Никълас Еванс
Лечителят на души (25)

Дванадесета глава

Обикновено Ханк и Дарлийн организираха забава на Четвърти юли. Тази година обаче Ханк смяташе да лекува в края на юни варикозните си вени и нямаше намерение да куцука на танците, така че ги премести с около месец напред, на Деня на паметта.

Не че не поемаше риск. Преди няколко години същата седмица бе натрупало към две педи сняг. А сега някои от поканените отсъдиха, че едва ли подобава да се веселят в ден, когато се чества паметта на загиналите за отечеството. Ханк изпсува и отсече, че ако е за въпрос, е много тъпо да празнува независимостта, след като от толкова време е женен за Дарлийн, пък и всички, сражавали се във Виетнам, си падали по забавите, тъй че не виждал пречки.

Но напук на Ханк заваля дъжд, който се лееше на талази върху непромокаемия брезент и съскаше сред наденичките, пържолите и ребърцата върху скарите. Гръмна един предпазител и светещите гирлянди, накачени из двора, изгоряха. От това обаче настроението на насъбралите се не се развали. Всички влязоха в конюшнята и се натъпкаха така, че нямаше къде игла да падне. Някой даде на Ханк тенис фланелка, която той тутакси облече; отпред с тлъсти черни букви пишеше: „Нали ти казах“.

Том се забави, понеже ветеринарят не можел да дойде в ранчото преди шест. Би на кобилката поредната инжекция, след която според него тя щяла да се оправи. Още се занимаваха с нея, когато другите тръгнаха за забавата. През отворената врата на конюшнята Том видя как децата се качват във форда на Ани. Ани му махна и го попита дали ще дойде. Отвърна й, че ще се позабави. Стана му приятно, че тя пак е с роклята, с която бе облечена и преди две вечери.

И тя, и Грейс не продумаха и дума за случилото се онази нощ. В неделя Том стана още преди изгрев-слънце, облече се в тъмното и забеляза, че щорите върху прозореца на Ани пак са вдигнати, а осветлението — включено. Понечи да отскочи дотам и да се увери, че всичко е наред, но после се отказа, за да не го помислят за натрапник. Нагледа конете и когато се върна за закуска, Даян му каза, че Ани току-що е звъннала да пита дали е удобно да идат с тях на черква.

— Сигурно колкото да пише после за това в списанието си — изсъска снаха му.

Том възрази, че според него е несправедлива и да оставела жената на мира. Целия ден Даян не му говори.

Отидоха на черква с две коли и моментално стана ясно, най-малкото на Том, че нещо между Ани и дъщеря й се е променило. Бяха някак умиротворени. Направи му впечатление, че сега, когато жената говореше, момичето я гледаше в очите, а щом слязоха от колите, двете се хванаха за ръце и вървяха една до друга чак до черквата.

Нямаше място всички да седнат на един ред, така че Ани и Грейс отидоха на предния, където от прозореца падаше кос лъч светлина, озарил бавно носещата се във въздуха прах. Том забеляза, че другите богомолци, и жени, и мъже, току попоглеждат новодошлите. Усети, че и той непрекъснато извръща очи към тила на Ани, когато тя се изправя за песнопенията или отмята глава за молитва.

Когато се прибраха в ранчото, Грейс отново поязди Гонзо, но този път пред всички. Отпърво го поразходи, после Том й каза да го пришпори в тръс. В началото момичето бе малко напрегнато, но сетне се отпусна и когато намери точния ритъм, Том видя колко красиво язди. Посъветва я как да използва крака си и щом тя го направи, я подкани да не се страхува и да препусне.

— Да препусна ли?

— Ами да, защо не?

Момичето се престраши и когато препусна с разтворени бедра, следвайки темпото на коня, лицето му се озари от усмивка.

— Дали да не си сложи шапка? — попита тихо Ани.

Имаше предвид предпазните шлемове, каквито носеха в Англия и в източните щати, а той отвърна, че не й трябва, освен ако не е намислила да пада. Усети, че се е издънил, но Ани явно му имаше доверие и не се разсърди.

Грейс спокойно забави ход и спря с лекота Гонзо пред тях: всички изръкопляскаха и я поздравиха с весели възгласи. Конят изглеждаше така, сякаш бе спечелил дербито в Кентъки. А усмивката на Грейс бе широка и лъчезарна като утринния небосклон.

