Никълас Еванс
Лечителят на души (35)

Осма глава

Ани имаше чувството, че е някакво същество, което се е заровило в тинята на блато и гледа света оттам. За пръв път от няколко месеца взимаше приспивателно, от онези, които, както разправяха, взимали и пилотите — факт, който би трябвало да ти вдъхне увереност в хапчетата, а не съмнения в пилотите. Вярно, в миналото, когато ги бе взимала редовно, почти не бе усещала странични ефекти. Сутрин те сякаш обгръщаха мозъка й с плътно одеяло, което я замайваше и което тя не бе в състояние да отметне, макар то да бе достатъчно прозрачно, та да помни защо предната вечер е взела хапчето и да е благодарна, че го е сторила.

Малко след като двамата с Том излязоха от конюшнята, Грейс дойде при нея и се тросна, че искала да си ходи. Беше пребледняла и нервна, но когато майка й я попита какво е станало, тя отвърна, че нищо, просто била уморена. Сбогуваха се и докато се връщаха към къщата при потока, Ани се опита да подхване разговор за забавата, ала в отговор получи едно-единствено изречение. Отново попита момичето дали е добре и то пак отвърна, че е уморено и малко му се гади.

— От пунша ли?

— Не знам.

— Колко чаши изпи?

— Не знам! Не съм се напила, не го прави на въпрос.

Веднага си легна и когато Ани отиде да я целуне за „лека нощ“, само промърмори нещо и дори не се обърна. Точно както в началото, когато бяха пристигнали тук. Ани веднага се нагълта с приспивателни.

Сутринта затърси ръчния си часовник и трябваше да се напрегне, за да се съсредоточи и да види стрелките. Наближаваше осем. Спомни си, че предната вечер, когато си бяха тръгвали, Франк я попита дали тази сутрин ще идат с тях на черква и от приличие, сякаш за да се самонакаже, преди да замине, тя му каза, че да. Стана с триста мъки от леглото и тръгна с подкосени крака към банята. Вратата на Грейс бе открехната. Ани реши да си вземе вана, после да налее чаша сок на дъщеря си и да я събуди.

Излегна се във водата, над която се виеше пара, и се опита да се отърси от въздействието на приспивателното. Вече чувстваше как през него изникват студените очертания на болката. „Това са формите, които оттук нататък ще те изпълват — каза си, — волю-неволю трябва да свикнеш с техните линии, ъгли и ръбове.“

Облече се и отиде в кухнята да вземе сока на Грейс. Беше осем и половина. Откакто главата й се бе прояснила, се мъчеше да се разсее, като си правеше наум списък какво трябва да свърши този последен ден в ранчото. Трябваше да си приготвят багажа, да почистят къщата, да проверят на бензиностанцията маслото и гумите, да купят храна и напитки за из път, да се разплатят с Букърови…

Когато се качи на площадката на втория етаж, видя, че вратата на Грейс не е помръднала. Почука и влезе. Пердетата бяха още спуснати, Ани отиде и ги дръпна малко. Утринта бе хубава.

Обърна се към леглото и видя, че е празно.

 

 

Джо установи пръв, че го няма и Пилигрим. Вече бяха претърсили и най-прикътаните, задръстени с паяжини ъгълчета на всички селскостопански постройки в ранчото и не бяха намерили и следа от момичето. Пръснаха се и провериха педя по педя двата бряга на потока, близнаците крещяха колкото им глас държи името на Грейс, но в отговор чуваха само песента на птиците. После Джо дотича откъм оградените пасища и извика, че го няма и коня, и всички се завтекоха към конюшнята колкото да видят, че липсват и юздата, и седлото.

— Ама какво се паникьосахте такива? — попита Даян. — Просто е отишла да поязди.

Том забеляза страха в очите на Ани. И двамата вече знаеха, че не е само това.

— Правила ли го е и друг път? — поинтересува се той.

— Никога.

— В какво настроение беше, когато си легна?

— Бе неразговорлива. Каза, че й било малко лошо. Явно нещо я беше разстроило.

Ани изглеждаше толкова уплашена и крехка, че на Том му се искаше да я прегърне и утеши, което щеше да бъде съвсем естествено, но Даян се бе вторачила в него и той не събра смелост. Вместо него го направи Франк.

