си, Ани.

— Благодаря.

— Какво те прихваща?

Тя не му отговори, само мина покрай него и се върна в спалнята. Легна си и угаси нощната лампа на шкафчето до себе си. След като се изми, Робърт направи същото. Лежаха, обърнали си гръб, Ани гледаше ярката ивица светлина върху пода, процеждаща се под вратата откъм площадката пред спалнята. Не отговори на мъжа си не защото бе ядосана, а просто защото не знаеше какво да му каже. И тя е една, да му приказва така! Може би се вбеси от сълзите му, понеже му завиждаше за тях. След злополуката не бе проронила и една-едничка сълзица.

Извърна се и гузно плъзна ръка да го прегърне, долепила тяло до гърба му.

— Извинявай — промълви и целуна мъжа си отстрани по врата.

За миг Робърт не помръдна. Сетне бавно легна по гръб и я прегърна, а тя сгуши глава върху гърдите му. Чу как мъжът й въздиша тежко, после дълго лежаха неподвижно. Накрая Ани плъзна бавно ръка надолу по корема му, обхвана внимателно члена му и усети как той потрепва. Изправи се, коленичи над Робърт, изхлузи нощницата си и я остави да се свлече на пода. Както винаги, Робърт се пресегна и сложи длани върху гърдите й, докато тя се наместваше върху него. Вече бе възбуден, Ани му помогна да проникне в нея и почувства как през тялото му минава тръпка. И двамата не пророниха и стон. Тя се взря в тъмното в този добър мъж, който я познаваше толкова отдавна, и видя в очите му не страст, а ужасяваща неизличима тъга.

 

 

На Коледа застудя. Металните облаци препускаха над гората като в забързан каданс, задуха северняк, който донесе в долината полярен въздух. Докато играеха на карти край големия бъдник, тримата слушаха как вятърът фучи и вилнее в комина.

Сутринта, докато разопаковаха подаръците край елхата, хвърлиха доста усилия да се правят на весели. Никога през живота си, дори като съвсем мъничка, Грейс не бе получавала толкова много подаръци. Почти всички техни познати й бяха пратили нещичко и Ани се сети — прекалено късно, че е трябвало да скрият някои пакети. Бе повече от очевидно, че дъщеря й е усетила колко я съжаляват, и дори не отвори доста от подаръците.

Ани и Робърт дълго умуваха какво да й купят. През последните години неизменно й подаряваха нещо, свързано с ездата. Сега, каквото и да й поднесяха, то щеше да й напомня за злополуката просто защото не бе за езда. Накрая Робърт й взе аквариум с екзотични рибки. Знаеха, че Грейс иска рибки, но Ани се опасяваше, не дори аквариумът сякаш ще казва на момичето: седи и гледай, сега не ти остава нищо друго.

Робърт го бе отнесъл в малката задна всекидневна и го бе опаковал с коледна хартия. Заведоха Грейс при рибките и загледаха как тя грейва, докато маха хартията.

— Господи! — възкликна момичето. — Страхотни са!

Вечерта, след като прибра масата, Ани завари Грейс и Робърт да лежат в тъмното на канапето пред аквариума. Той бе с лампички, пускаше мехурчета и двамата го бяха гледали, докато накрая не бяха заспали прегърнати. Мърдащите водорасли и плъзгащите се сенки на рибките хвърляха призрачни рисунки върху лицата им.

На другата сутрин по време на закуска Грейс бе много бледа. Баща й сложи ръка върху нейната.

— Добре ли си, миличкото ми?

Тя кимна. Ани се върна на масата с кана портокалов сок и Робърт дръпна ръката си. Майката забеляза, че Грейс иска да каже нещо, но не намира сили.

— Мислех си за Пилигрим — рече накрая овладяно момичето.

За пръв път отваряха дума за коня. Ани и Робърт седяха, без да се помръдват. Тя се засрами, че никой от тях не е отишъл да го види след злополуката или поне след като го бяха върнали в конюшнята на госпожа Дайър.

— Така ли? — каза Робърт. — Е, и?

— Според мен трябва да го пратим обратно в Кентъки.

Настана мълчание.

— Грейси — поде Робърт. — Не е нужно точно сега да взимаме решения. Нищо чудно…

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го момичето, — че хора с осакатявания като моите пак яздят. Аз обаче… — Грейс замълча, за да си възвърне самообладанието. — Аз не искам. Чу ли!

Ани извърна очи към Робърт и видя, че той е забелязал погледа й, с който тя сякаш го предупреждаваше: „Само да си посмял да плачеш!“.

— Онези хора може и да не го приберат, но аз не искам да го виждам тук — отсече Грейс.

Робърт кимна бавно, за да покаже, че я разбира, макар и засега да не е съгласен с нея. Грейс се хвана за това.

— Искам да се сбогувам с него, тате. Не може ли тая сутрин да идем при него? Преди да се върна в болницата?

 

 

Ани бе разговаряла с Хари Логан само веднъж. Едвам се престраши да го стори и макар никой от двамата да не спомена заканата й да съди ветеринаря, с нея сякаш бе просмукана всяка тяхна дума. Логан се държа мило, а колкото до Ани, тя поне с тона си изразяваше, че е гузна, доколкото може да е гузна жена като нея. Оттогава обаче всичко, което научаваше за Пилигрим, идваше от Лиз Хамънд. Понеже знаеше колко разтревожена е Ани за дъщеря си, Лиз не искаше да я безпокои излишно и й описваше възстановяването на коня в краски, точно толкова розови, колкото и фалшиви.

