Никълас Еванс
Лечителят на души (32)

Пета глава

Том се събуди заедно с изгрева и веднага усети до себе си топлото тяло на потъналата в сън Ани. Лежеше до него, сгушена в свивката на ръката му. Той усещаше дъха й върху кожата си, гърдите й, които се вдигаха и отпускаха едва забележимо до него. Ани бе преметнала десен крак върху неговия. Гъделичкаше го лекичко с корема си по бедрото. Бе отпуснала дясната си длан върху гърдите му, малко над сърцето.

Бе онзи отрезвяващ миг, когато мъжете обикновено си тръгват, а жените искат те да останат. И Том често бе изпитвал желанието да се измъкне досущ като крадец заедно с изгрева, явно породено не толкова от чувство на вина, колкото от страх, от страха, че уютът и общуването, към които жените, изглежда, се стремяха след нощ, прекарана в плътска наслада, са прекалено обвързващи. Явно си казваше думата някаква първична сила: хвърляш семето и бягаш.

Дори и да бе така, тази сутрин Том не изпитваше нищо такова.

Лежеше, без да помръдва, за да не събуди Ани. Хрумна му, че може би се страхува от това. Нито веднъж през цялата нощ, през дългите часове на неуморна страст тя не бе проявила и най-малкия признак на съжаление. Той обаче знаеше, че заедно с деня ще дойде ако не съжаление, то поне някаква по-студена нова перспектива. Ето защо продължи да лежи във все по-силната светлина, наслаждавайки се ленивата, лишена от вина топлина на жената, сгушена до ръката му.

Заспа отново и втория път го събуди шумът на автомобил. Ани се бе обърнала и сега Том лежеше с гърди, притиснати към гърба й, и лице, заровено в уханното й вратле. Когато се дръпна от нея, тя прошепна нещо, но не се събуди. Том стана полека от леглото и събра тихо дрехите си.

Беше Смоуки. Бе спрял до двете коли и изучаваше шапката на Том, която цяла нощ бе стояла върху шевролета. Безпокойството върху лицето му се смени с усмивка на облекчение, когато той чу, че входната врата се отваря, и видя как Том тръгва към него.

— Здрасти, Смоуки!

— Мислех, че си заминал за Шеридан.

— Да де, но плановете ми се промениха. Извинявай, смятах да ти звънна.

Беше се обадил от една бензиностанция в Лъвъл на човека с жребчетата, за да му се извини, че няма да може да отиде, но виж, Смоуки съвсем му бе изхвърчал от главата. Той му подаде шапката, влажна от росата.

— Реших, че са те отвлекли извънземни.

Младежът погледна колата на Ани и Том забеляза, че се мъчи да проумее какво става.

— Значи Ани и Грейс не са заминали на изток?

— Грейс замина, но за майка й нямаше билет. Ще изчака тук дъщеря си, тя ще се върне в края на седмицата.

— А, хубаво — кимна бавно Смоуки, но Том видя, че младежът пак не разбира какво точно става.

Извърна очи към зеещата врата на шевролета и се сети, че и фаровете сигурно са светили цяла нощ.

— Снощи акумулаторът даде засечка — рече Том. — Ще ми помогнеш ли да го оправим?

Това не обясняваше кой знае какво, но все пак съмненията на младежа като че се поразсеяха пред перспективата да се заеме с работа.

— Ама разбира се — отвърна Смоуки. — Ще донеса от камиона инструментите.

 

 

Ани отвори очи. Трябваше й само миг, за да се сети къде е. Обърна се с надеждата да види Том, но щом разбра, че е сама, почувства как я пронизва лека паника. После чу отвън гласове и как се затваря вратата на автомобил и се уплаши още повече. Седна и изпружи нозе изпод измачканите чаршафи. Стана от леглото и тръгна към прозореца, но усети влагата, потекла между бедрата й, и я избърса. Почувства, че там е претъркана и я наболва, и кой знае защо, й стана приятно.