— Даян е права — каза той. — Ще се върне здрава и читава.

Ани продължаваше да гледа Том.

— Безопасно ли е да язди с Пилигрим? Качвала се е на него само веднъж.

— Не бери грижа за Пилигрим — отвърна Том. Не я излъга съвсем, но всичко зависеше от състоянието на Грейс. — Ще идем да я потърсим с Франк.

Джо настоя да отиде и той, но чичо му му отказа и го прати да подготви Римрок и коня на баща си, докато те с Франк свалят празничните дрехи и се преоблекат за езда.

Пръв излезе Том. Ани остави Даян в кухнята и го последва по верандата към конюшнята. Докато вървяха натам, можаха да си разменят няколко думи.

— Мисля, че Грейс знае — прошепна тя, вперила очи право напред.

Мъчеше се да не губи самообладание. Том кимна угрижено.

— Сигурно.

— Извинявай.

— Никога не се извинявай, Ани! Чу ли? Никога!

Успяха да си кажат само това, понеже Франк ги настигна тичешком и тримата се запътиха мълком към оградата, където Джо ги чакаше с конете.

— Ето ги следите му — провикна се момчето и посочи ясните очертания в прахта.

Пилигрим бе с подкови, които се различаваха от подковите на другите коне в ранчото. Следите безспорно бяха негови.

Докато препускаха с Франк към брода в потока, Том се обърна само веднъж, ала Ани вече я нямаше. Даян сигурно я бе вкарала вътре. Наблюдаваха ги само децата. Той им махна.

 

 

Грейс взе решението чак когато намери кибрита в джоба си. Беше го сложила там, след като с баща й се бяха упражнявали да правят фокуса на летището, докато чакаха самолетът да излети.

Не знаеше колко време е яздила. Сигурно няколко часа, понеже слънцето вече бе високо. Препускаше като обезумяла, нарочно се нахъсваше все повече и го предаваше и на Пилигрим. Той го усещаше и с разпенена уста препускаше ли, препускаше цяла сутрин досущ като вихрогон. На Грейс й се струваше, че още малко, и ще го накара да литне.

В началото нямаше план, бе тласкана само от сляпа унищожителна ярост, чиято насока и цел още не бяха ясни и можеха да се обърнат към другите, но със същата лекота и към самата нея. Докато оседлаваше Пилигрим и в разсейващата се предутринна здрачевина го извеждаше от ограденото пасище, знаеше единствено, че все ще ги накаже някак. Ще ги накара да съжаляват горчиво за онова, което са направили. Разплака се едва след като излезе на поляните и препусна в студената утрин. Когато страните й вече бяха мокри от сълзите, се сведе над ушите на Пилигрим и се разрида на глас.

Сега, докато конят пиеше вода от езерцето при бърдото, Грейс усети, че ядът й не се разсейва, просто приема определена посока. Прокара длан по лъсналия от потта врат на Пилигрим и отново си представи двата силуета, които се изнизваха гузно един по един от тъмната конюшня досущ като кучета от кланица, и си въобразяваха, че никой не ги е видял, нито ги подозира. А после и майка си, която караше автомобила с размазан от похотливост грим, с още пламнало от страстта лице и ни лук яла, ни лук мирисала я питаше с мазен глас от какво й е лошо.

Не проумяваше как Том е способен на такова нещо. Нейният Том! Ето какъв бил, а се преструваше на грижовен и добричък! Разигравал е театър, търсел си е повод, зад който те двамата да се скрият. Божичко, та нали преди седмица, преди някаква си седмица се бе правил на вода ненапита и бе разговарял с баща й! Беше толкова гадно! Всички възрастни бяха гадняри! И всички, ама всички знаеха. Даян го бе казала. И бе подметнала, че майка й е като разгонена кучка. Каква гадост!

Грейс погледна над бърдото, оттатък хребета, където първата клисура се бе врязала като белег в планината. Майка й и Том го бяха направили там горе, в бараката, където всички се бяха забавлявали толкова, когато бяха докарали добитъка на летните пасища. Те двамата бяха омърсили и осквернили мястото. А майка й бе излъгала като дърта циганка. Виж я ти нея! Щяла да се качи в бараката самичка, „за да й се избистрела главата“!