Раните заздравявали добре. Присадената върху муцуната кожа зараствала. Дори не се били надявали лицевата кост да изглежда толкова чудесно. Не че Лиз я бе излъгала. Просто не бе подготвила нито нея, нито Робърт и Грейс за онова, което щяха да видят, след като спряха колата пред къщата на Джоан Дайър в дъното на дългата алея.

Госпожа Дайър се показа от конюшнята и тръгна през двора към тях, бършейки ръце в износената синя ватенка, с която не се разделяше. Вятърът бе разрошил прошарената й коса и усмихната, тя махна няколко кичура от лицето си. Съвсем не й бе в стила да се усмихва и Ани бе озадачена. Сигурно жената се притесняваше от това, че Грейс куцука с патериците, а баща й й помага.

— Здравей, Грейс! — рече госпожа Дайър. — Как си, момичето ми?

— Чувства се прекрасно, нали, детето ми? — отвърна вместо нея Робърт.

Ани се ядоса, че Робърт не остави Грейс да отговори сама. Дъщеря й се усмихна храбро.

— Да, добре съм.

— Как прекарахте Коледата? Много ли подаръци получи?

— Цяла камара — отвърна Грейс. — Прекарахме чудесно, нали? — потвърди момичето и погледна майка си.

— Да, чудесно — повтори Ани.

Не знаеха какво повече да си кажат и известно време стояха смутени на студения вятър. Облаците над главите им препускаха като обезумели, за миг блесна слънце и озари червените стени на конюшнята.

— Грейс иска да види Пилигрим — поде Робърт. — В конюшнята ли е?

Лицето на госпожа Дайър помръкна.

— Не. Там отзад е.

Ани усети, че има нещо гнило, видя, че го е почувствала и Грейс.

— А, така ли? — учуди се Робърт. — Може ли да го видим?

За миг госпожа Дайър се подвоуми.

— Ама разбира се.

Обърна се и следвана от тях, тръгна през двора, после заобиколи конюшнята и излезе при старите боксове зад нея.

— Внимавайте къде стъпвате. Тук отзад е доста кално.

Погледна през рамо Грейс, която куцукаше с патериците, престраши се да хвърли един поглед и към Ани, сякаш за да я предупреди.

— Вижте, Джоан, колко добре се справя Грейс с тия проклетии — обади се Робърт. — Не мога да я стигна.

— Да, виждам — усмихна се госпожа Дайър.

— Защо Пилигрим не е в конюшнята? — поинтересува се момичето.

Госпожа Дайър не отговори. Вече бяха при боксовете; жената спря при единствената залостена врата и се извърна с лице към тримата. Преглътна притеснено и погледна Ани.

— Не знам какво са ви казали Хари и Лиз.

Ани сви рамене.

— Знаем, че е извадил късмет да отърве кожата — намеси се Робърт и замълча.

Всички чакаха госпожа Дайър да каже още нещо. Тя сякаш не намираше точните думи.

— Грейс — рече жената накрая. — Пилигрим не е същият, както преди. Много е разстроен от случилото се. — Изведнъж Грейс се притесни и госпожа Дайър погледна Ани и Робърт, сякаш очакваше да й помогнат. — Честно казано, не съм сигурна, че момичето трябва да го вижда.

— Защо? Какво… — започна Робърт, ала Грейс го прекъсна.

— Искам да го видя. Отворете вратата.

Госпожа Дайър пак погледна Ани — тя да решава. Ани си каза, че са стигнали прекалено далеч, за да се връщат. Кимна. Волю-неволю госпожа Дайър вдигна резето на горната част на вратата. Откъм бокса моментално се разнесе оглушителен тътен, който уплаши всички. Сетне настана тишина. Госпожа Дайър отвори бавно горната врата и Грейс надзърна вътре; майка й и баща й стояха зад нея.

Известно време момичето се взираше в мрака, докато очите му свикнат. После видя коня.

— Пилигрим! Пилигрим! — повика тихо и плахо, та другите едвам я чуха.

Изпищя и се обърна, а Робърт се пресегна бързо, за да я хване и тя да не падне.

— Не, тате, не!

Прегърна я и я поведе през двора. Хлипането й утихна, заглушено от вятъра.

— Извинявай, Ани — каза госпожа Дайър. — Не биваше да я пускам.

Ани я погледна невиждащо и пристъпи към вратата на бокса. Силната смрад на урина я удари като внезапна вълна и тя видя, че подът е целият в изпражнения. Пилигрим се бе свил в тъмния ъгъл в дъното и я наблюдаваше оттам. Беше се разкрачил и бе свел глава толкова ниско, че тя бе на някаква си педя-две от земята. Беше вдигнал муцуна, нашарена с гротескни белези, към Ани, сякаш я предизвикваше да се приближи, дишаше запъхтяно и нервно. Ани усети как я побиват студени трънки, конят явно също го почувства, понеже наостри уши и оголи страховито зъби.

Тя се взря в кървясалите му очи и за пръв път през живота си проумя как е възможно човек да повярва в дявола.