Никълас Еванс
Лечителят на души (11)

Шеста глава

Най-накрая Робърт се престраши и предложи да закусват в „Лестърс“. От половин месец не се решаваше да го стори. Не бяха ходили в кафенето, откакто Грейс бе тръгнала отново на училище, и този неизречен факт им тегнеше все повече. Причината да не говорят за „Лестърс“ бе, че царската закуска в заведението бе само част от ритуала. Другата, не по-маловажна част се свеждаше до това, че ходеха в кафенето с автобусите от градския транспорт.

Този забавен ритуал, както и доста други, водеше началото си от времето, когато Грейс бе много по-малка. Понякога идваше и Ани, но обикновено ходеха само Робърт и Грейс. Преструваха се, че са се впуснали в много дръзко приключение: сядаха в дъното на автобуса и си шушукаха разни измишльотини за другите пътници, например че шофьорът всъщност е ловък похитител, а онези дребни бабки са предрешени рокзвезди. Напоследък просто си разказваха клюки, но до злополуката на никого от двамата дори не бе хрумвало да не пътуват с автобуса. А сега и двамата не бяха сигурни, че Грейс ще успее да се качи на него.

В началото тя ходеше по два пъти седмично на училище, после ги увеличи на три — само сутрин. Робърт я водеше с такси, а на обяд я посрещаше Елза — пак с такси. Питаха ли я как е в училище, баща й и майка й гледаха да не издават с тона си своите тревоги. А момичето отвръщаше, че всичко е наред. А как са Беки, Кати и госпожа Шоу? И те били добре. Робърт подозираше, че дъщеря му знае прекрасно какво всъщност искат да я попитат, а не намират смелост. Дали другите гледат крака й. Дали я подпитват за него. Дали ги е забелязвала да я одумват зад гърба й.

— Какво ще кажеш, дали да не закусваме в „Лестърс“? — рече Робърт възможно най-нехайно.

Ани вече бе отишла на някаква ранна редакционна колегия. Грейс сви рамене и отвърна:

— Добре, щом искаш.

Слязоха с асансьора и поздравиха Рамон, портиера на жилищния блок.

— Да спра ли такси? — попита той.

Робърт се подвоуми, ала само за миг.

— А, не, ще се качим на автобуса.

Тръгнаха към спирката, която бе през две улици. Робърт не млъкваше и се преструваше, че е съвсем естествено да върви толкова бавно. Знаеше, че Грейс изобщо не го слуша. Бе вперила очи в тротоара пред себе си, гледаше да няма някой капан и внимаваше къде слага каучуковия накрайник на бастуна и изкуствения крак. Беше студено, но докато стигнаха спирката, момичето бе плувнало в пот.

Когато дойде автобусът, Грейс се качи, сякаш го бе правила години наред. Вътре беше пълно и известно време двамата с баща й стояха отпред. Един старец забеляза бастуна й и й отстъпи мястото си. Грейс му благодари и се опита да отклони поканата, но дядката не искаше и да чуе. На Робърт му идеше да изкрещи на стареца да остави дъщеря му на мира, но после се отказа и изчервена, Грейс се предаде и седна. Погледна баща си и му се усмихна някак унизено, от което му се сви сърцето.

Щом влязоха в кафенето, Робърт изведнъж изпадна в паника — би трябвало да звънне и да предупреди собственика Лестър, та да не би някой да се притесни или да почне да задава неудобни въпроси. Ала тревогите му се оказаха напразни. Може би някой от училището вече им бе казал и Лестър и сервитьорите се държаха както винаги любезно и ги обслужиха чевръсто.

Двамата седнаха на обичайната си маса при прозореца и поръчаха както винаги кифлички с топено сирене и пушена сьомга. Докато чакаха да им донесат поръчката, Робърт се мъчеше как ли не да поддържа разговора. За него бе ново да се опитва да запълва паузите. Никога досега не бяха изпадали с Грейс в неловко мълчание. Забеляза как дъщеря му току извръща очи към минувачите, които отиваха на работа. Лестър, дребен, изваден като от кутийка мъж с остри мустачки, бе пуснал транзистора зад плота и както никога, Робърт бе доволен, че заведението кънти от задъханите тъпи репортажи за уличното движение и от музика. Донесоха им кифличките, но Грейс почти не ги докосна.

— Искаш ли през лятото да идем в Европа? — попита баща й.

— Там да караме почивката ли?

— Да. Защо да не отскочим до Италия? Ще наемем къща в Тоскана или някъде другаде. Какво ще кажеш?

— Добре — отвърна момичето.

— Но не е задължително да ходим в Европа.

— А, защо, ще бъде хубаво.

