Никълас Еванс
Лечителят на души (12)

Седма глава

Заради дарбата си да създава млади безмилостни таланти, които да ръководят мощната му империя, Крофорд Гейтс бе прочут наред с другите не дотам ласкателни прозвища и с прякора Образа, изстрелял хиляди лайна. Ето защо Ани открай време изпитваше смесени чувства, когато трябваше да се показва на публични места с него.

Той седеше срещу нея и прилежно ядеше — беше си поръчал риба меч, без да откъсва очи от главната си редакторка. Докато тя говореше, й стана интересно как така вилицата му безпогрешно набучва следващото късче, сякаш привличана от магнит. Бяха в същия ресторант, където Гейтс я бе довел преди близо година, за да й предложи шефското място. Заведението представляваше огромно бездушно пространство с минималистични черни матови мебели и облицован с бял мрамор под, който напомняше на Ани за кланица.

Знаеше, че прекалява, като иска цял месец отпуска, но смяташе, че си я е заслужила. До злополуката почти не бе ползвала почивни дни, пък и след това не бе отсъствала кой знае колко.

— Ще имам телефон, факс, модем, всичко — поясни Ани. — Никой дори няма да усети, че не съм в редакцията.

Изруга наум. Говореше вече петнайсет минути, не, по-скоро се молеше. А трябваше да подходи силово, да каже на Гейтс в очите какво смята да прави. Той не издаваше с нищо, че е против. Просто я слушаше, а проклетата риба меч летеше на автопилот към устата му. Притеснеше ли се, Ани имаше глупашкия навик да се чувства длъжна да запълва всички паузи в разговора. Реши да млъкне и да изчака реакцията на Крофорд Гейтс. Той спря да дъвче, кимна и отпи глътка минерална вода марка „Перие“.

— Робърт и Грейс ще ги вземеш ли?

— Само Грейс. Робърт е затънал в работа. Но Грейс наистина има нужда да се махне оттук. Откакто тръгна пак на училище, ми се вижда умърлушена. Почивката ще й дойде добре.

Онова, което не сподели, бе, че и досега нито Робърт, нито дъщеря й имат представа какво е намислила. Едва ли не последното нещо, което й оставаше да направи, бе да им каже. Беше се погрижила за всичко останало и с помощта на Антъни го бе уредила от редакцията.

Къщата, която смяташе да наемат, бе в Шото, най-близкия град — малък или голям, до ранчото на Том Букър. Нямаше особен избор, но къщата бе обзаведена и от подробностите, пратени й от агенцията за недвижими имоти, Ани отсъди, че ще им свърши работа. Бе намерила наблизо и физиотерапевт за Грейс, както и конюшня, готова да подслони Пилигрим, макар че съвсем не бе откровена, докато обясняваше в какво състояние е жребецът. Най-трудното бе, че за да стигне дотам, трябваше да прекоси с караваната цели седем щата. Но Лиз Хамънд и Хари Логан се бяха обадили тук-там и й бяха уредили нощувките по пътя.

Крофорд Гейтс избърса уста със салфетката.

— Драга ми Ани, казвал съм го преди и пак ще повторя. Можеш да отсъстваш колкото сметнеш за добре. Тези наши деца са безценни, благословени от Бога създания и случи ли им се нещо, сме длъжни да бъдем до тях и да направим всичко по силите си.

Ани си помисли, че Гейтс попрекалява за човек, зарязал четири жени и два пъти повече деца. Звучеше като Роналд Рейгън след тежък ден и холивудското му откровеничене само засили яда й, задето се държи толкова глупашки. Този стар мръсник вероятно щеше да обядва утре по същото време с нейния приемник. Тя дори хранеше слаба надежда да й го каже право в очите.

Докато се връщаше в редакцията с абсурдно дългия черен кадилак на Гейтс, реши довечера да каже на Робърт и Грейс. Дъщеря й щеше да се разкрещи, Робърт щеше да отсече, че не е с всичкия си. Но волю-неволю щяха да се примирят, както ставаше винаги.

Единственият друг човек, на когото й предстоеше да съобщи, бе мъжът, на когото се крепеше целият й план: Том Букър. Сигурно останалите щяха да се учудят, ако разберяха, че това е последното нещо, за което тя се тревожи. Ала Ани го бе правила стотици пъти като журналистка. Беше се специализирала по хора, които отказват. Веднъж пропътува цели осем хиляди километра до някакъв остров в Тихия океан и се изтърси на вратата на прочут писател, който не даваше никакви интервюта. В крайна сметка успя да направи така, че той да я покани в къщата си за половин месец и материалът, който Ани написа, спечели куп награди и бе публикуван едва ли не във всички световни масмедии.

За нея бе прост неоспорим житейски факт, че стига да положи подобаващите усилия, една жена рано или късно ще си спечели благоволението на който мъж пожелае.