През тясната пролука между пердетата видя, че камионът на Смоуки потегля от конюшнята, а Том му маха на изпроводяк. После се обърна и тръгна обратно към къщата. Ани знаеше, че и да погледне нагоре, няма да я забележи, и докато го наблюдаваше, се запита как ли ги е променила тази нощ. Какво ли си мислеше Том за нея, след като я бе видял такава разпътна и безсрамна? И какво си мислеше тя сега за него?

Той присви очи към небето, където облаците вече се разсейваха. Кучетата дотичаха при него, заумилкваха се около краката му, а Том ги погали по главите и им каза нещо, без да спира да върви, и Ани си даде сметка, че поне за нея не се е променило нищо.

Изкъпа се под душа в тясната баня; очакваше да я налегнат угризения или разкаяние, но не изпита нищо такова, само се притесняваше какво ли чувства Том. Простичките му тоалетни принадлежности край мивката, кой знае защо, я трогнаха. Изми си зъбите с неговата четка. До вратата бе окачен голям син хавлиен халат и Ани го облече, загръщайки се в миризмата на Том, след което отиде пак в стаята му.

Когато тя влезе, той бе дръпнал пердетата и гледаше през прозореца. Чу я и се обърна, както онзи ден в Шото, когато бе дошъл да й каже присъдата си за Пилигрим. На масата до него имаше две чаши, над които се виеше пара. Ани забеляза смущението в усмивката му.

— Направих кафе.

— Благодаря.

Отиде при масата и вдигна едната чаша, стискайки я между дланите си. Сами в голямата гола стая, изведнъж започнаха да се държат някак сковано, като непознати, подранили на някоя сбирка. Том кимна към халата.

— Отива ти.

Ани се усмихна и отпи от кафето. Беше без сметана, силно и вряло.

— В дъното на коридора има по-хубава баня, ако…

— И твоята е хубава.

— Отби се Смоуки. Бях забравил да му се обадя.

Настъпи тишина. Някъде при потока изцвили кон. Том бе толкова притеснен, та на Ани й се стори, че всеки момент ще се извини, ще каже, че са сбъркали и е най-добре да забравят, че изобщо се е случило.

— Ани!

— Да.

Той преглътна.

— Искам само да ти кажа, че каквото и да чувстваш, каквото и да си мислиш и да смяташ да правиш, аз съм с теб.

— А ти какво чувстваш?

— Че те обичам — отвърна простичко Том. Усмихна се и вдигна рамене така, че на нея чак й се сви сърцето. — Това е!

Ани остави чашата на масата, отиде при него и двамата се вкопчиха един в друг, сякаш светът вече бе предопределил раздялата им. Обсипа сведеното му лице с целувки.

Разполагаха с четири дни, докато се върнат Грейс и Букърови, с четири дни и четири нощи. С един дълъг миг измежду дългия низ от мигове. И Ани реши, че ще мисли, ще живее и диша само с него, че няма да се съобразява с нищо в бъдещето или миналото. Каквото и да им се бе случило, каквито и жестоки неща да им вещаеше бъдещето, този миг щеше да бъде с тях, врязал се неизличимо, до сетния им дъх в сърцата им.

Отново се любиха, докато слънцето не надзърна иззад ъгъла на къщата и не хвърли коси съзаклятнически лъчи върху телата им. После, сгушена в прегръдката на Том, Ани му каза какво иска. Двамата с него да идат отново с конете на високопланинските пасища, където се бяха целунали за пръв път и където сега можеха да бъдат само двамата, а планината и небето да са единствените им съдници.

 

 

Малко преди обяд прекосиха потока.

Докато Том бе оседлавал двата коня и бе товарил на третия нещата, които щяха да им бъдат нужни, Ани отскочи с колата до къщата при потока, за да се преоблече и да си приготви багажа. И двамата щяха да вземат храна. Макар тя да не спомена нищо, а Том да не попита, той знаеше, че ще звънне и на мъжа си в Ню Йорк и ще измисли нещо, с което да обясни отсъствието си. Той бе направил същото със Смоуки, който съвсем се бе объркал с всички тези промени в плановете.

— Значи ще се качиш да нагледаш говедата?

— Да.

