Никълас Еванс
Лечителят на души (14)

Първа глава

През земите на братя Букър течаха два потока, дали и името на ранчото: „Двойният вододел“. Извираха от съседни гънки в полите на планината и първите седемстотин-осемстотин метра си приличаха като близнаци. Билото, което ги делеше, там бе толкова ниско, че на едно място потоците още малко, и да се слеят. Ала после внезапно се издигаше и се превръщаше в свързани помежду си зъбери, разделили потоците. Принудени всеки да следва своя път, оттам нататък те ставаха съвсем различни.

Северният бе бърз и плитък и течеше през широка, равна като тепсия долина. Макар и на места бреговете му да бяха стръмни, говедата лесно слизаха по тях за водопой. В бързеите и плитчините се виждаха пъстърви, застанали с глави срещу течението, по ситните камъчета край водата важно-важно пристъпваха чапли. Пътят на южния поток бе осеян с препятствия и дървета и тънеше в тучна зеленина. Той криволичеше през непроходими върбови гъсталаци и избуял кучешки дрян, сетне се губеше за малко в мочурищата. По-надолу лъкатушеше през ливади, толкова равни, че ръкавите на ручея сякаш се преплитаха, за да образуват лабиринт от спокойни тъмни язове и обрасли с трева островчета, чиято география непрекъснато бе редена и пренареждана от бобрите. Навремето Елън Букър обичаше да казва, че потоците приличат на двете й момчета, че северният бил като Франк, а южният — като Том.

Празната сега постройка, на която викаха къщата при потока и в която бяха живели първо Том и Рейчъл, а по-късно — Франк и Даян, бе кацнала на урва над един завой на северния поток. От нея се виждаше долината и през върхарите на тополите — ранчото на около седемстотин метра по-надолу, заобиколено от белосани плевни, конюшни и оградени ливади. Двете къщи бяха свързани с черен път, виещ се нагоре към пасищата, където добитъкът прекарваше зимата. Сега, в началото на април, снегът в долния край на ранчото почти се бе стопил и се белееше само в сенчестите каменливи дерета и сред боровете и елите по северния скат на хребета.

Седнал на мястото до шофьора в очукания шевролет, Том погледна нагоре към къщата при потока и за кой ли път се запита дали да не се пренесе в нея. Бяха ходили с Джо да нахранят добитъка и се връщаха с автомобила, каран от момчето, което вещо заобикаляше дупките в пътя. Джо бе дребничък за годините си и държеше волана, изпружил глава, за да вижда отпред. През седмицата Франк хранеше говедата, но в събота и неделя Джо обичаше да го отменя, а Том пък — да му помага. Бяха разтоварили балите люцерна и заедно се бяха наслаждавали как кравите и телетата се спускат към нея.

— Може ли да видим жребчето на Бронти? — попита Джо.

— Че защо да не може!

— Един мой съученик твърди, че трябвало да почнем да го обучаваме веднага след раждането.

— Виж ти!

— Според него така после щяло да ни е много лесно.

— Да, така твърдят някои хора.

— По телевизията даваха как един човек го прави и с гъски. Имаше самолет и малките гъсочета си мислеха още от самото начало, че това е майка им. Мъжът кара самолета, а гъсочетата го следват.

— Да, и аз чух нещо такова.

— И какво мислиш?

— Не разбирам много от гъски, Джо. Може би за тях е добре да израснат с мисълта, че са самолети — каза Том и племенникът му се засмя. — За конете обаче съм сигурен: първо трябва да ги научиш да бъдат коне.

Върнаха се в ранчото и спряха пред плевнята, където Том държеше някои от своите коне. Близнаците на брат му — Скот и Крейг, пукнаха откъм къщата да ги посрещнат. Бяха деветгодишни и заради русите си хубави главици и факта, че вършеха всичко заедно с голяма олелия, винаги получаваха повече внимание от брат си.

— Жребчето ли отивате да видите? — разкрещяха се те отдалеч. — Може ли да дойдем и ние?

Том сложи едрите си като черпаци длани върху главиците им.

— Може, може, стига да мирувате.