Грейс щеше да им покаже. Кибритът беше у нея и сега щеше да им натрие носовете. Щеше да пламне като хартия. Щяха да намерят овъглените й черни кости и щяха да съжаляват горчиво. Така им се падаше!

 

 

Бе трудно да установят каква преднина има Грейс. Том познаваше едно момче от резервата, което, погледнеше ли следа, моментално можеше да определи до минутата колко стара е. Нали ходеше на лов, Франк разбираше от тези неща повече от мнозина, много повече от брат си, но и той не можеше да каже колко напред е отишла Грейс. Знаеха обаче, че препуска като обезумяла и ако продължава със същото темпо, не след дълго конят ще капне от умора.

Още преди да се натъкнат на следите от копита при разкаляния бряг на езерцето, горе-долу им беше ясно, че Грейс е тръгнала към летните пасища. Нали бе яздила тук с Джо, познаваше сравнително добре ниската част на ранчото, но се бе качвала в планината само веднъж, когато бяха карали говедата. Ако си бе наумила да се скрие някъде, единственото прикътано място, което знаеше, бе бараката. Стига, разбира се, да помнеше пътя през клисурите. Бяха минали две седмици, а през лятото това бе достатъчно, та местността да се преобрази. Дори и да не беше изпаднала в такъв смут, за какъвто свидетелстваше ездата й, като нищо можеше да се изгуби.

Франк слезе от коня, за да огледа по-добре следите покрай езерото. Свали шапката си и избърса с ръкав потното си чело. Том също скочи от седлото и хвана конете за юздите, та да не заличат следите в калта.

— Какво мислиш?

— И аз не знам. Следите вече са засъхнали, но при това прежурящо слънце не мога да съм сигурен. Към половин час, ако не и повече.

Заведоха конете да пийнат вода, изтриха челата си и пак се взряха в бърдото.

— Мислех, че оттук ще я видим — рече Франк.

— И аз.

Известно време мълчаха, заслушани в лоченето на конете.

— Том!

Той се извърна и видя, че брат му пристъпва от крак на крак и се усмихва притеснено.

— Не ми е работа, но снощи Даян… нали я видя, попрекали с пиенето и докато бяхме в кухнята, подметна нещо за теб и Ани… Както вече ти казах, не ми е работа, но…

— Не се притеснявай, говори!

— Ами каза някои неща и точно тогава влезе Грейс. Не съм сигурен, но ми се струва, че ни е чула.

Том кимна. Франк го попита заради това ли е избягало момичето и брат му отвърна, че вероятно да. Спогледаха се и в очите на Том явно бе проблеснала мъката, която го терзаеше.

— Като гледам, нещата са сериозни, а? — попита Франк.

— По-сериозни от това, здраве му кажи.

Без да говорят повече, обърнаха конете и ги пришпориха към бърдото.

Излизаше, че Грейс знае. Нямаше значение как е научила. Том се бе опасявал точно от това още преди Ани да сподели с него тази сутрин страховете си. Предната вечер, когато двете си тръгваха от забавата, той попита момичето как е прекарало, а то само го стрелна с поглед, кимна и му се усмихна насила. Сигурно се измъчваше много, щом се е престрашило да тръгне с Пилигрим. И то заради него, помисли си Том. И нейната мъка се сля с неговата.

Очакваха да я видят и от хребета, но от нея пак нямаше и помен. По следите от копитата, където успяваха да ги различат, се виждаше, че само е понамалила малко темпото. Бе спирала един-единствен път, на петдесетина метра от началото на клисурата. Както личеше, бе накарала Пилигрим да мине в тръс и бе направила едно кръгче явно за да вземе някакво решение или да потърси нещо. После отново бе препуснала в галоп.

Франк дръпна юздата и спря точно където наклонът между боровете отведнъж ставаше много стръмен. Посочи на брат си да погледне пръстта.

— Какво ще кажеш?

Там се виждаха множество следи от коне, но заради подковите копитата на Пилигрим все пак се открояваха. Бе невъзможно да се определи кои са по-пресни.

— Изглежда, са някои от мустангите на Амазонката — отбеляза по-малкият брат.