— Сам или…

— Не, и Ани ще дойде с мен.

— Така ли? Добре.

Младежът замълча и Том сякаш чу как мозъкът му работи трескаво.

— Ще ти бъда благодарен, Смоуки, ако си остане между нас.

— Можеш да разчиташ на мен, Том.

Обеща, че както вече са се уговорили, ще наминава да наглежда конете. Том бе сигурен, че и за двете неща няма да го подведе.

Преди да потеглят, отскочи до заградените пасища и пусна Пилигрим в полето заедно с няколко по-млади коня, които бе започнал да обучава. Обикновено Пилигрим веднага препусваше с тях, но този път застана при оградата и загледа как мъжът върви към оседланите коне.

Том смяташе да пътува с дорестата кобилка, която бе яздил и предния път, когато изведоха говедата в планината. Докато отиваше към къщата при потока, повел след себе си Римрок и дребния пъстър кон с багажа, се обърна и видя, че Пилигрим още стои сам при оградата и го наблюдава, сякаш знаеше, че нещо в живота им се е променило.

Том спря с конете при пътя пред къщата и загледа как Ани слиза с широки крачки по склона.

Тревата на поляната зад брода бе избуяла висока и тучна. Скоро арендаторите щяха да я окосят. Докато Том и Ани прекосяваха един до друг ливадата, тревата жвакаше под копитата на конете; не се чуваше нищо друго освен този звук и ритмичното поскърцване на седлата.

Дълго не изпитваха нужда да подхващат разговор. Сега Ани не задаваше въпроси за местността, през която минаваха, и то, както се стори на Том, не защото най-сетне бе научила имената на тревите и растенията, а понеже тези имена вече не я интересуваха. Сега за нея бе важно само че ги има.

В ранния горещ следобед заведоха конете на водопой на същия вир, както предния път. Хапнаха простичката храна, която Ани бе взела: хляб, сирене и портокали. Тя белеше портокалите чевръсто, на дълга навита лента и се засмя, когато Том се опита безуспешно да обели и своя по същия начин.

Прекосиха бърдото, където цветята бяха започнали да вехнат, и този път изкачиха билото заедно. Сега не подплашиха сърни, затова пък съгледаха на около километър пред себе си, в подножието на планината малко хергеле мустанги. Том направи знак на Ани да спре. Вятърът духаше срещу тях и конете още не ги бяха надушили. Бяха нещо като семейство, състоящо се от седем кобили, пет от които с кончета. Имаше и две-три жребчета, явно още малки, за да се отделят от стадото. Том виждаше за пръв път жребеца на хергелето.

— Какво прелестно животно! — възкликна Ани.

— Да.

Жребецът бе чудно хубав. С мощна гръд и яка задница, сигурно тежеше към половин тон. Бе снежнобял. Още не бе забелязал Том и Ани, понеже бе погълнат от един по-нахален натрапник — млад дорест кон, който се увърташе около кобилите.

— По това време на годината става напечено — поясни тихо Том. — Сега е любовният им период и този млад господинчо е решил да си опита късмета. Навърта се около хергелето от дни, сигурно с още няколко жребеца. — Том се наведе от седлото и се огледа. — Ами да, видях ги! Ето там! — посочи той на Ани. Бяха девет-десет и бяха застанали на около петстотин метра южно от хергелето. — Ей на това му се вика ергенска компания. Само се чудят как да си убиват времето, напиват се, карат се, дълбаят имената си върху кората на дърветата, докато пораснат достатъчно, за да тръгнат да крадат чуждите кобили.

— Ясно! — рече тя и по тона й Том усети какво е изтърсил.

Ани го изгледа, ала той не отвърна на погледа й. Знаеше прекрасно как изглеждат ъгълчетата на устните й и от това му стана приятно.

— Точно така!

Продължи да наблюдава мустангите.

