Никълас Еванс
Лечителят на души (26)

Тринадесета глава

Грейс усети, че става нещо, още в мига, когато се качи до него в шевролета. Той се издаде, усмихвайки се като дете, скрило кутията с бонбоните. Момичето затвори вратата на автомобила и Том го подкара от задната страна на къщата при потока надолу към оградените пасища. Грейс тъкмо се бе прибрала от сутрешния сеанс с Тери в Шото и си дояждаше сандвича.

— Какво има? — попита тя.

— В какъв смисъл?

Момичето присви очи и се взря в него, но той се усмихна уж недоумяващо.

— Като начало си подранил.

— Така ли? — ахна Том и тръсна ръчния си часовник. — Не часовник, ами солница!

Грейс видя, че е безпредметно да гадае, облегна се и продължи да си яде сандвича. Том пак се усмихна загадъчно.

Второто, с което се издаде, бе въжето, което взе от конюшнята, преди да тръгнат към оградата на Пилигрим. Бе много по-късо от въжетата, които използваше за ласо, и по-тясно, със сложни плетеници от лилави и зелени нишки.

— Това пък какво е?

— Въже. Хубаво е, нали?

— Дума да няма. За какво ти е?

— Човек може да направи куп неща с въже като това, Грейс.

— Например да се люлее на дърво, да се върже…

— Ами да.

Щом стигнаха ограденото пасище, момичето се облакъти на обичайното място, а Том влезе вътре с въжето. Пак както обикновено, Пилигрим стоеше в другия край. Започна да пръхти и да снове, сякаш търсеше откъде да избяга. По опашката, ушите и хълбоците му като електричество минаваха спазми. Конят не сваляше и за миг очи от Том.

Той обаче не го и поглеждаше. Както вървеше, правеше нещо с въжето, но какво точно, Грейс не виждаше, понеже беше с гръб към нея. Спря насред пасището и без да вдига очи, продължи да работи с въжето.

Грейс забеляза, че Пилигрим го гризе любопитство не по-малко, отколкото нея. Вече не сновеше, а бе застанал на едно място и наблюдаваше. От време на време отмяташе глава и удряше с копито, навирил към Том уши, сякаш завързани на ластик. Момичето се премести бавно покрай оградата, за да вижда по-добре мъжа. Не се наложи да ходи далеч, понеже той застана с лице към нея и с гръб към коня, за да не го гледа какво прави. Но и Грейс не забеляза нищо друго, освен че Том връзва възли. По едно време вдигна поглед и й се усмихна изпод периферията на шапката.

— Я какъв любопитен бил!

Грейс погледна Пилигрим. Малко бе да се каже, че му е интересно. Нали сега не виждаше Том, стори същото, което одеве бе направило и момичето: пристъпи няколко крачки напред. Том го чу и също се отдалечи на два-три метра, извърнат с гръб към него. Пилигрим постоя, постоя, пък се престраши и надзърна иззад гърба му, след което направи още няколко предпазливи крачки. Мъжът отново го чу и отново отстъпи, така че разстоянието между тях остана горе-долу същото.

Грейс виждаше, че вече е завързал възлите, ала той продължаваше да намотава въжето, докато накрая момичето внезапно не осъзна какво наплита: повод. Направо не повярва на очите си.

— Ще се опиташ да го хванеш с него ли?

Том й се усмихна и изшушука уж загадъчно:

— Само ако ме помоли.

Грейс се бе улисала толкова, че не знаеше колко време е минало. Сигурно десетина-петнайсет минути, но не повече. Приближеше ли се Пилигрим, Том отстъпваше, криеше от него своята тайна и подклаждаше любопитството му. После спираше и всеки път съкращаваше разстоянието помежду им. Обиколиха два пъти пасището и когато мъжът се върна в средата, от коня го деляха някакви си десетина крачки.

Застана под прав ъгъл спрямо Пилигрим, все така наплитайки спокойно въжето, и макар че погледна веднъж Грейс и й се усмихна, не извърна нито един път очи към коня. Пренебрегнат, Пилигрим изпръхтя и се заозърта. После направи още две-три крачки към Том. Грейс видя, че очаква мъжът да се дръпне отново, ала сега той не помръдна. Тази промяна изненада коня, той спря и пак се огледа дали нещо, включително и Грейс, ще му подскаже какво означава всичко това. Но не откри отговор и отново се приближи. Пръхтеше и душеше дали мъжът не му залага капан, обмисляше струва ли си да рискува заради вече неудържимото си любопитство да разбере какво държи той.

