Никълас Еванс
Лечителят на души (15)

Втора глава

Том обеща само, че ще иде и още веднъж ще прегледа коня. Жената бе била толкова път, беше длъжен да направи поне това. Но настоя да види Пилигрим сам. Не искаше тя да надзърта през рамото му и да го притеснява. А нея я биваше за това, Том вече се бе убедил. Накара го да обещае, че после ще се отбие и ще й каже окончателната си присъда.

Той познаваше Питърсън — живееше край Шото. Нюйоркчанката бе оставила коня в неговата конюшня. И той, и жена му бяха добри хора, но ако Пилигрим пак бе в състоянието, в което го бе видял Том, надали щяха да го държат дълго.

В лице старият Питърсън приличаше на разбойник с тридневната си прошарена брада и зъбите, черни като тютюна, който непрекъснато дъвчеше. Оголи ги в лукава усмивка, когато Том пристигна с шевролета.

— Как са го казали хората? Ако си търсиш белята, си дошъл където трябва. Щеше да ме претрепе, докато го свалях от караваната. Оттогава не е мирясал, рита и цвили като някой таласъм.

Поведе Том по разкаляния път край ръждивите купета на изоставени коли, към старата плевня, от двете страни на която имаше боксове. Бе преместил останалите коне другаде. Том чу Пилигрим още отдалеч.

— Тая врата съм я слагал миналото лято — поясни Питърсън. — Досега щеше да е изкъртил старата. Мен ако питаш, преди да се заемеш с него, няма да е зле първо да се отбиеш при Бил Ларсън, да ти вземе мерки.

Старецът прихна в смях и потупа госта по гърба. Бил Ларсън беше собственикът на местното погребално бюро.

Конят бе дори в по-окаяно състояние от предишния път. Предният му крак бе толкова наранен, та Том не проумяваше как намира сили да стои, камо ли да рита.

— Явно навремето е бил жребец за чудо и приказ — вметна Питърсън.

— Спор няма.

Том си тръгна: сърцето му се свиваше от тази гледка.

Върна се с автомобила в Шото и погледна късчето хартия, върху което Ани бе написала адреса. Докато спираше пред къщата и вървеше към входната врата, черковните камбани свиреха мелодия, която не бе чувал от дете, от неделното училище. Натисна звънеца и зачака.

Стресна се от лицето, което видя, щом вратата се отвори. Не че бе очаквал майката, но се сепна от неприкритата враждебност, изписала се върху бледото луничаво лице на дъщерята. Помнеше го от снимката, която му бе пратила Ани: на щастливо момиче, фотографирано заедно със своя кон. Контрастът бе стъписващ. Том се усмихна.

— Ти сигурно си Грейс.

Момичето не отвърна на усмивката му, само кимна и отстъпи встрани, за да му направи път да влезе. Том си свали шапката и изчака Грейс да затвори вратата. Чу откъм съседната стая гласа на Ани.

— Говори по телефона. Изчакайте я тук.

Момичето го заведе в почти празен хол с формата на буквата „Г“. Докато вървяха по коридора, Том погледна крака и бастуна на Грейс и си каза, че занапред е по-добре да не извръща поглед натам. Стаята бе мрачна и миришеше на влага. Бе обзаведена с два стари фотьойла, изтърбушено канапе и телевизор, по който даваха стар черно-бял филм. Грейс седна и продължи да го гледа.

Том се разположи на страничната облегалка на единия фотьойл. Вратата в коридора срещу него бе открехната и той мярна факс апарат, монитор на компютър и преплетени кабели. Единственото, което се виждаше от Ани, бе кракът й — беше го преметнала върху другия и го поклащаше припряно. Явно бе ядосана.

— Какво? Какво е казал? Не думай!… Люси… Пет пари не давам! Това няма нищо общо с Крофорд, главен редактор съм аз и ще пуснем именно тази корица.

Том забеляза как Грейс поглежда тавана и се запита дали го е направила заради него. Актрисата във филма, чието име той все не можеше да запомни, бе паднала на колене, беше се увесила на Джеймс Кагни и го умоляваше да не я изоставя. Непрекъснато се тръшкаха и Том не проумяваше защо изобщо си правят труда.

— Грейс, ще поднесеш ли кафе на господин Букър? — провикна се Ани от другата стая. — На мен също.

След това продължи разговора по телефона. Момичето изключи телевизора и стана, без да крие раздразнението си.

— Няма нужда, наистина — спря я Том.

— Майка ми го направи току-що. — Тя го погледна, сякаш бе изтърсил някаква грубост.

— Е, в такъв случай благодаря. Но ти си гледай филма, а аз ще донеса кафето.

— Гледала съм го вече. Скучен е.

Взе бастуна и отиде в кухнята. Том почака малко и я последва. Когато влезе след нея, тя го стрелна с поглед и затрака с чашите повече, отколкото бе нужно. Том отиде на прозореца.

— Какво прави майка ти?

— Моля?

— Майка ти. С какво се занимава?

