Никълас Еванс
Лечителят на души (13)

Осма глава

Магистралата се простираше пред тях между сливащите се в далечината мантинели. Километрите се изнизваха един подир друг, устремени към покрития с черни буреносни облаци купол на хоризонта. В тази най-отдалечена точка, където пътят сякаш се катереше към небето, току проблясваха светкавици, за да прередят атомите на притъмнелия небосвод и да ги превърнат в дъжд. Зад мантинелите и от двете страни, докъдето поглед стига, се бе ширнал океанът на прерията в Айова — равна като тепсия и безлика, осветявана сегиз-тогиз през пролуките между препускащите облаци от ярки струи слънчева светлина, сякаш някакъв великан търсеше плячката си.

В такъв пейзаж човек губи представа за време и място и Ани усети как, стига да се остави, ще я обземе паника. Огледа се, търсейки нещо, за което да се вкопчи, някакъв признак на живот, силоз за зърно, дърво, самотна птица, каквото и да било. Ала не съзираше нищо и започна да брои стълбовете на мантинелите или белите черти на пътната линия, които сякаш извираха от хоризонта, изрисувани там от светкавиците. Представи си как изглеждат отгоре сребристият форд лариат и караваната, които поглъщаха ненаситно тези черти.

За два дни бяха изминали над хиляда и седемстотин километра и кажи-речи, през цялото време Грейс бе мълчала. Все спеше, точно както и сега, свита на кълбо на задната седалка. Събудеше ли се, слушаше уокмена или гледаше невиждащо през прозореца. Веднъж, един-единствен път Ани я стрелна с очи в огледалото за обратно виждане и видя, че дъщеря й я наблюдава. Щом погледите им се срещнаха, Ани се усмихна и момичето моментално извърна очи.

Бе реагирала на плана на майка си, общо взето, според очакванията й. Беше се разкрещяла, че няма да ходи никъде, не иска, и туйто. Стана от масата, преди да се е навечеряла, прибра се в стаята си и тръшна вратата. Известно време Ани и Робърт не пророниха и дума. Тя му бе казала малко по-рано, насаме, и бе отхвърлила моментално всичките му възражения.

— Не може вечно да се преструва, че такъв проблем не съществува — отсече Ани. — Конят е неин, за бога! Бива ли да се прави на ни лук яла, ни лук мирисала?

— Помисли само какво й мина през главата!

— Но това, че си измива ръцете, не й помага ни най-малко, само влошава нещата. Знаеш колко много го обичаше. Видя колко се разстрои онзи път в конюшнята. Толкова ли не съзнаваш, че мисълта за Пилигрим я тормози?

Робърт не отвърна нищо, само сведе очи и поклати глава. Жена му го хвана за ръката.

— Можем да направим нещо, Робърт — рече му вече по-мило. — Знам, че можем. Пилигрим може да се възстанови. Този мъж е в състояние да му помогне. А после ще му помогне и Грейс.

Робърт я погледна.

— Наистина ли смята, че е по силите му?

Ани се подвоуми, ала само за миг, така че мъжът й не забеляза и отвърна лаконично:

— Да.

Това всъщност бе единствената й лъжа. Робърт, естествено, смяташе, че жена му се е допитала до Том Букър, преди да закара Пилигрим в Монтана. Тя поддържаше тази илюзия и у дъщеря си.

След като не намери подкрепа у баща си, Грейс се предаде, както и бе очаквала Ани. Ала зареденото с ненавист мълчание, в което прерасна ядът й, продължи по-дълго, отколкото бе смятала Ани. Едно време, преди злополуката, тя разсейваше подобни настроения, като подмяташе някоя шега или просто не им обръщаше внимание. Сега обаче мълчанието на дъщеря й бе по-различно: дръзко и непоклатимо като начинанието, в което момичето бе принудено да се впусне, и с всеки изминат километър Ани се изненадваше все повече от вироглавството на Грейс.

Робърт им бе помогнал да си стегнат багажа, беше ги закарал до Чатам и сутринта преди да потеглят, ги бе придружил до Хари Логан. За Грейс той бе съучастник на майка й. Докато товареха Пилигрим в караваната, момичето седеше като вкаменено в колата, запушило уши със слушалките на уокмена, и се преструваше, че чете някакво списание. Цвиленето на коня, тътенът на копитата, с които той блъскаше по страниците на караваната, огласяха целия двор, но Грейс не вдигна поглед нито веднъж.