Накрая застана само на педя. Том усещаше власинките на муцуната му върху периферията на шапката си и дъха му във врата си.

Направи две-три крачки и макар движението да не бе рязко, Пилигрим подскочи като подплашена котка и изцвили. Но не се дръпна. А щом забеляза, че Том се извръща с лице към него, се укроти. Вече виждаше въжето. Том го държеше в две ръце, та да го разгледа хубавичко. Но както знаеше Грейс, Пилигрим нямаше да се задоволи с това. Щеше да поиска и да го подуши.

Мъжът го погледна за пръв път и му каза нещо, но какво, момичето не чу, тъй като бе твърде далеч. Прехапа устна: много му се искаше конят да пристъпи напред. „Хайде, иди, иди де, няма да ти направи нищо!“ Ала Пилигрим не се нуждаеше от подканяне, бе достатъчно и любопитството му. Колебливо, но и все по-уверено отиде при Том и завря муцуна във въжето. Подуши него, сетне дланите на мъжа, който му разреши да го стори.

Грейс усети как с този момент — с колебливия допир между кон и човек, са свързани безброй неща. Не бе в състояние да го обясни дори на самата себе си. Просто почувства, че всичко, случило се през последните дни, сякаш сега бива скрепено веднъж завинаги. До този миг не бе вярвала, че е преоткрила майка си, че отново язди, че на забавата е била толкова самоуверена, сякаш всеки момент някой можеше да й отнеме всичко това. Ала в плахата проява на вяра от страна на Пилигрим имаше такава надежда, такова обещание за светлина, че момичето усети как нещо вътре в душата му се размърдва и разтваря и разбра, че тази промяна е постоянна.

Явно със съгласието на коня Том вдигна бавно длан към врата му. Пилигрим потрепери и за миг застина. Но го стори само от предпазливост и щом усети ръката върху кожата си и видя, че тя не му причинява болка, се отпусна и разреши на мъжа да го погали.

Милва го дълго. Бавно движеше длан нагоре, докато не я прокара по целия врат. Пилигрим му позволи да стори същото и от другата страна и дори да го докосне по гривата, толкова сплъстена, че стърчеше като шипове между пръстите му. Все така внимателно, без да бърза, Том му нахлузи повода. А Пилигрим не се дръпна, дори не трепна.

 

 

Единственото, което го смущаваше, докато показваше всичко това на Грейс, бе да не би да й вдъхне напразни надежди. Човек никога не знае какво ще стане, когато един кон се решава на подобна стъпка, особено пък кон като Пилигрим. От очите му и особено от тръпката, преминала по хълбоците, личеше, че преспокойно би могъл да я отхвърли. А отхвърлеше ли я, следващия път, ако изобщо имаше следващ път, щеше да е още по-лошо.

От доста сутрини Том го подготвяше без знанието на Грейс за тази стъпка. Следобед, когато тя ги наблюдаваше, правеше други неща, главно тренираше коня с флагчетата и с въжето. Но държеше да го подготви за повода насаме. До тази сутрин не знаеше дали ще се получи, дали лъчът надежда, за който бе споменал на Ани, изобщо съществува. А щом го забеляза, спря, понеже искаше и Грейс да присъства, когато този лъч се разгори в мощен огън.

Бе излишно да я поглежда, и така усещаше колко развълнувана е. Ала онова, което Грейс не знаеше и което може би Том трябваше да й каже, вместо да се прави на потаен, бе, че оттук нататък не ги чакат само цветя и рози. Предстоеше им къртовски труд, от който не бе изключено Пилигрим отново да изпадне в своята лудост. Но този труд можеше да почака. Том нямаше намерение да се захваща с него сега, тъй като мигът принадлежеше на Грейс и той не искаше да й го разваля.

Повика я да дойде. Знаеше, че момичето изгаря от желание да го стори. Загледа как Грейс подпира бастуна на страничната греда на вратата и прекосява с едва забележимо куцукане пасището. Когато почти бе стигнала при тях, й каза да спре. Бе за предпочитане конят да иде при нея, а не тя — при него, и само с едно леко подръпване на повода Пилигрим се насочи към момичето.

