Никълас Еванс
Лечителят на души (24)

Единадесета глава

Робърт погледна през напръсканото от дъжда стъкло на черното такси към жената на рекламното табло, която от десет минути му махаше неуморно. Бе от онези, задвижваните електронно реклами и ръката наистина се движеше. Жената бе със слънчеви очила и яркорозов бански костюм, а в другата ръка държеше нещо, което явно трябваше да наподобява пиня колада. Правеше всичко по силите си, за да убеди Робърт и множеството други подгизнали от дъжда пътници, заклещени на задръстените улици, че ако са хора на място, на часа ще си купят билет за самолета за Флорида.

Човек можеше да поспори. Пък и Робърт се съмняваше, че някой ще се хване на подобна евтина реклама, понеже английските вестници гъмжаха с истории за британски туристи, ограбени, изнасилени или направо застреляни във Флорида. Таксито пропълзя няколко метра напред и Робърт видя, че някой шегобиец е надраскал в краката на жената: „И да не си забравите патлака!“.

Твърде късно осъзна, че е трябвало да вземе метрото. От десет години, дойдеше ли в Лондон, все поправяха поредния участък от пътя за летището, и Робърт бе почти сигурен, че не са чакали точно него, за да се заемат с ремонта. Самолетът за Женева излиташе след трийсет и пет минути и при това темпо Робърт щеше да закъснее за полета с около два часа. Шофьорът на таксито вече го бе информирал едва ли не злорадо, че на летището е паднала непрогледна мъгла.

Излезе прав. И Робърт не изтърва самолета, защото полетът бе отложен. Седна в залата за заминаващи втора класа и два часа се наслаждава на спонтанно зародилата се дружба между набъбващата група измъчени до смърт дребни шефове, които си придаваха важност, но които до един бяха поели към инфаркта. Опита се да звънне на Ани, ала всеки път му отговаряше телефонният секретар и той започна да се безпокои къде ли са отишли. Бе пропуснал да ги пита какво смятат да правят в Деня на паметта, който за пръв път от години щяха да карат разделени.

Остави съобщение и изтананика на Грейс няколко такта от един марш, нещо, което правеше открай време на закуска в този ден, та да я настрои патриотично. После погледна за последно бележките, които си бе водил на днешното заседание (бе минало добре), и точките, които си бе нахвърлил за утрешното (което сигурно също щеше да мине добре, стига той изобщо да се добереше на него), и за кой ли път тръгна да се разхожда из залата за заминаващи.

Колкото да минава времето, се спря да разгледа купчинката кашмирени пуловери с поло яка, каквито не би подарил и на най-заклетия си враг, и точно в този момент някой го поздрави. Робърт вдигна очи и съгледа човек, който възможно най-плътно се доближаваше до въпросната категория.

Фреди Кейн бе величие средна ръка в издателския бизнес, от хората, за които не питаш много-много с какво точно се занимават от страх да не смутиш не тях, а себе си. Той наваксваше за тъмните петна в професионалната си биография, като тръбеше под път и над път, че притежава цяло състояние, а освен това знаеше абсолютно всички клюки за всеки в Ню Йорк, за когото си струваше да клюкариш. Бяха ги запознавали четири-пет пъти и всеки път Фреди не можеше да се сети за името на Робърт, с което даваше да се разбере, че не слага съпруга на Ани Грейвс в тази категория. Виж, самата Ани той включваше в нея, и още как!

— Здрасти! Така си и знаех, че сте вие! Как сте?

Стовари едната си ръка върху рамото на Робърт, а с другата се здрависа с него енергично, но и без особен ентусиазъм. Робърт се усмихна и забеляза, че Кейн е с очилата, с каквито напоследък ходеха всички кинозвезди, с надеждата да минат за интелектуалци. Явно пак бе забравил името му.