— Главна редакторка е на списание — отвърна Грейс и му подаде чашата с кафето. — Сметана и захар?

— Не, благодаря. Работата й, изглежда, е доста напрегната.

Момичето се засмя и Том се стъписа колко горчиво прозвуча смехът му.

— Да, би могло да се каже и така.

Настана тягостно мълчание. Грейс се обърна и тъкмо да сипе кафе и в другата чаша, когато пак погледна Том. Той забеляза как кафето в стъклената каничка трепери от напрежението, обзело момичето. По всичко личеше, че има да му казва нещо важно.

— В случай че не ви е споменала, знайте, че не искам да ме занимавате с това.

Том кимна бавно и зачака Грейс да продължи. Тя почти бе изкрещяла думите и бе донякъде изненадана от спокойната му реакция. Зае се да налива припряно кафето, но бързаше и разля малко. Остави с трясък каничката върху масата, взе чашата и допълни, без да поглежда Том:

— Идеята е само нейна. Мен ако питате, си е пълна глупост. Би трябвало просто да се отърват от коня.

Тя мина с тежка стъпка покрай него и излезе от стаята. Том я изпроводи с очи, сетне се извърна към разхвърляния тесен заден двор. Край преобърнатата кофа за боклук една котка ядеше нещо жилаво.

Бе дошъл, за да каже за последен път на майката на момичето, че на коня не може да се помогне. Щеше да му бъде тежко — все пак хората бяха дошли от толкова далеч. Откакто Ани му се бе обадила в ранчото, бе мислил много за това, по-точно за самата нея и за тъгата, загнездила се в очите й. Хрумна му, чу ако се заеме с коня, вероятно ще го направи за да помогне не на него, а на жената. А не правеше подобни неща никога. Такъв подход бе неправилен.

— Извинявайте. Беше важно.

Том се обърна и видя, че в кухнята влиза Ани. Бе облечена в широка памучна риза, косата й бе сресана назад и бе мокра, явно се бе къпала. Това й придаваше момчешки вид.

— Не се безпокойте.

Тя отиде да вземе кафето и доля чашата си. После дойде при него и без да пита, направи същото и с неговата.

— Ходихте ли да го видите?

— Да. Идвам оттам.

— Е?

Том отвори уста да отговори, макар и да не знаеше как да й го съобщи.

— Едва ли може да бъде по-зле.

Млъкна и забеляза как погледът на жената трепва. Мярна над рамото й Грейс, която стоеше на вратата и доста безуспешно се правеше, че не я интересува какво си говорят. Сега, след като се бе запознал с момичето, сякаш бе видял последната картина от триптих. Всичко му се изясни. И тримата: майката, дъщерята, конят — бяха свързани неразривно от своята мъка. Ако Том успееше да помогне поне малко на коня, може би щеше да помогне на всички? Какво лошо имаше в това? Пък и нима бе редно да загърбва подобно страдание?

Чу се да казва:

— Вероятно можем да направим нещо. — Видя как върху лицето на Ани се изписва облекчение. — Не искам обаче да ви вдъхвам напразни надежди, госпожо. Казах само „вероятно“. Но още преди да съм помислил как, държа да уточним нещо. Въпросът е към Грейс. — Забеляза как момичето се изопва от напрежение. — Работя ли с кон, няма особена полза, ако го правя сам. Просто не се получава. Трябва да участва и собственикът. Ето какво предлагам. Не съм сигурен, че мога да помогна особено на Пилигрим, но ако ти, Грейс, ми съдействаш, съм готов да опитам.

Грейс отново се подсмихна горчиво и извърна очи, сякаш безсилна да повярва, че е изтърсил такава тъпотия. Ани впери поглед в пода.

— Има някакъв проблем ли, Грейс? — попита Том.

Момичето го изгледа презрително, но щом заговори, гласът му трепереше.

— Мисля, че е повече от очевидно.

Том се позамисли и поклати глава.

— За мен не е. Но както решите, моето условие е такова. Благодаря за кафето.

Остави чашата и се запъти към вратата. Ани погледна Грейс, която се обърна и влезе в хола. Майката забърза по коридора след Том.

— Какво трябва да прави?

— Ами просто да присъства, да помага с каквото може, да е съпричастна.

Нещо му подсказа, че не бива да отваря дума за яздене. Сложи си шапката и отвори входната врата. Виждаше по очите колко отчаяна е Ани.

— Вътре е студено — каза й. — Повикайте да проверят отоплението.

Тъкмо да излезе, когато на вратата на хола се показа Грейс. Не го погледна. Промълви нещо, но толкова тихо, че Том не чу какво.

— Моля?

Тя запристъпва притеснено, извърнала очи.

— Казах „добре“. Ще го направя.

После се обърна и пак влезе в хола.

 

 

Даян бе опекла пуйка и я режеше най-старателно, сякаш нямаше да я изядат и така. Един от близнаците се опита да отмъкне парче месо и тя го шляпна през ръката. Момчето трябваше да пренесе чиниите от шкафа на масата, където всички вече бяха насядали.