— И аз мисля така.

— Никога досега не съм ги виждал толкова надалеч. А ти?

— И аз.

Чуха тътена още щом стигнаха завоя по средата на клисурата и спряха. Отпърво Том помисли, че някъде горе сред дърветата се срутват камъни. После доловиха и уплашено цвилене и разбраха, че са коне.

Изкачиха бързо, но предпазливо клисурата, очаквайки всеки момент да се натъкнат на препуснали в паника мустанги. Но от конете нямаше и помен, ако не се брояха следите, водещи нагоре. Бе трудно да се каже колко са, вероятно към десетина.

В най-високата си точка пътят в клисурата се разцепваше като тесни панталони на две пътеки. До летните пасища се стигаше по дясната. Том и Франк отново спряха и започнаха да оглеждат пръстта. Цялата бе осеяна със следи от копита и не можеше да се разбере нищо.

Двамата братя се разделиха. Том пое надясно, Франк — наляво, по пътеката в ниското. След двайсетина метра Том съгледа следите от копитата на Пилигрим, но те водеха не нагоре, а надолу. Малко по-нататък пак имаше разкаляна пръст и той тъкмо се канеше да я разгледа, когато Франк го повика.

Том отиде при него и той му каза да се ослуша. Няколко мига не се чуваше нищо, сетне Том отново долови трескаво цвилене.

— Накъде води пътеката?

— Нямам представа. Никога не съм минавал по нея.

Том пришпори Римрок в галоп.

Пътеката се изкачваше, после се спускаше, сетне пак поемаше нагоре. Бе криволичеща и тясна, дърветата се бяха надвесили толкова ниско над нея, че образуваха истински тунел. Тук-там имаше повалени стволове. Някои Том прескачаше с коня, под други се промушваше. Римрок не се спря нито веднъж, внимаваше къде стъпва и преодоляваше препятствията, без дори да докосне някой клон.

След около шестстотин-седемстотин метра пътеката пак се спускаше надолу, а след това излизаше при стръмен каменист склон, където описваше дълъг полумесец. Под нея започваше отвесна скала, висока стотици стъпки и завършваща с обрасло в борове дере.

Пътеката свършваше с глуха площадка, която наподобяваше огромна древна каменоломна, врязала се във варовика като великански котел, пропукан и излял съдържанието си надолу по планината. Оттук през чаткащите копита на Римрок Том отново чу отчаяното цвилене на конете. Сетне долови и вик и със свито сърце осъзна, че крещи Грейс. Чак когато влезе с Римрок в зейналата паст на котела, видя какво става вътре.

Момичето се бе сгушило до стената в дъното, хванато като в капан от цвилещите кобили, които препускаха като обезумели. Бяха седем-осем, с тях имаше и няколко кончета, всички кръжаха и с всяка обиколка се плашеха все повече. Тропотът на копитата им и тяхното цвилене отекваха в скалата; колкото повече тичаха, толкова по-голяма прах вдигаха и тя ги заслепяваше и удвояваше паниката им. В средата бяха Пилигрим и белият жребец, който Том бе видял заедно с Ани онзи ден; двата коня цвилеха и застанали на задни крака, се ритаха един друг с предните.

— Божичко! — възкликна Франк, който го бе настигнал.

Конят му се подплаши от гледката и за да го успокои, Франк дръпна юздата и заобиколи изотзад Римрок, който също бе стреснат, но не помръдваше. Грейс не ги виждаше. Том слезе от седлото и подаде на Франк юздите на Римрок.

— Стой тук, в случай че потрябваш, но хукнат ли насам, трябва да се дръпнеш бързо — каза той и брат му кимна.

Тръгна с гръб, долепен до скалата, без да откъсва очи от конете. Те се въртяха пред него като полудяла въртележка. Усети как прахта засяда на гръкляна му. Бе толкова гъста, че зад кобилите Пилигрим приличаше на размазано черно петно на фона на белия жребец, който се бе изправил на задни крака.

Том стигна на някакви си двайсетина метра от Грейс и тя най-сетне го видя. Бе пребледняла като платно.

— Има ли ти нещо? — изкрещя той.