Хари би на Пилигрим слонска доза упойка и връчи за всеки случай на Ани кутийка с ампули и спринцовки. Дойде при автомобила да каже през прозореца „здрасти“ на Грейс и понечи да й обясни как да храни коня по време на пътя.

— Кажи на мама — прекъсна го тя.

Когато стана време да потеглят, отвърна доста хладно на прощалната целувка на баща си.

Първата вечер отседнаха при приятели на Хари Логан, които живееха в началото на градец недалеч от Кливланд. Елиот, съпругът, бе следвал заедно с Хари във ветеринарния институт и сега заедно с неколцина съдружници притежаваше голяма ветеринарна лечебница. Вече се бе мръкнало, когато Ани и Грейс пристигнаха, и Елиот настоя да идат в къщата и да се поосвежат, докато той провери как е конят. Обясни, че и те понякога държат коне и е приготвил един от боксовете в конюшнята.

— Хари каза да не го вадим от караваната — възрази Ани.

— Ама как, през цялото пътуване ли?

— Така каза.

Мъжът изви учудено вежда и й се усмихна покровителствено, като професионалист, който е наясно с нещата.

— Хайде, влизайте вътре, а аз ще му хвърля един поглед.

Бе започнало да вали и на Ани не й се спореше. Съпругата се казваше Кони. Бе дребничка свита жена с коса, направена на студено къдрене сякаш същия следобед. Покани ги вътре и ги заведе в стаите им. Къщата бе голяма, изпълнена с ехтящата тишина на пораснали деца, които вече са я напуснали. Сега се усмихваха от снимките по стените, запечатали гимназиални победи и окъпани в слънце абитуриентски балове.

Дадоха на Грейс бившата стая на дъщеря си, а на Ани — стаята за гости в дъното на коридора. Кони й показа къде е банята и си тръгна с думите, че ще вечерят веднага щом са готови. Ани й благодари и се върна в стаята на Грейс да види как е.

Дъщерята на Кони се бе омъжила за зъболекар и се бе преселила в Мичиган, но бившата й стая изглеждаше така, сякаш момичето още живееше в нея. Вътре имаше книги, купи от състезания по плуване и лавици, отрупани с малки кристални животинки. Грейс стоеше до леглото, насред тези изоставени спомени от чуждото детство, и търсеше в сака несесера за баня. Изобщо не вдигна глава, когато Ани влезе.

— Всичко наред ли е?

Все така без да я поглежда, Грейс само сви рамене. Майка й се престори на много заинтригувана от картините по стените и възможно най-нехайно се протегна и изпъшка.

— Божичко, цялата съм схваната!

— Какво търсим тук?

Думите прозвучаха студено и враждебно. Ани се обърна и видя, че дъщеря й я гледа с ръце на хълбоците.

— В какъв смисъл?

Грейс махна презрително към стаята:

— В смисъл какво търсим тук?

Ани въздъхна, но преди да е изрекла и дума, Грейс каза, че нямало значение, да не говорели повече за това. Грабна бастуна и несесера и се запъти към вратата. Майка й забеляза колко вбесена е, задето не може да излезе с гръм и трясък.

— Грейс, моля те!

— Казах ти вече, да не говорим повече за това — тросна се момичето и изчезна в коридора.

Ани си приказваше с Кони в кухнята, когато Елиот се върна от двора. Беше пребледнял, от едната страна бе целият в кал. Опитваше се и да не куца.

— Оставих го в караваната — поясни мъжът.

По време на вечерята Грейс почти не хапна, говореше само ако я попитаха нещо. Тримата възрастни се мъчеха как ли не да поддържат разговора, но често наставаше мълчание, нарушавано само от тракането на приборите. Приказваха за Хари Логан, за Чатам и за новия взрив от лаймска болест, разтревожил всички. Елиот поясни, че познавали едно момиче горе-долу на годините на Грейс, което се заразило и това направо съсипало живота му. Кони го стрелна с поглед, той се поизчерви и моментално смени темата.