Заведе ги в плевнята и застана с близнаците пред бокса, а Джо влезе вътре. Бронти бе едра червеникава десетгодишна кобила от породата, използвана при надбягванията на къси разстояния. Подуши Джо, който сложи едната си ръка върху муцуната й, а с другата я помилва нежно по врата. Том обичаше да наблюдава как момчето се занимава с конете, идеше му отръки. Жребчето, малко по-тъмно на цвят от майка си, лежеше в ъгъла, но после се опита да се изправи и се заклатушка смешно на разкрачени крачета до хълбока на кобилата, откъдето надзърна към Джо. Близнаците се засмяха.

— Колко е смешно! — възкликна Скот.

— Пазя една ваша снимка на същата възраст — вметна Том. — И знаете ли какво?

— Приличаха на жаби — отговори Джо.

Близнаците бързо се отегчиха и изхвърчаха навън.

Том и Джо изкараха другите коне на ограденото пасище зад плевнята. След закуска щяха да се заемат с някои от едногодишните жребчета. Докато се връщаха към къщата, кучетата се разлаяха и профучаха на сюрия покрай тях. Том се обърна и съгледа един сребрист форд, който се показа иззад хребета и се насочи по алеята към тях. Когато автомобилът наближи, Том различи, че водачът е жена.

— Майка ти чака ли някого? — попита той племенника си.

Момчето сви рамене. Чак когато, наобиколена от кучетата, колата спря, Том позна жената. Направо не повярва на очите си. Джо забеляза, че е озадачен.

— Познаваш ли я?

— Мисля, че да. Но не знам какво търси тук.

Каза на кучетата да млъкнат и отиде при автомобила. Ани слезе и се приближи нервно. Беше с дънки, маратонки и огромен кремав пуловер, който й стигаше чак до средата на бедрата. Огряна изотзад от слънцето, червената й коса сякаш пламтеше и Том си даде сметка колко ясно помни от онзи ден в конюшнята зелените й очи. Ани кимна, без да се усмихва, някак плахо.

— Добро утро, господин Букър.

— Добро да е! — Известно време стояха, без да продумват. — Това, Джо, е госпожа Грейвс. Джо ми е племенник.

Ани протегна ръка на момчето.

— Здрасти, Джо. Приятно ми е.

— Е, запознахте се.

Тя погледна долината, после нагоре към планината и после пак към Том.

— Какво хубаво място!

— Да.

Том се чудеше кога ли тази жена най-после ще изплюе камъчето и ще каже какво търси тук, макар че вече се досещаше. Тя си пое дълбоко въздух.

— Сигурно ще ме помислите за луда, господин Букър, ала вероятно вече имате представа защо съм дошла.

— Е, почти съм сигурен, че не сте минавали случайно и сте се отбили пътьом.

Върху лицето на Ани се мярна нещо като усмивка.

— Извинявайте, че ви се изтърсвам така, но знаех какво ще ми отвърнете, ако ви се бях обадила по телефона. Става дума за коня на дъщеря ми.

— Пилигрим.

— Да. Убедена съм, че можете да му помогнете, и дойдох, за да ви помоля да го прегледате още веднъж. Умолявам ви!

— Госпожо Грейвс…

— Моля ви! Само му хвърлете един поглед. Няма да ви отнеме много време.

— Какво, пак да хващам самолета за Ню Йорк ли? — засмя се Том и кимна към форда. — Или смятате да ме закарате?

— Конят е тук. В Шото.

Том се взря невярващо в нея.

— Довели сте го чак тук?

Ани кимна. Джо гледаше ту нея, ту чичо си и се опитваше да разбере за какво става дума. Даян бе излязла на верандата и ги наблюдаваше, хванала входната врата.

— Сама? — попита Том.

— С Грейс, дъщеря ми.

— Само за да го видя?

— Да.

— Хей, няма ли да закусвате? — провикна се Даян, макар че всъщност искаше да попита коя е тази жена.

Том сложи ръка върху рамото на Джо.

— Кажи на майка си, че идвам — отпрати го той и когато момчето тръгна, пак се извърна към Ани.

Известно време се гледаха мълком. Тя присви рамене и най-после се усмихна. Том забеляза как ъгълчетата на устните й се извиват надолу, но смущението в погледа й не се разсейва. Беше го притиснала до стената и той недоумяваше защо не възразява.

— Ще прощавате, че ви го казвам, госпожо — рече накрая, — но явно не обичате да ви отказват.

— Да, не обичам — съгласи се чистосърдечно Ани.