— Ако слушкаш, може дори да идем в Англия, на гости при баба ти.

Грейс веднага се смръщи. Беше им стара семейна шега да заплашват момичето, че ще го пратят при майката на Ани. Грейс погледна през прозореца, сетне отново се обърна към баща си.

— Мисля да тръгвам, татко.

— Не си ли гладна?

Тя поклати глава. Робърт й влизаше в положението: Грейс искаше да иде на училище рано, докато вестибюлът не се е напълнил с момичета, които ще я зяпат като прокажена. Изпи на един дъх кафето и плати сметката.

Грейс настоя да не я изпраща до входа на училището и да се разделят на ъгъла. Баща й я целуна и тръгна, надвил желанието да се обърне и да я изпроводи с поглед. Знаеше, че забележи ли, Грейс ще помисли загрижеността му за съжаление. Робърт се върна на Трето авеню и пое към центъра на града, където се намираше адвокатската кантора.

Междувременно, докато бяха закусвали, се бе изяснило. Очертаваше се денят в Ню Йорк да е леденостуден и ясен, точно както обичаше Робърт. Бе само време за разходка и той закрачи припряно, мъчейки се да разсее мислите си за Грейс, която куцукаше самотно към училище, като си припомни какво му предстои да свърши днес в кантората.

Както обикновено, най-напред щеше да се обади на адвокатката, която бяха наели за заплетения юридически фарс, в какъвто злополуката с Грейс сякаш бе обречена да се превърне.

Само един наивник би си въобразявал, че случай като този ще се ограничи единствено с изясняването на това дали момичетата са проявили небрежност, като онази сутрин са излезли да яздят по пътя, и дали шофьорът също е бил немарлив, като е допуснал да ги блъсне. Сега всеки съдеше всекиго: застрахователното дружество на момичетата съдеше шофьора на камиона, неговата застрахователна компания — транспортната фирма в Атланта, нейната застрахователна компания — фирмата, предоставила под наем камиона на шофьора, нейното пък застрахователно дружество — завода, произвел камиона, фабриката, направила гумите, окръга, целулозната фабрика, железниците. Засега никой не бе завел дело срещу Дядо Боже, задето е позволил онзи ден да натрупа сняг, но още не бе късно. Случаят се бе превърнал в златна мина за адвокатите и на Робърт му бе странно, че този път е от другата страна на барикадата.

Слава богу, поне бяха успели да спестят на Грейс доста от тези гадости. Освен показанията, които бе дала в болницата, се наложи да свидетелства само още веднъж, този път писмено и под клетва, пред семейната адвокатка. Беше я виждала два-три пъти на гости и, общо взето, не се притесни, че трябва отново да се връща към злополуката. Пак заяви, че не помни нищо, след като са започнали да се плъзгат надолу по брега.

В началото на новата година шофьорът на камиона им прати писмо, в което им се извиняваше. Робърт и Ани дълго обсъждаха дали да го показват на Грейс и накрая отсъдиха, че е нейно право да го види. Тя го прочете, върна им го и рече само, че човекът е постъпил много мило. За баща й не по-маловажен бе въпросът дали да го показва на адвокатката, която моментално щеше да се вкопчи в него като признание за вина. Юристът у Робърт повтаряше: „Покажи писмото!“. Нещо по-човешко обаче му нашепваше да не го прави. След дълги колебания той наистина не го стори.

Сега виждаше в далечината как небостъргачът, където се намираше кантората, проблясва студено на слънцето.

Наскоро бе чел в някакво научно юридическо списание, че загубен крайник е смятан за нанесена физическа щета, възлизаща на три милиона долара. Спомни си бледото лице на дъщеря си, загледана през прозореца на кафенето. Какви невероятни специалисти: да изчислят толкова точно цената!

 

 

Вестибюлът на училището бе по-оживен от обичайно. Грейс огледа бързо лицата с надеждата, че съученичките й още не са дошли. Беше дошла майката на Беки и разговаряше с госпожа Шоу, но не погледнаха Грейс, а самата Беки я нямаше. Сигурно вече бе в библиотеката, пред някой компютър. Ако нещата не се бяха променили, и Грейс щеше да се запъти натам. Щяха да се закачат и да си пращат писма по модема чак докато бие звънецът. Сетне щяха да хукнат със смях по стълбището към класната стая и да се бутат с лакти, та да видят коя ще стигне първа.

Сега Грейс не можеше да се качва по стълбището и всички щяха да са принудени да я придружават с бавния допотопен асансьор. За да им спести неудобството, Грейс тръгна сама към класната стая, та вече да е седнала на чина, когато дойдат останалите.