Щом приключиха с вечерята, Грейс каза, че е уморена и ако нямали нищо против, щяла да си легне. Ани предложи да я придружи, ала момичето не й позволи. Пожела възпитано „лека нощ“ на Елиот и Кони. Докато вървеше към вратата, бастунът й кънтеше кухо по пода и Ани забеляза с какво съжаление я гледат домакините.

На другия ден — вчера, тръгнаха рано и почти без да спират, прекосиха Индиана и Илинойс и навлязоха в Айова. И през целия дълъг път, докато обширният континент се разтваряше пред тях, Грейс не пророни и дума.

Предната вечер отседнаха у далечна братовчедка на Лиз Хамънд, която се бе омъжила за фермер и живееше недалеч от Демойн. Стопанството се намираше в края на прав път, дълъг седем-осем километра, сякаш на своя кафява планета, изорана от край до край на прокарани като с конец бразди.

Мъжът и жената бяха кротки и набожни — вероятно баптисти, както предположи Ани, и изобщо не приличаха на Лиз. Фермерът поясни, че Лиз им е казала всичко за Пилигрим, но Ани усети, че все пак е стъписан от онова, което вижда. Помогна й да нахрани и напои коня, сетне почисти, доколкото можа, с греблото мократа, подгизнала от изпражненията слама под яростните копита на Пилигрим.

Вечеряха на дълга дъсчена маса заедно с шестте деца на семейството. Всичките бяха с русата коса и огромните сини очи на баща си и наблюдаваха Ани и Грейс с нещо като любезно учудване. Храната бе простичка и питателна, за пиене имаше само мляко, още топло, току-що издоено, поднесено заедно с каймака в големи преливащи стъклени чаши.

Сутринта жената им приготви закуска от яйца, късчета пържено месо и домашна шунка. Малко преди да си тръгнат, когато Грейс вече бе в колата, фермерът подаде нещо на Ани.

— Бихме искали да ви подарим това — поясни той.

Беше стара книга с излиняла платнена корица. Жената на фермера стоеше до него и двамата загледаха как Ани я отваря. Беше „Пътешествието на един пилигрим“ от Джон Бъниан. Ани помнеше, че са й я чели в училище, когато е била едва седем-осемгодишна.

— Струва ми се уместна — отбеляза фермерът.

Ани преглътна и му благодари.

— Ще се моля за всички вас — рече жената.

Книгата още беше на предната седалка до Ани. Мернеше ли я, тя се сещаше за думите на жената.

Макар да живееше в страната от доста години, подобни неприкрити религиозни изблици отприщваха дълбоко вкоренените резерви към вярата, присъщи на англичаните, и на нея й ставаше неудобно. Ала повече се смути, че тази непозната е усетила толкова ясно каква нужда имат всички те от молитвите й. Беше ги възприела като жертви. Не само Пилигрим и Грейс — за тях бе разбираемо — но и Ани. Никой, абсолютно никой досега не я бе възприемал по този начин.

Изведнъж под светкавицата, разцепила хоризонта, нещо привлече погледа й. Първоначално бе колкото размазано петънце, сетне започна бавно да се уголемява и се превърна в размитите очертания на камион. Не след дълго Ани съгледа зад него кулите на елеватори за зърно, после други, по-ниски сгради, град, разпрострял се около тях. От банкета политна ято малки птици и вятърът сякаш ги отнесе. Камионът се приближаваше все повече. Ани гледаше как лъскавата хромирана решетка на двигателя се уголемява, докато накрая не профуча покрай тях и не вдигна вихрушка, разтресла форда и караваната. Грейс се размърда на задната седалка.

— Какво беше това?

— А, нищо. Камион.

Ани видя в огледалото как момичето търка сънено очи.

— Наближаваме град. Трябва да напълним бензин. Гладна ли си?

— Малко.

Отбивката минаваше по дълга детелина, обхванала като в примка белосана дървена черква, която се издигаше самотно насред спаружената трева. Пред нея стоеше момченце с велосипед, което ги гледаше как завиват по детелината. Точно в този миг слънцето най-неочаквано озари черквата. Ани почти очакваше да види и пръст, сочещ надолу от облаците.