Побъбриха известно време край пуловерите с поло яка, разменяйки си информация за полетите, приблизителното време, когато щяха да пристигнат самолетите, и свойствата на мъглата. Робърт не се впусна да откровеничи защо е в Европа: не че беше някаква тайна, просто видя, че Фреди е ужасно разочарован, задето не му казва. Явно за да му отмъсти, на раздяла подметна:

— Доколкото подразбрах, Ани е объркала нещо конците с Гейтс.

— Моля?

Фреди вдигна длан към устата си и направи физиономия на гузен ученик.

— Май не бива да знаем.

— Прощавайте, но изглежда, сте по-информиран от мен.

— А, едно птиченце ми каза, че Крофорд Гейтс отново се е запретнал да търси млади таланти. Може би са само измишльотини.

— В какъв смисъл търси млади таланти?

— Нали знаете, в тази редакция е така открай време. Изстискват те като мокър парцал и те захвърлят. Просто разбрах, че тормозел Ани.

— За пръв път чувам…

— Това са само клюки. Изобщо не биваше да го споменавам.

Фреди се ухили самодоволно — нали бе постигнал единствената цел на срещата, и каза, че пак щял да иде и да се оплаче на гишето.

Робърт се върна в залата за заминаващи, изпи още една бира и разлисти броя на списание „Икономист“, но пак се сети за думите на Фреди. Беше се престорил на учуден, ала бе наясно за какво му намеква онзи. Чуваше мълвата за втори път тази седмица.

Предния вторник бе ходил на прием, даван от един от големите клиенти на адвокатската кантора. Обикновено си измисляше някакво извинение, за да не присъства на подобни светски сбирки, но нали Ани и Грейс ги нямаше, този път почувства, че дори му се ходи. Приемът бе в тежкарски офис, разположен върху няколко акра на хвърлей от Рокфелеровия център, и на него имаше планини черен хайвер, по които човек преспокойно можеше да кара и ски.

Каквото и да беше последното име на сбирките на адвокати (всяка седмица измисляха ново, все по-обидно), тази сбирка определено бе именно такава. Робърт позна доста колеги от други кантори и предположи, че домакинът ги е поканил, за да държи всички под пара. Сред адвокатите бе и Дон Фарлоу. Бяха се срещали само веднъж, но Фарлоу му бе симпатичен, още повече че и Ани го харесваше и ценеше много.

Фарлоу го поздрави сърдечно и докато си бъбреха, Робърт с удоволствие установи, че споделят не само граничещия с лакомия апетит към черния хайвер, но и откровено циничното отношение към хората, които го бяха осигурили. Заеха място край камарите вкуснотии и Фарлоу заслуша съчувствено Робърт, който му заобяснява как върви делото за злополуката с Грейс — или по-точно как не върви, понеже се бе заплело дотолкова, че сигурно щеше да се влачи с години. После заговориха за друго и Фарлоу попита как е Ани и какво става на запад.

— Направо е невероятна — отбеляза адвокатът. — Никой не може да й стъпи и на малкия пръст. И лошото е, че онзи келеш Крофорд го знае.

Робърт го попита какво има предвид и Фарлоу се изненада, а после се смути. Бързо смени темата и единственото, което каза, бе Робърт да предадял на Ани да се връща на работа. Той моментално се прибра и й звънна. Тя го обърна на шега.

— Редакцията е царство на параноята — каза Ани. Дума да няма, Гейтс й създаваше главоболия, но не повече от обикновено. — Този стар негодник знае, че се нуждае от мен повече, отколкото аз — от него.

Робърт усети, че жена му вдъхва кураж по-скоро на себе си, отколкото на него, ала не каза нищо. Но щом Фреди знаеше за неприятностите й, Робърт бе готов да се обзаложи, че вече знае цял Ню Йорк, а ако не знаеше, щеше да научи за броени дни. И макар това да не бе неговият свят, той бе живял в него достатъчно дълго, та да е наясно кое е по-важно: какво се говори или каква е истината.