 

 

Грейс лежеше по гръб на пода в спалнята, където миришеше на мухъл, правеше упражненията и слушаше електронните камбани на методистката черква отсреща. Те не просто отброяваха часа, а свиреха цели мелодии. На Грейс й харесваше как звучат главно защото вбесяваха майка й. Ани разговаряше от телефона във вестибюла тъкмо за това с агента за недвижими имоти.

— Толкова ли не знаят, че има закони за подобни неща? — попита тя. — Нарушават тишината.

За два дни това бе петият път, който му звънеше. Клетият човек бе допуснал грешката да й даде домашния си телефон и Ани направо му съсипваше съботата и неделята, като го бомбардираше с оплакванията си: не работело парното отопление, спалните били влажни, допълнителният телефон, за който била помолила, не бил прокаран, отоплението пак не работело. А сега и за тези камбани.

— Нямаше да е чак толкова страшно, ако свиреха нещо прилично — допълни тя. — Така де, методистите имат поне хубава музика.

Предния ден, когато Ани тръгна към ранчото, Грейс отказа да иде с нея. Щом майка й замина, излезе да поразгледа. Всъщност нямаше кой знае какво за гледане. Шото се състоеше от дълга главна улица с железопътна линия от едната страна и жилищен квартал от другата. Имаше магазин за кучешка храна и за видеокасети, нещо като ресторант и киносалон — прожектираха филм, който момичето бе гледало преди близо година. Градът претендираше за слава единствено покрай своя музей, където бяха изложени яйца на динозаври. Грейс влезе в един-два магазина, хората се държаха учтиво, ала сдържано. Тя забеляза, че някои я зяпат как куцука бавно с бастуна по улицата. Прибра се толкова потисната, че избухна в плач.

Ани се върна и й съобщи възторжено, че Том Букър се е съгласил на другата сутрин да прегледа Пилигрим. Грейс отвърна само:

— Докога ще киснем в тази дупка?

Къщата бе голяма и овехтяла, с фасада, обкована с дъски, чиято светлосиня боя бе започнала да се лющи. Всички стаи бяха с жълтеникавокафяво дюшеме на петна. Оскъдните мебели изглеждаха така, сякаш са купувани на разпродажба на стари вещи. Ани бе възмутена, когато влязоха да се настанят. Грейс бе на върха на щастието. Къщата бе толкова неподходяща, че сякаш бе на страната на момичето, неговото идеално отмъщение.

Честно казано, Грейс не бе чак толкова несъгласна със замисъла на майка си, колкото го изкара. Всъщност се зарадва, че ще се махне от училище и няма да се налага непрекъснато да се прави на храбра. Но чувствата й към Пилигрим бяха объркани. Плашеха я. Предпочиташе да не мисли изобщо за него. Ала майка й направи така, че това да е невъзможно. Сякаш с всяко свое действие я принуждаваше да погледне истината в лицето. Приемаше нещата толкова присърце, сякаш Пилигрим бе неин, а той не бе неин, беше на Грейс. Тя, разбира се, искаше състоянието му да се подобри, само дето… Изведнъж й хрумна — за пръв път, че може би изобщо не иска на коня да му е добре. Може би винеше него за случилото се. Не, пълни глупости! Може би искаше и той да е като нея — осакатен за цял живот? От къде на къде той ще се оправи, а тя — не? Не беше честно! „Стига, стига!“ — заповтаря си момичето. Тези налудничави тъпашки мисли й минаваха заради майка й и Грейс нямаше да позволи да се загнездват в главата й.

Започна да прави упражненията дваж по-усърдно, докато не усети, че по врата й се стичат вадички пот. Вдигна високо ампутирания крак, после пак и пак, така че мускулите отдясно на таза и в бедрото да я заболят. Вече гледаше спокойно крака и най-после приемаше, че е неин. Белегът вече не бе толкова страховит и сърдито розов, и не я сърбеше. Мускулите й се възстановяваха, горният край на протезата й бе отеснял. Момичето чу как майка му оставя слушалката.

— Грейс! Приключи ли? Той ще дойде всеки момент.

Тя не отговори.

— Грейс!

— Да! И какво от това?

Усети реакцията на майка си, представи си как раздразнението, изписало се върху лицето й, отстъпва място на примирението. Чу я да въздиша и да се връща в неуютната трапезария, която — иска ли питане! — веднага щом пристигнаха, бе превърнала в кабинет.