До бензиностанцията имаше закусвалня и след като сипаха бензин, Ани и Грейс си поръчаха сандвичи с яйчна салата. Около тях седяха мъже с бейзболни шапки с извезани върху тях марки хранителни продукти и говореха приглушено за зимна пшеница и цената на соята — неща, от които Ани разбираше толкова малко, та й се струваше, че слуша чужд език. Отиде да плати сметката, после се върна на масата при Грейс да й каже, че ще се отбие в тоалетната и тя да я чака в колата.

— Виж дали Пилигрим не е жаден — каза тя на дъщеря си, но момичето не отвърна нищо. — Чуваш ли, Грейс?

Застанала над момичето, Ани изведнъж си даде сметка, че мъжете са млъкнали. Бе изкрещяла и съжаляваше, че всички са я чули. Грейс пак не я погледна. Допи кока-колата и в настаналото мълчание остави с трясък чашата върху масата.

— Виж си сама!

 

 

На Грейс й се прииска да се самоубие за пръв път в таксито, с което се прибираха оня път от протезистката. Протезата се бе впила до болка в чукана й, ала тя се престори, че всичко е наред, и също като баща си продължи упорито да се прави на весела, обмисляйки как точно да сложи край на живота си.

Преди две години една осмокласничка се бе хвърлила под мотрисата на метрото. Никой не знаеше защо го е направила и Грейс като всички останали бе шокирана. Но тайничко се възхищаваше на момичето. Каква ли смелост се искаше, за да направиш тази последна, окончателна стъпка? Тогава си помисли, че лично тя не би събрала такъв кураж, а дори и да събереше, мускулите й вероятно пак щяха да се възпротивят на това безвъзвратно движение.

Сега обаче гледаше на самоубийството в съвсем нова светлина и си мислеше почти безпристрастно ако не за начина, по който ще го извърши, то най-малкото за възможността. Бе ясно като бял ден, че животът й е опропастен, Грейс го усещаше още по-болезнено заради неистовите усилия на околните да й докажат противното. Ужасно съжаляваше, че не е загинала в снега заедно с Джудит и Гъливър. Седмиците обаче се нижеха и момичето съзнаваше едва ли не разочаровано, че явно не е от хората, които слагат край на живота си.

Възпираше я неспособността да погледне на самоубийството не само от своята си кула. Подобна постъпка й се струваше мелодраматична и крайна, по-скоро в стила на майка й. Не й хрумваше, че може би кръвта на Маклейнови, проклетите адвокатски гени в нея я карат да разглежда така обективно въпроса за собствената си смърт. В тяхното семейство за всичко бе виновен един-единствен човек: Ани.

Грейс обичаше и мразеше майка си почти в еднаква степен и често по едни и същи причини. Например заради нейната самоувереност, заради това, че вечно се изкарваше права. И най-вече защото познаваше дъщеря си до мозъка на костите. Знаеше как ще реагира на всяко нещо, знаеше какво харесва и какво — не, какво мисли по всеки конкретен въпрос. Вероятно всички майки имаха някакво шесто чувство за дъщерите си и понякога на Грейс й допадаше, че тя я разбира толкова добре. По-често обаче — особено напоследък, й се струваше, че Ани едва ли не бърника в нейната душа.

Сега момичето си отмъщаваше за тези нейни, а и за хиляди други по-дребни прегрешения. Най-сетне бе намерила в мълчанието оръжие, което действаше. Виждаше колко се притеснява майка й и злорадстваше. Ани открай време упражняваше тиранията си без следа от угризения или съмнения, а сега Грейс усещаше у нея и двете. Майка й сякаш мълчаливо си признаваше, че е сбъркала, като е принудила дъщеря си да бие толкова път, и Грейс само можеше да се възползва от това. От задната седалка на форда Ани й приличаше на комарджия, заложил при последното завъртане на рулетката не друго, а своя живот.

 

 

Караха право на запад към Мисури, после свърнаха на север заедно с реката, която се виеше, широка и кафява, от лявата им страна. В Су Сити влязоха в Южна Дакота и пак поеха на запад по шосе 90, което щеше да ги отведе чак в Монтана. Минаха през северните части на Бадландс и видяха как слънцето залязва в кърваво оранжевото небе над Блек Хилс. Пътуваха, без да продумват, и тъгата, с която бе заредено пространството между тях, сякаш се плисна и се сля с безбройните други тъги, изпълнили необходния безмилостен пейзаж.