След като ветеринарят си тръгна, Том се изкъпа, сложи си чиста риза и пое през дъжда към Ханк. Валеше като из ведро, чистачките на очукания шевролет накрая се предадоха и му се наложи да долепи нос до стъклото, та да вижда откъде да мине през пълните с вода дупки по изровения чакълест път. Пред конюшнята бе пълно с коли и той спря на алеята встрани; ако не се бе сетил да си вземе дъждобрана, щеше да стане вир-вода, докато влезе вътре.

Ханк го забеляза веднага и дойде при него с една бира. Том се засмя на тенис фланелката и още докато си сваляше дъждобрана, усети, че търси с поглед сред лицата Ани. Конюшнята бе просторна, но пак едва бе побрала всички, дошли на забавата. Свиреше кънтри музика, която почти не се чуваше от разговорите и смеха. Хората още ядяха. Вятърът сегиз-тогиз довяваше през отворените врати пушека, виещ се над скарите. Почти всички се хранеха прави, понеже масите и пейките, пренесени от двора, още бяха мокри.

Том си бъбреше с Ханк и с двама други мъже и оглеждаше помещението. Една от празните ясли в дъното бе превърната в мокър бюфет, Франк помагаше зад него. Някои от по-големичките деца, сред които и Грейс, и Джо, се бяха насъбрали около уредбата, бърникаха в кашона с касетите и хихикаха при смущаващата перспектива техните родители да се опитват да танцуват на музиката на „Игълс“ и „Флитуд Мак“. Недалеч от тях Даян каза на близнаците, че ако не престанат да се замерят с храна, на часа ще ги върне вкъщи. Том видя мнозина познати, ала се взираше да открие един-единствен човек. И накрая го съгледа.

Ани стоеше с празна чаша в ръка в отсрещния ъгъл и разговаряше със Смоуки, който току-що се бе върнал от Ню Мексико, където се бе хванал на работа след последния курс на Том. Всъщност разговаряше най-вече Смоуки. От време на време Ани се озърташе и Том се запита дали не търси някого, по-точно него. После си каза да не става за смях и отиде да си вземе от яденето.

 

 

Смоуки разбра коя е Ани още щом ги запознаха.

— А, вие сте жената, дето му се обадихте, докато провеждахме курса в окръг Мейрин — отсъди Смоуки и Ани се засмя.

— Същата.

— Помня, щом се върна от Ню Йорк, ми звънна да ми каже, че за нищо на света няма да се заеме с този кон. А ето че сте тук.

— Промени мнението си.

— Дума да няма, госпожо. Не съм виждал Том да върши нещо, което не желае.

Ани започна да задава въпроси за работата му с Том и какво точно правят на курсовете и от начина, по който отвръщаше Смоуки, й стана ясно, че боготвори и прахта под нозете на Том. Младежът й каза, че мнозина днес организирали лечебни курсове, но никой не можел да се мери с него. Разправи й какво го е виждал да върши, как е връщал към живот коне, на които почти всеки би теглил куршума.

— Положи длани върху животните и виждаш как смъква цялото напрежение от тях.

Ани сподели, че не го е правил с Пилигрим, а Смоуки поясни, че това сигурно е защото жребецът още не е готов.

— Звучи като магия — вметна жената.

— А, не, госпожо. Не е просто магия. Магията се свежда до евтини трикове.

Каквото и да бе, Ани вече го бе усетила. Беше го усетила, докато бе гледала как Том работи и бе яздила с него. Всъщност го чувстваше винаги когато бе с този човек.

Беше си мислила за това вчера сутринта, щом се събуди до още спящата Грейс и видя, че зората се е пукнала зад избелелите пердета, които сега не се помръдваха. Дълго лежа, без да се помръдва, унесена от спокойното дишане на дъщеря си. Грейс промърмори нещо в просъница и майка й напразно се опита да разбере какво.

Тъкмо тогава сред купчината книги и списания до леглото забеляза екземпляра от „Пътешествието на един пилигрим“, който й бяха подарили братовчедите на Лиз Хамънд. Не беше го отваряла, не знаеше и че дъщеря й го е донесла тук. Стана тихо и седна с книгата на стола до прозореца, където бе достатъчно светло, за да чете.