Том видя как Грейс прехапва устна и се мъчи да не трепери, докато протяга ръце към муцуната на коня. И двамата се страхуваха; момичето явно помнеше и по-радостни срещи. Но докато Пилигрим душеше дланите й, а после лицето и косата й, Том видя проблясък от онова, което двамата с нея са изпитвали заедно едно време и което може би щяха да изживеят отново.

 

 

— Ани, обажда се Люси. Там ли си?

Известно време Ани не отговори. Пишеше важна докладна записка до най-верните си хора как да неутрализират намесата на Крофорд Гейтс. Основната й заръка бе да не му цепят басмата и да го пращат по дяволите. Бе включила телефонния секретар, та на спокойствие да намери малко по-завоалиран начин, по който да го изрази.

— Къде си се запиляла пак, да му се не види? Да кълцаш ташаците на кравите ли? Слушай, аз такова… А бе, обади ми се!

В гласа й прозвуча тревога и Ани реши да вдигне слушалката.

— Кравите нямат ташаци.

— А! Значи се спотайваш!

— Не, трая си, така му се вика, Люси. Какво става пак?

— Уволни ме.

— Моля?

— Оня дъртак ме уволни.

Ани усещаше от седмици, че ще стане. Люси бе първият човек, когото бе назначила, нейната най-вярна съюзница. Уволнявайки я, Гейтс предупреждаваше по възможно най-недвусмисления начин и Ани. Докато слушаше Люси, която й заобяснява какво се е случило, тя почувства как я присвива под лъжичката.

Поводът бил един материал за камионджийките. Ани го бе видяла и макар че, както би могло да се очаква, в него се говореше прекалено много за секс, той бе ужасно забавен. И снимките бяха страхотни. Люси настояла за огромно заглавие — „МАЙНАДЖИЙКИТЕ“. Гейтс му наложил вето, отсъждайки, че Люси е „превъртяла на тема чукане“. Само дето не се хванали за гушите пред цялата редакция и Люси му казала право в очите онова, за което Ани се мъчеше да намери евфемизъм в докладната записка.

— Само през трупа ми! — отсече Ани.

— Ама той вече ме уволни, драга.

— Не, не те е уволнил. Не може да го направи.

— Не знам дали може, но го направи. Въпреки че и бездруго ми дойде до гуша от него. Това не си е работа.

Известно време двете мълчаха умислено. Ани въздъхна.

— Ани!

— Какво?

— Я си идвай! И то по-скоро!

 

 

Грейс се прибра късно и заразказва превъзбудено какво е правил Пилигрим. Помогна на майка си да сложат масата за вечеря и докато се хранеха, продължи да й разправя как го е докоснала и как той е потреперил. Не й позволил да го помилва, както на Том, и Грейс била малко разочарована, задето не я оставил по-дълго край себе си. Том обаче я бил уверил, че и това щяло да стане, просто се искало време.

— Пилигрим избягваше да ме поглежда. Странно, нали? Сякаш се чувстваше гузен.

— Заради онова, което се случи ли?

— Не. И аз не знам. Може би заради начина, по който се държи.

Момичето описа на майка си как после Том го завел в конюшнята и там го изкъпали. Конят му разрешил да изстърже мръсотията по копитата му, но не дал да пипат гривата и опашката му. Все пак успели да разчешат козината му. Най-неочаквано Грейс млъкна и погледна угрижено майка си.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Не знам. Виждаш ми се разтревожена.

— А, просто съм уморена.

Тъкмо се навечеряха, и звънна Робърт. Грейс се разположи на импровизираното писалище на Ани и му разказа всичко отначало, докато майка й миеше съдовете.

Търкаше на мивката един тиган и слушаше трескавото суетене на някакъв бръмбар, хванат заедно с другите насекоми в капана на една от флуоресцентните лампи. След обаждането на Люси бе изпаднала в мрачно настроение, налегнаха я тежки мисли, които дори новината на Грейс не успя да разсее докрай.