Лиз и Хари нямаха познати по тези места, така че Ани бе запазила стая в малък хотел недалеч от планината Ръшмор^[1]. Не бе виждала тази забележителност и сега изгаряше от нетърпение да заведе Грейс. Но когато стигнаха празния паркинг пред хотела, вече се бе мръкнало и валеше дъжд, и Ани си каза, че единственото хубаво нещо на престоя им тук е, че няма да е принудена да поддържа любезни разговори с хора, които не познава и няма да види никога повече.

Всички стаи носеха имената на някой президент. Тяхната бе „Ейбрахам Линкълн“, изобразен с щръкналата си брада върху ламинираните литографии по всички стени. Над телевизора бе окачен цитат от Гетисбъргското му обръщение^[2], отчасти затулен от лъскава картонена табелка, рекламираща филми за възрастни по кабелната телевизия. В стаята имаше две големи легла, сложени едно до друго, и Грейс се отпусна тежко върху леглото в дъното, а Ани излезе в дъжда да нагледа Пилигрим.

Конят явно свикваше с пътуването. Затворен в тясното пространство на караваната, вече не беснееше, щом Ани се покажеше зад предпазната решетка. Само отстъпваше назад в мрака и я наблюдаваше. Докато пускаше мрежата със сеното и предпазливо побутваше кофите с храна и вода, така че конят да ги стига, тя усещаше как Пилигрим не откъсва очи от нея. В нейно присъствие не се докосваше до кофите. Ани долавяше как от коня струи враждебност, която я плашеше и вълнуваше, и винаги затваряше вратата с разтуптяно сърце.

Когато се върна в стаята, Грейс се бе съблякла и си бе легнала. Беше се обърнала с гръб и Ани не можеше да каже дали спи, или само се преструва.

— Грейс! — прошепна тихо тя. — Не си ли гладна?

Не последва никаква реакция. Ани реши да вечеря сама в ресторанта, но не намери сили да отиде. Дълго лежа в напълнената с топла вода вана с надеждата да се поуспокои. Ала я налегнаха съмнения, увиснали във въздуха заедно с парата, която я обгръщаше. Какво, по дяволите, правеше! Бе помъкнала тези две наранени души през континента, обзета от някаква страховита първооткривателска лудост. От мълчанието на Грейс и безмилостната празнота на пространствата, които бяха прекосили, изведнъж се почувства ужасно самотна. За да прогони тези мисли, плъзна ръце между бедрата си и се замилва, отказвайки да се подчини на първоначалната упорита вдървеност, докато накрая я заля сладостна вълна и тя се отпусна блажено.

През нощта й се присъни, че върви с баща си по заснежен хребет и двамата са завързани за въже като алпинисти — нещо, което никога не бяха правили. Под тях от двете им страни се възправяха отвесни стени от камък и лед, спускащи се право към бездната. Бяха стъпили на зъбер, не, на тъничка, надвиснала над урвата снежна корица, която според баща й била безопасна. Вървеше пред Ани, по едно време се обърна и се усмихна както на любимата й снимка, сякаш да я увери, че е с нея и тя да не се бои. Докато баща й се усмихваше, Ани видя над рамото му как планината се пропуква зигзагообразно и краят на площадката, върху която стояха, се откъртва и се понася с тътен надолу към бездната. Понечи да изкрещи, ала бе останала без глас; в мига, в който пукнатината зейна пред тях, баща й се обърна и я видя. После изчезна. Ани забеляза, че въжето, с което са вързани, се гъне подире му като змийче, и си даде сметка, че ще спаси и баща си, и себе си, само ако скочи от другата страна на хребета. Политна във въздуха, но въжето не се опъна, тя продължи да пада, да се носи в празното пространство…

Събуди се. Беше сутрин. Бяха се успали. Навън дъждът дори се бе усилил. Планината Ръшмор и каменните й лица тънеха в стелеща се на валма мъгла, която според жената на рецепцията нямало скоро да се вдигне. Тя им каза, че наблизо имало друго изсечено в скалите изображение, което можели да видят, огромна фигура на Ташунка Уитко^[3].

— А, без нас! — каза Ани. — И ние си имаме луд кон.