Спомни се, че като дете бе слушала в прехлас, като омагьосана за героичното пътешествие на малкия Кристиан до Небесния град. Сега алегорията й се стори недодялана и прекалено очевидна. Но към края имаше откъс, от който притаи дъх:

„Този път видях в съня си, че пилигримите вече са прекосили Омагьосаната земя и навлизат в страната Бейла, където въздухът бе упойващо сладостен и пътят минаваше право през нея; там намериха за кратко утеха. Да, там слушаха несекващата песен на птиците, всеки божи ден виждаха как цветята никнат от пръстта и дочуваха гласа на гургулиците. В тази земя слънцето грееше денем и нощем; тя се простираше отвъд Долината на Сянката на смъртта, а също извън обсега на Великана Отчаяние; оттук те не виждаха и Замъка на Съмнението. Оттук съзираха Града, към който бяха поели, срещнаха и неколцина негови жители. Понеже това бе земята, където обикновено се разхождаха Сияйните, и тя граничеше с Рая.“

Ани прочете откъса три пъти и затвори книгата. Тъкмо той я накара да звънне на Даян и да я пита дали е удобно да идат с Грейс на черква. Въпреки че подтикът — толкова неприсъщ за нея, та чак я досмеша — нямаше, кажи-речи, нищо общо с религията. Беше свързан с Том Букър.

Ани знаеше, че по един или друг начин той е създал атмосферата за онова, което се бе случило. Бе отключил врата, през която те двете с Грейс се бяха преоткрили. „Не позволявай на дъщеря си да се прави, че не те забелязва!“ — така й бе казал. И тя го бе послушала. Сега просто й се искаше да му благодари, но чрез ритуал, та да не поставя никого в неловко положение. Щом каза на Грейс, тя я взе на подбив и я попита от колко столетия не е стъпвала в черква. Но го изрече с обич и определено бе щастлива, че ще идат на службата.

Ани се отърси от спомените си и се върна към забавата. Смоуки явно не бе забелязал, че се е умислила. Продължаваше да й разказва някаква дълга заплетена история за собственика на ранчото в Ню Мексико, където работел. Докато го слушаше, Ани продължи да прави онова, което бе правила цяла вечер: да търси с поглед Том. Може би все пак нямаше да дойде.

Ханк и другите мъже отново изнесоха масите навън, на дъжда, и започнаха танците. Сега музиката бумтеше по-високо и пак беше кънтри, така че, предвождани от най-нахаканото, децата продължиха да мърморят, явно тайничко доволни, че няма да им се наложи да танцуват. Бе къде-къде по-забавно да се присмиват на родителите си, отколкото те — на тях. Едно-две от по-големите момичета все пак се престрашиха и затанцуваха и щом ги видя, Ани изведнъж се притесни. Каква глупачка беше! Как не й бе хрумнало, че Грейс сигурно ще се разстрои, докато гледа как другите танцуват! Извини се на Смоуки и тръгна да търси дъщеря си.

Седеше с Джо при яслите. Щом забелязаха Ани, тя изшушука нещо на Джо и той се усмихна, но после стана да я посрещне със сериозен израз.

— Може ли един танц, госпожо?

Грейс прихна и Ани я погледна подозрително.

— А, без тия!

— Ама защо ми отказвате, госпожо?

— Не си ли малко нахален?

— Бива ли да си толкова груба, мамо! — възкликна Грейс. — Да приказваш така!

Джо продължи да я гледа най-сериозно.

— Не, госпожо, изобщо не съм нахален.

Ани пак погледна дъщеря си, която сякаш прочете мислите й.

— И през ум да не ти минава, че ще танцувам с него на тази музика.

— Е, тогава да потанцуваме ние с теб, Джо. За мен ще бъде удоволствие.

Впуснаха се в танц. Момчето танцуваше добре и въпреки че другите деца се кикотеха, изобщо не им обръщаше внимание. В този миг Ани видя Том. Наблюдаваше я от мокрия бюфет, махна й и само при вида му тя се смути като гимназистка и се притесни, че може да й е проличало.

Когато парчето свърши, Джо й се поклони галантно и я заведе отново при Грейс, която продължаваше да се кикоти. Ани усети, че някой я докосва по рамото, и се обърна. Беше Ханк. Канеше я на следващия танц, не искаше и да чуе за отказ. Когато музиката утихна, бе разсмял Ани така, че чак я болеше коремът. Но не я оставиха да си почине. Покани я Франк, след него — Смоуки.

По едно време Ани видя, че Грейс и Джо се забавляват с нещо като танца на патетата заедно с близнаците и още няколко деца, та да не излезе, че танцуват само двамата.