Грейс поклати глава и се опита да му извика, че й няма нищо, ала гласът й бе прекалено слаб, та да се чуе през тътена и прахоляка. При падането си беше ожулила рамото и си бе изкълчила глезена, но инак не бе пострадала. Единственото, което я сковаваше, бе страхът: страхуваше се повече за Пилигрим, отколкото за себе си. Видя възрозовите венци над зъбите на жребеца, когато той се хвърли към врата на Пилигрим да го ухапе там, където вече се чернееше лъскава кръв. А най-страховито бе цвиленето на конете — Грейс вече го бе чувала на друго място, през една снежна, окъпана в слънце утрин.

Видя как Том сваля шапката си и размахал я високо, навлиза сред препускащите в кръг кобили. Те спряха и отстъпиха, изблъсквайки малките назад, после завиха и Том тръгна забързано подире им, подкара ги встрани от Пилигрим и жребеца. Една се опита да се отскубне и да хукне надясно, ала той й препречи пътя и я върна при останалите. През валмата прах Грейс забеляза и втори човек, вероятно Франк, който издърпа от входа на площадката други два коня. Кобилите заедно с малките си профучаха покрай него и хукнаха презглава към гората.

Том се обърна и пак запристъпва покрай стената, явно за да направи място на биещите се коне и те да не се приближат до Грейс. Пак спря и извика на момичето:

— Не мърдай оттам, Грейс! Всичко ще е наред.

Сетне без най-малкия признак на уплаха се приближи към жребците. Грейс видя, че мърда устни, но от цвиленето на конете не чу какво казва. Може би си говореше сам или изобщо не говореше.

Спря чак когато стигна при тях и едва тогава те забелязаха присъствието му. Момичето видя как Том се пресяга и хваща юздите на Пилигрим. Твърдо, но без да дърпа силно, накара коня да стъпи на четири крака и да се отдалечи от белия жребец. После го шляпна по задницата и го отпрати.

Останал без противник, жребецът насочи ненавистта си към мъжа.

Онова, което се разигра после, щеше да остане в паметта на Грейс до сетния й ден, но тя никога нямаше да проумее докрай какво точно се бе случило. Отметнал глава, жребецът се въртеше в тесен кръг и вдигаше с копитата си прах и камъни. Сега, когато другите коне бяха излезли от площадката, се чуваше само неговото бясно пръхтене, което от ехото сякаш тътнеше дваж по-силно. За миг като че не знаеше какво да прави с човека, застанал безстрашно пред него.

Грейс бе сигурна само, че стига да бе искал, Том можеше да се дръпне. С две-три крачки щеше да излезе от обсега на жребеца и да бъде в безопасност. Момичето си мислеше, че ако го бе сторил, конят щеше да го остави на мира и да се присъедини към хергелето. Вместо това обаче Том се приближи още повече към него.

Както вероятно и бе очаквал, в мига, в който пристъпи, жребецът се изправи на задни крака и изцвили оглушително. Дори сега Том можеше да се дръпне — Грейс бе виждала как веднъж Пилигрим се вдига пред него на задни крака и как той чевръсто отстъпва, за да не пострада. Том знаеше къде точно ще удари копитото на коня, кой мускул ще се помръдне и защо. Този ден обаче нито се дръпна, нито отскочи, дори не мигна, а напротив, направи още една крачка напред.

Прахта вече се слягаше, ала пак бе прекалено гъста, че Грейс да вижда добре; въпреки това й се стори, че Том разперва леко ръце и с движение, толкова незабележимо, та може би само й се бе привидяло, обръща към коня длани. Сякаш му предлагаше нещо, вероятно онова, което предлагаше винаги: дара на своето приятелство и мир. Но макар че никога не го сподели с никого, Грейс изведнъж изпита непреодолимото чувство, че не е съвсем така и че Том — без страх и отчаяние, предлага самия себе си.

Сетне с ужасен тътен копитата се стовариха върху главата му и го повалиха на земята като натрошена икона.

Жребецът пак се изправи на задни крака, но не така високо и не за да нападне човека, а просто за да намери по-твърда почва под копитата си. За миг като че бе стъписан от тази бърза капитулация и ритна плахо и лекичко прахта при главата на Том. После развя грива, изцвили за последно и препусна към изхода.