Закусиха, платиха сметката в хотела и се върнаха на магистралата. Прекосиха границата на Уайоминг и минаха южно от Девилс Тауър и Тъндър Бейсин, сетне поеха нагоре по течението на река Паудър към Шеридан, където най-после спря да вали.

Срещаха все повече пикапи и камиони, карани от мъже с каубойски шапки. Някои докосваха периферията или вдигаха ръка, за да ги поздравят. Докато профучаваха покрай форда, вдигаха пръски вода, които на слънчевата светлина проблясваха като дъга.

Когато влязоха в Монтана, вече почти се свечеряваше. Ани обаче не изпита нито облекчение, нито задоволство. Бе направила всичко възможно да не се поддава на мълчанието на Грейс. Цял ден бе търсила радиостанции по приемника в автомобила и бе слушала проповедници, които сякаш те удряха по главата с Библията, бюлетини за цените на добитъка и невероятно количество стилове в кънтри музиката, за чието съществуване изобщо не бе подозирала. Но не помагаше нищо. Ани имаше усещането, че е заклещена в стесняващото се пространство между тягостното поведение на дъщеря си и собствения си все по-голям гняв. Накрая не издържа. Бяха навлезли седемдесет и пет — осемдесет километра в Монтана, когато свърна в първата отбивка от магистралата, без изобщо да поглежда накъде води. Всъщност не я интересуваше.

Искаше да спре, но не виждаше къде. Насред полето се издигаше масивно казино и щом Ани погледна към него, червените неонови надписи запремигваха страховито в сгъстяващия се здрач. Продължи нагоре по някакъв хълм, покрай кафене и няколко ниски магазина с неасфалтиран паркинг пред тях. Край очукан пикап стояха двама индианци с дълги черни коси и пера, затъкнати в каубойските шапки с високо дъно: не сваляха очи от приближаващия форд, теглещ караваната. Нещо в погледа им смути Ани и тя продължи нагоре по хълма, после свърна надясно и спря. Угаси двигателя и известно време седя, без да се помръдва. Усещаше с гърба си как Грейс я наблюдава. Накрая момичето попита предпазливо.

— Какво става?

— Моля? — тросна се изнервено Ани.

— Затворено е. Виж!

Край пътя имаше табела, на която пишеше „НАЦИОНАЛЕН ПАМЕТНИК. ПОЛЕСРАЖЕНИЕТО ПРИ ЛИТЪЛ БИГХОРН^[4]“. Грейс беше права. Ако се съдеше от работното време, бяха затворили преди час. Ани се вбеси още повече, задето дъщеря й изобщо не бе разбрала какво й е и бе решила, че е дошла тук нарочно, като туристка. Не бе сигурна дали няма да избухне, ако я погледне. Въздъхна тежко и пак се взря пред себе си.

— Докога ще продължава това, Грейс?

— Кое?

— Знаеш много добре. Докога ще продължава?

Възцари се дълго мълчание. Тя загледа как огромно кълбо тръни гони собствената си сянка по пътя отпред. Мина покрай тях и закачи отстрани колата. Ани се извърна към Грейс, която отмести поглед и сви рамене.

— Отговори де! — подкани я пак майка й. — Така ли ще я караме? Изминахме близо три хиляди километра, а ти не си казала и дума. Рекох да попитам за всеки случай. Така ли ще се държиш и занапред?

Свела поглед, Грейс си играеше с уокмена. Отново сви рамене.

— Не знам.

— Какво искаш, да обърна колата и да се приберем ли?

Грейс само се изсмя горчиво.

— Кажи де, искаш ли?

Момичето най-после вдигна глава и погледна уж нехайно през прозореца, но Ани забеляза, че едвам се сдържа да не се разплаче. Чу се трясък: Пилигрим се бе размърдал в караваната.

— Защото, ако искаш това…

Най-неочаквано Грейс се извърна към нея с изкривено безумно лице. По страните й се стичаха сълзи; от това, че не е успяла да ги спре, тя се вбеси още повече.

— Пет пари не даваш какво искам! — изкрещя момичето. — Вечно решаваш ти! Правиш се на много загрижена за желанията на другите, но всъщност изобщо не ти пука!

— Грейс! — поде меко Ани и протегна ръка, но момичето я изблъска.

— Не ме пипай! Остави ме най-после на мира.