Беше се поободрила, когато чу как отвън гумите на шевролета стържат върху чакъла. Том бе докарал Грейс. Двамата с него не бяха разговаряли от забавата в конюшнята, макар че той не й излизаше от главата, и Ани се огледа припряно в стъклената врата на печката с надеждата, че Том ще влезе. Ала той само й махна и потегли.

Разговорът с Люси — както сега и обаждането на Робърт, макар и по друг начин — я бе върнал към онова, което, както тя смътно съзнаваше, бе нейният истински живот, въпреки че и тя вече не знаеше какво ще рече „истински“. В известен смисъл нищо не можеше да бъде по-истинско от живота, който бяха открили тук. Каква беше разликата между тези два свята?

Както й се струваше, единият бе изтъкан от задължения, а другият — от възможности. Оттук вероятно идваше и представата й за „истинско“: задълженията бяха повече от очевидни, здраво вкоренени във взаимообвързаните дела, докато възможностите бяха химера без стойност и измерения, която дори можеше да е опасна. С годините човек натрупваше мъдрост, осъзнаваше го и загърбваше възможностите. Така, разбира се, бе за предпочитане.

Бръмбарът в лампата опитваше нова тактика: правеше си дълги почивки, а после с удвоени усилия се бореше с пластмасовия абажур. Грейс разказваше на баща си как вдругиден щяла да помогне да изкарат говедата на лятна паша и как щели да нощуват под открито небе. Да, потвърди момичето, щяло да язди, как иначе щяло да пътува?

— Но ти, тате, не се безпокой, чу ли? Гонзо е кротък като агънце.

Ани приключи в кухнята и угаси лампата, за да даде почивка на бръмбара. Отиде бавно във всекидневната и застанала зад стола, на който седеше Грейс, се зае да оправя разсеяно косата й върху раменете.

— Тя няма да дойде — поясни момичето. — Имала много работа. Тук, при мен е, искаш ли да говориш с нея? Добре. И аз те обичам, тате.

Отстъпи стола на майка си и се качи да си вземе вана. Робърт още беше в Женева. По всяка вероятност щял да се прибере в Ню Йорк със самолета в понеделник. Каза й какво е чул преди две вечери от Фреди Кейн, Ани пък отвърна уморено, че Гейтс е уволнил Люси. Робърт я изслуша, без да я прекъсва, и попита какво смята да прави. Жена му въздъхна.

— И аз не знам. Ти какво ми препоръчваш?

Робърт замълча и Ани усети, че обмисля внимателно какво да й отговори.

— Според мен оттам не си в състояние да направиш кой знае какво.

— Какво предлагаш, да се приберем ли?

— Не съм казвал такова нещо.

— Точно когато Грейс и Пилигрим започнаха да се възстановяват?

— Не, Ани, не си ме разбрала.

— Но прозвуча така.

Чу как мъжът й въздъхва дълбоко и внезапно я досрамя, задето изопачава думите му и не е искрена за подбудите, заради които иска да остане. След малко Робърт допълни овладяно:

— Извинявай, ако е прозвучало така. Много се радвам за Грейс и Пилигрим. Важно е да останете докогато трябва.

— По-важно от работата ми ли?

— Божичко, Ани!

— Извинявай.

Заговориха за други, по-безопасни неща и когато се сбогуваха, отново бяха приятели, макар и Робърт да не й каза, че я обича. Ани остави слушалката и продължи да седи на стола. Не бе искала да се нахвърля така на мъжа си. По-скоро се самонаказваше заради своята неспособност — или нежелание — да разплете кълбото почти неосъзнати желания и задръжки, раздиращи я отвътре.

Грейс бе включила радиото в банята. Някаква радиостанция за стари парчета излъчваше предаване, озаглавено „Динозаврите“. Преди малко бяха пуснали „Вярвам в мечтите си“, а сега звучеше „Последният влак за Кларксвил“. Грейс сигурно бе заспала или си бе пъхнала главата под водата.

Най-неочаквано Ани разбра със самоубийствена яснота какво да прави: ще каже на Гейтс, че ако не възстанови на работа Люси Фридман, тя също ще напусне. Утре ще му прати по факса ултиматума си. Ако поканата на Букърови още бе в сила, в края на краищата също щеше да тръгне с тях и да им помогне да закарат добитъка на лятна паша. А щом се върнеше, или щеше да е запазила поста си, или щеше да бъде безработна.