— Ами жребчетата? — попита Даян. — Мислех, че няма да водиш курсове, за да се заемеш поне веднъж и със своите коне.

— И за това има време — възрази Том. Недоумяваше защо снаха му е толкова сърдита.

— Тя какво си въобразява? Бива ли да се изтърсва така? И да те принуждава да се съгласиш. Нахалница с нахалница!… Махай се бе! — Тя пак се опита да зашлеви момчето, но този път то й се изплъзна с месото. Даян вдигна ножа. — Другия път ще получиш това, чу ли? Нали е голяма нахалница, Франк?

— О, не ме занимавай с това. Том да решава. Подай ми царевицата, Крейг!

Даян напълни и последната чиния за себе си и дойде да седне на масата. Всички се умълчаха, та Франк да каже молитвата.

— При всички положения Джо ще ми помогне с жребчетата — каза Том. — Нали, Джо?

— Ами да.

— А, не, чак като свършите училище — отсече Даян.

Том и племенникът му се спогледаха. Известно време всички мълчаха и си сипваха в чиниите от зеленчуците и соса от червени боровинки. Том се надяваше снаха му да не се връща повече към този въпрос, но тя се бе вкопчила в него като куче в кокал.

— Щом ще бъдат по цял ден в ранчото, сигурно ще трябва да ги храним и поим.

— Едва ли очакват това — възрази девер й.

— Какво, ще бият целия път до Шото всеки път щом им се припие кафе ли? Дотам са шейсет километра!

— Чай — вметна Франк и Даян го стрелна враждебно с очи.

— Какво?

— Чай. Нали е англичанка. Англичаните пият чай. Хайде, Даян, стига вече!

— Ама кракът на момичето е много странен, нали? — обади се Скот с пълна уста.

— Дрън-дрън, странен бил. Ти, глупчо, си странен.

— Не бе, имах предвид от какво е направен, от дърво ли?

— Яж си храната, Скот, чу ли?

Известно време не продумаха. Том усещаше настроението на Даян като буреносен облак, надвиснал над тях. Бе едра, яка жена, чието лице и дух бяха станали по-сурови, точно като мястото, където живееше. Наближаваше четирийсет и пет и с годините все повече създаваше впечатлението, че съжалява за пропуснатите възможности. Бе израсла във ферма недалеч от Грейт Фолс и първо се бе запознала с Том. Бяха излизали няколко пъти, но той й даде да разбере, че засега няма намерение да се задомява, пък и отсъстваше толкова често, че нещата замряха от само себе си. Така Даян се омъжи за по-малкия брат. Том я обичаше, но понякога, особено откакто майка му отиде да живее в Грейт Фолс, се дразнеше от подчертано покровителственото й отношение. Притесняваше се, че снаха му обръща повече внимание на него, отколкото на Франк. Не че брат му имаше нещо против.

— Кога смяташ да се заемем с дамгосването? — попита го Том.

— След две седмици. Стига да се оправи времето.

В повечето ранча го оставяха за по-късно, но Франк го правеше през април, понеже момчетата обичаха да помагат, теленцата бяха малки и те се справяха с тях. Неизменно го превръщаха в празник. На помощ им се притичваха приятели, а след това Даян приготвяше гощавка за всички. Това бе традиция, водеща началото си от бащата на Том и поддържана наред с доста други от Франк. Сред останалите традиции бе все още да използват коне за работи, за които другите фермери прибягваха до автомобили. Кой знае защо, им се струваше, че няма да е същото, ако ходят да наглеждат говедата с мотоциклет.

Том и Франк открай време гледаха на тези неща еднакво. Нямаха никакви разногласия как да управляват ранчото, както всъщност и за нищо друго. Това отчасти се дължеше на факта, че Том възприемаше стопанството по-скоро като имот на брат си. Именно Франк бе стоял тук през всичките години, когато Том бе кръстосвал надлъж и шир страната, за да провежда курсове. Освен това имаше по-голям нюх за сделки и знаеше за говедата къде-къде повече. Двамата се разбираха чудесно и Франк се зарадва най-чистосърдечно, че Том смята да се заеме по-сериозно с отглеждането на коне, понеже това означаваше, че ще прекарва повече време в ранчото. Говедата бяха главно на Франк, а конете — на Том, но въпреки това те обсъждаха всички проблеми в стопанството и си помагаха, стига да имаха възможност. Миналата година, когато Том бе заминал да провежда няколко курса, Франк бе следил отблизо изграждането на арената и изкуственото езеро за тренировки, които брат му бе проектирал за конете.

Изведнъж Том се сепна — единият от близнаците го бе попитал нещо.

— Моля?

— Прочута ли е? — повтори Скот.

— Кой дали е прочут? — изсъска Даян.

— Ами нюйоркчанката.

Даян не даде възможност на девер си да отговори.

— Ти чувал ли си за нея? — попита тя сина си, а той поклати глава. — Значи не е прочута. Яж!