Майка й я гледа известно време, после отвори вратата и слезе от автомобила. Тръгна накъдето й видят очите, извърнала лице към вятъра. Пътят минаваше край борова горичка и извеждаше при паркинг и ниска сграда, където нямаше никого. Ани продължи да върви по пътека, виеща се нагоре по ската на хълма, и се озова в гробище с черна желязна ограда. Върху билото на хълма се възправяше самотен, издялан от камък паметник, при който тя спря.

На този хълм един ден през юни 1876 година Джордж Армстронг Къстър и неговите близо двеста войници били насечени на парчета от хората, които били дошли да избият. Имената им бяха издълбани върху камъка. Ани се извърна и погледна белите надгробни плочи, осеяли хълма. Хвърляха дълги сенки в бледите предзалезни лъчи. Жената впери очи в ширналата се докъдето поглед стига хълмиста долина, обрасла с прекършена от вятъра трева и разпростряла се от това скръбно място чак до хоризонта, където мъката вече бе бездънна. И се разплака.

Чак по-късно щеше да й се стори странно, че е дошла тук случайно. Така и нямаше да разбере дали някое друго място е щяло да отприщи сълзите, които толкова дълго бе сдържала. Паметникът бе някаква жестока аномалия, понеже бе издигнат в памет на хора, тръгнали да избиват, докато безбройните гробове на онези, които те бяха изклали на други места, щяха навеки да останат незнайни. Ала тук сякаш витаеше някаква мъка, долавяше се присъствието на толкова много духове, че това заличаваше подробностите. Едва ли имаше по-подходящо място да се наплачеш. Ани сведе глава и даде воля на сълзите си. Заплака за Грейс и Пилигрим, за изгубените души на децата, издъхнали в утробата й. Но най-вече за себе си и за онова, в което се бе превърнала.

Цял живот бе живяла на места, където не се чувстваше като у дома си. Щатите не бяха нейна родина. Както вече и Англия, когато се прибираше там. Във всяка от двете страни се държаха с нея така, сякаш идва от другата. А истината бе, че не идваше отникъде. Нямаше си дом. Откакто почина баща й. Бе като дърво без корен, влачено от течението.

Преди години това сякаш бе най-силният й коз. Ани умееше да се вписва навсякъде, да се приспособява с лекота, да се включва във всяка група, култура и ситуация. Инстинктивно усещаше какво трябва да стори, кого да познава, как да победи. А в работата, която отдавна се бе превърнала за нея едва ли не в център на света, тази дарба й бе помогнала да спечели всичко, което си струваше да бъде спечелено. Сега, след злополуката с Грейс, всички тези неща й се струваха без грамче стойност.

Последните три месеца именно Ани бе силната; втълпяваше си, че дъщеря й има нужда от това. А истината бе, че просто не знаеше как другояче да реагира. Бе загубила всякаква връзка със себе си, а оттам и с детето си, и сега я мъчеха угризения на съвестта. Действията се бяха превърнали в заместител на чувствата. Или най-малкото на тяхната проява. Едва сега разбираше, че тъкмо заради това се е впуснала в налудничавото начинание с Пилигрим.

Рида, докато не я заболяха раменете, сетне се подпря на студения камък на паметника и захлупи лице върху дланите си. Седя така, докато слънцето — бледо и воднисто — не се гмурна зад покрития със сняг хребет на планина Бигхорн в далечината и тополите покрай реката долу не се сляха и не заприличаха на черен белег. Когато вдигна глава, вече бе нощ и светът се ограничаваше с надупченото решето на небето.

— Госпожо! — викаше я един от пазачите на парка. Държеше фенерче, но тактично не насочи към лицето й снопа лъчи. — Добре ли сте, госпожо?

Ани избърса лице и преглътна.

— Да, благодаря. Добре съм — отвърна тя и се изправи.

— Дъщеря ви долу вече се безпокои.

— Да, извинявайте. Тръгвам.

Преди да се разделят, пазачът допря с пръсти шапката си.

— Лека нощ, госпожо. И внимавайте!

Тя заслиза към колата. Усещаше, че човекът я наблюдава. Грейс бе заспала или може би се преструваше. Ани запали двигателя, включи фаровете, зави и пое по магистралата. Цяла нощ кара към Шото.