Двата жребеца стояха, допрели муцуни, а кобилите, кончетата им и приятелите на нахалника в далечината ги наблюдаваха. Най-неочаквано двата коня се дръпнаха, отметнаха глави и изцвилиха разярено. В такива случаи по-слабият обикновено отстъпваше, но дорестият жребец продължи да упорства. Вдигна се на задни крака и отново изцвили, белият жребец също се изправи, но по-високо, и стовари копита върху съперника си. Дори оттук се виждаха оголените им бели зъби, чуваше се трясъкът на копитата им. Всичко приключи за броени мигове — разгромен, дорестият кон хукна да бяга. Белият жребец го изпроводи с поглед. После извърна очи към Том и Ани и подкара нанякъде харема си.

Том усети, че Ани пак го гледа. Сви рамене и й се усмихна.

— Винаги има печеливши и губещи.

— Ще се върне ли?

— О, да. Ще се наложи да се потруди още в гимнастическия салон, но сто на сто ще се върне.

 

 

Запалиха огън край потока, точно край мястото, където се бяха целунали. Както и предния път, заровиха картофи в жаравата и докато ги чакаха да се опекат, си направиха постеля: сложиха седлата вместо възглавница, разстлаха спалните чували един до друг и разтвориха циповете им. От другия бряг, свели глави, ги наблюдаваха няколко любопитни юници.

Щом картофите станаха, седнаха да ги ядат заедно с наденичките, изпържени в окадения тиган с яйцата — Ани изобщо не се бе надявала да оцелеят дотук. С остатъка от хляба отопиха тъмните жълтъци върху чиниите. Пак се бе заоблачило. Измиха съдовете в безлунния поток и ги оставиха да съхнат на тревата. После се съблякоха и се любиха, а огънят проблясваше върху кожата им.

В сливането им имаше някаква сериозност, която, както си помисли Ани, много подхождаше на мястото. Тя сякаш правеше по-благородни надеждите, на които всичко тук бе свидетел.

После Том се облегна на седлото, а Ани се сгуши до него, отпуснала глава и гръб върху гърдите му. Бе станало много по-студено. Някъде високо в планината отекна оглушителен вой и Том й обясни, че са койоти. Заметна се през раменете с одеялото и зави и двамата с него като с пашкул, който да ги пази от нощта и от всичките й опасности. „Нищо — помисли си Ани, — нищо от онзи, другия свят не може да ни стигне тук.“

Загледани в огъня, часове наред си разказваха какво са изживели. Ани му разправи за баща си и за всички екзотични места, където бяха ходили преди смъртта му. Каза му и как се е запознала с Робърт, как той й се е сторил ужасно умен и сериозен, умерен във всичко и въпреки това чувствителен. И досега си бил такъв, бил много, много свестен. Бракът им бил щастлив, продължавали да се разбират чудесно почти във всичко. Ала като се замислела, виждала, че всъщност е искала да замени с мъжа си своя покоен баща: да получи от него сигурност, стабилност и безрезервна любов. И Робърт й ги давал спонтанно, без изобщо да се замисля. А в замяна тя му била предана.

— Не че не го обичам — поясни Ани. — Обичам го. Наистина. Но тази любов прилича повече на… И аз не знам. На нещо като благодарност.

— Задето те обича.

— Точно така. Задето обича мен и Грейс. Звучи ужасно, нали?

— Не.

Попита го дали и с Рейчъл е било същото, а той каза, че не, било по-различно. Ани заслуша смълчана, докато Том й разправяше историята. Представяше си какво е било от снимката, която бе видяла в неговата стая, от красивото тъмнооко лице, обрамчено от водопада на косите. Усмивката нещо не се връзваше с тъгата, за която сега й говореше Том.

Но Ани бе трогната най-много не от жената, а от детето в ръцете й. Когато го бе видяла, я бе жегнала ревност, за която тогава не бе искала да си признае. Бе изпитала същото и когато бе видяла върху цимента при кладенеца инициалите на Том и Рейчъл. Колкото и да беше странно, й бе приятно да гледа другата снимка, на вече порасналия Хал. Въпреки че бе тъмнокос и мургав като майка си, той имаше очите на Том. Макар и застинали във времето, те разсейваха цялата й враждебност.

— Срещате ли се с нея? — попита Ани, когато Том приключи с разказа си.