Наблюдаваше как Том танцува първо с Дарлийн, сетне с Даян, после — с някаква по-млада жена, която бе притиснал до себе си и която Ани не познаваше и не изгаряше от желание да познава. Може би му беше гадже, за което не бе чувала. Свършеше ли поредният танц, го търсеше с очи и се чудеше защо ли не я кани.

 

 

Забеляза я как се промушва към мокрия бюфет, след като бе танцувала със Смоуки, и при първия удобен случай благодари на партньорката си и също тръгна натам. За трети път се опитваше да стигне при нея, но все някой го изпреварваше.

Запроправя си път подире й през разгорещената тълпа и видя как бърше потно чело и прокарва длани назад през косата си точно както когато я бе срещнал да тича. Отзад върху роклята й се тъмнееше петно, платът се бе навлажнил от потта и се бе залепил за гърба й. Щом наближи, Том усети парфюма й, примесен с друга, по-неуловима, ала по-въздействаща миризма — на тялото й.

Франк пак помагаше на мокрия бюфет и над главите на другите попита Ани какво иска. Тя го помоли за чаша вода. Франк отговори, че за жалост имало само газирана. Подаде й чашата, Ани му благодари и когато се обърна, Том стоеше точно пред нея.

— Здрасти! — каза тя.

— Здравей. Значи Ани Грейвс обичала да танцува.

— Всъщност не понасям танците. Но тук никой не пита.

Том се засмя и реши, че в такъв случай няма да я кани, макар че си бе мечтал за това цяла вечер. Някой се провря между тях и за миг ги раздели. Музиката отново гръмна и те трябваше да крещят, за да се чуват.

— Виж, ти определено обичаш.

— Какво?

— Да танцуваш. Видях те.

— Сигурно. Но и аз те видях и съм готов да се обзаложа, че си падаш по танците повече, отколкото го изкарваш.

— Е, понякога да. Когато съм в настроение.

— Искаш ли вода?

— Умирам от жажда.

Том извика на Франк да му подаде чиста чаша и му върна содата. Сложи лекичко длан върху гърба на Ани и усетил през влажната рокля топлото й тяло, й помогна да мине през навалицата.

— Ела!

Намери пролука през навалицата, а Ани мислеше само за едно: за ръката му върху гърба си, точно под лопатките и закопчалката на сутиена.

Докато заобикаляха дансинга, й докривя, задето му е казала, че не обича да танцува. Той сигурно щеше да я покани… а сега Ани искаше най-много това.

Огромната врата на конюшнята зееше отворена и дископрожекторите осветяваха дъжда — завеса от нанизани мъниста, непрекъснато променящи цвета си. Вече не духаше, но от поройния дъжд лъхаше хладен повей, та и други се бяха насъбрали на вратата да се поохладят.

Ани и Том застанаха в края на навеса и се взряха в дъжда, заглушаващ с тътена си музиката отзад. Том вече нямаше причини да я държи за гърба и макар Ани да се надяваше да не маха ръката си, той все пак я свали. В дъното на двора блещукаха прозорците на къщата и тя предположи, че са тръгнали натам, за да вземат вода.

— Ще се измокрим до кости. Не съм чак толкова жадна — рече Ани.

— Нали каза, че умираш за вода?

— Да, но не и с риск да се удавя. Макар и да казват, че най-лесно се умирало чрез удавяне. Винаги съм се питала откъде са толкова сигурни.

Том се засмя.

— Както виждам, не спираш да мислиш.

— Да, мозъкът ми щрака непрекъснато. Не мога да го спра.

— Вероятно понякога ти пречи.

— Ъхъ.

— Както например сега. — Том видя, че тя не го е разбрала. Посочи къщата. — Ето, стоим и гледаме дъжда, а ти си мислиш: „Ама че работа, няма вода!“.

Ани го погледна под око и взе чашата от ръката му.

— Нещо като в оная пословица за гората и дърветата, нали?

Том сви рамене и се усмихна, а Ани се пресегна с чашата към тъмното. Дъждът я зашиба по ръката, чак я заболя. Докато чашата се пълнеше, двамата не можеха да откъснат очи един от друг, но хуморът в погледите им бе само привиден. Гледаха се по-кратко, отколкото им се стори и отколкото им се искаше.

Ани предложи от водата първо на него, ала той поклати глава и пак я загледа. Докато пиеше, тя също се вторачи в него над чашата. А водата бе хладна и чиста, толкова пречистена от всичко, че чак й се доплака.