— От няколко години не. От време на време разговаряме по телефона, най-често за Хал.

— Видях снимката в твоята стая. Красиво момче е.

Чу как Том се смее зад гърба й.

— Да, не може да му се отрече.

Настъпи мълчание. Една от покритите с бяла пепел съчки в огъня падна в жаравата и вдигна в нощното небе вихрушка оранжеви искри.

— Искахте ли да имате още деца? — попита по едно време Том.

— Да. Опитвахме. Но аз непрекъснато помятах. Накрая се отказахме. Исках да родя най-вече заради Грейс. Та да си има братче или сестриче.

Отново се умълчаха и Ани разбра — поне й се стори, че разбира какво си мисли Том. Ала дори тук, накрай света, тази мисъл бе толкова горестна, че и двамата не се осмелиха да я изрекат на глас.

Цяла нощ койотите продължиха да вият в хор. Том й каза, че се съвкупяват в името на живота и са си толкова предани, та ако някой се хване в капан, другият му носи храна.

 

 

Два дни катериха урвите и клисурите в подножието на Скалистите планини. Понякога слизаха от конете и вървяха пеш. Видяха сърни и мечки, веднъж на Том му се стори, че мярва от една висока скала и вълк. Но преди да се е уверил, че не се заблуждава, се обърна и не спомена нищо на Ани, за да не я плаши.

Прекосиха закътани долини с избуяла трева и еделвайси, нагазваха до коленете в поляни, лъскаво сини от метличините.

Първата нощ заваля дъжд и Том опъна малката палатка, която бе взел, на равна зелена поляна, обградена отвсякъде с прогнилите дънери на повалени трепетлики. Станаха вир-вода и заметнати с одеяла, седнаха на входа на палатката, прегърнаха се и разтреперани, прихнаха да се смеят. Отпиваха от врялото кафе в окадените тенекиени канчета, а конете отвън пасяха кротко под дъжда, от който гърбовете им лъщяха. Ани ги гледаше. Мокрото й лице и шията й бяха озарени отдолу от газеничето и Том си помисли, че никога през живота си не е виждал и няма да види по-красиво същество.

През нощта, докато Ани спеше в обятията му, той лежеше, заслушан в трополенето на дъжда по покрива на палатката, и се мъчеше да прави това, което според нея трябваше да сторят: да не мисли за нищо освен за мига, да го изживее до дъно. Но не можеше.

Утринта се пукна ясна и гореща. Откриха езерце, образувано в подножието на тесен буен водопад. Ани възкликна, че й се плува, а Том отвърна, че бил прекалено стар, а водата — много студена. Тя обаче не искаше и да чуе и под скептичните погледи на конете двамата се съблякоха и скочиха във вира. Водата бе ледена, те изпищяха, изскочиха като тапи и както бяха по голи дупета, посинели от студ, се запрегръщаха и задърдориха като разпалували се хлапета.

През нощта небосводът се обагри в трепкащо зелено, синьо и червено — имаше северно сияние. Ани го виждаше за пръв път, Том никога не го бе наблюдавал толкова ясно и ярко. То примигваше, извило се на огромна светеща дъга с шлейф, обагрен във всички оттенъци. Докато двамата се любеха, Том забеляза отражението на сиянието, проблясващо в очите на Ани.

Това бе последната нощ на мимолетната им идилия, макар че и двамата не й даваха име, просто се любеха до премала. С безмълвния договор, скрепен с техните тела, нямаха и миг почивка, не пилееха никакво време в сън. Впиваха се един в друг досущ като същества, на които са предсказали страховита безкрайна зима. Спираха само когато натъртените им кости и прежулената кожа ги заболяваха толкова, че викаха от болка. Звукът се носеше в сияйната тишина на нощта, през тънещите в мрак борови гори, спускаше се и се издигаше към заслушаните върхове над тях.

Малко след това, щом Ани потънеше в сън, Том чуваше като далечно ехо оглушителен първичен вой, от който застиваше всяко същество. И тогава разбираше, че е бил прав и наистина е видял вълк.