Отиде бавно при асансьора и натисна копчето, вперила очи в него: ако минеше някоя нейна приятелка, искаше да й даде възможност да я подмине незабелязано.

Откакто се бе върнала в училище, всички се държаха много мило. И тъкмо там бе проблемът. Грейс искаше да се държат нормално. Бяха се променили и други неща. Докато бе отсъствала, приятелките й се бяха „прегрупирали“. Беки и Кати, нейните най-добри приятелки, се бяха сближили още повече. Преди трите бяха неразлъчни. Всяка вечер си клюкареха и се оплакваха една на друга по телефона, понякога и си правеха майтапи или пък се утешаваха. Бяха съвършената тройка. Сега, колкото и да се мъчеха да не я държат настрани, вече не бе същото. Пък и как можеше да бъде?

Асансьорът дойде и Грейс влезе в кабината, доволна, че го чака само тя и ще се качи спокойно. Но тъкмо преди вратата да се затвори, вътре нахълтаха две момичета от по-малките класове, които се заливаха от смях и си бъбреха. Млъкнаха веднага щом видяха Грейс. Тя им се усмихна и им каза „здрасти“.

— Здравей! — поздравиха и те в един глас, но после се умълчаха.

В тягостната тишина трите зачакаха асансьорът да се изкачи с мъчително скърцане. Грейс забеляза как момичетата се взират в гладките стени и тавана на кабината, как се опитват да гледат всичко друго, но не и единственото нещо, което — тя бе сигурна — умираха от желание да видят: нейния крак. Всеки път едно и също.

Бе споменала за това на „психоложката, лекуваща травми“, поредната специалистка, която родителите й я караха да посещава веднъж седмично. Жената бе добронамерена и сигурно бе много подготвена, но според Грейс сеансите си бяха губене на време. Как тази непозната — как който и да било можеше да разбере какво й е на душата?

— Ами кажи им, че нямаш нищо против да гледат — беше я посъветвала психоложката. — И да говорят за това.

Празни приказки! Грейс не искаше те да гледат, не искаше да говорят за това. Да говорят! Тия психоаналитици си въобразяваха, че приказваш ли, ще решиш всеки свой проблем, а не бе така.

Вчера жената се опита да я накара да й разкаже за Джудит, а това бе последното нещо на този свят, за което й се говореше.

— Какво изпитваш за Джудит?

На Грейс й идеше да изпищи. Но се сдържа и отвърна хладно:

— Тя е мъртва, какво според вас трябва да изпитвам?

Жената най-после проумя, че й е неприятно, и смени темата.

Същото се получи и преди няколко седмици, когато лекарката седна да я разпитва за Пилигрим. Конят бе осакатен, точно както Грейс, не ставаше за нищо и сетеше ли се за него, момичето виждаше само едно: изпълнените му с ужас очи в ъгъла на смрадливия бокс у госпожа Дайър. Как, по дяволите, щеше да й олекне, ако си мислеше или говореше за него?

Асансьорът спря един етаж под класната стая на Грейс и двете по-малки момичета слязоха. Тя чу как моментално продължиха да си бъбрят, докато тръгнаха по коридора.

Когато влезе в класната стая, вътре, както се бе надявала, нямаше никого. Извади учебниците от чантата, скри старателно бастуна под чина и бавно седна на твърдата дървена седалка, от която до обяд ампутираният й крак щеше да пулсира от болка. Но Грейс можеше да се справи с тази болка, тя не бе страшна.

 

 

Ани успя да разговаря пак с Том Букър чак след три дни. Вече бе добила горе-долу ясна представа какво се е случило онзи ден в конюшнята. След като изпроводи с поглед таксито, скрило се в дъното на алеята, отиде в двора и от израза на двамата синове на госпожа Дайър разбра какво се е разиграло. Майка им й заяви хладно до понеделник да махне Пилигрим от конюшнята.

Ани звънна на Лиз Хамънд и двете отидоха при Хари Логан. Той тъкмо бе изродил с кесарево сечение едно куче порода чихуахуа, появи се направо с хирургичната престилка и щом видя двете жени, възкликна „Мале!“ и се престори, че се крие. Зад лечебницата му имаше два бокса за възстановяващи се животни и след много пъшкане Логан склони Ани да доведе в единия Пилигрим.

— Но само за седмица! — закани й се той с пръст.

— За две! — каза Ани.

Ветеринарят погледна Лиз и се усмихна покрусено.

— Приятелка ли ти е? Хайде, от мен да мине, две да са. Но нито ден повече. Докато намерите къде да го сложите.

— Цена нямаш, Хари! — възкликна Лиз, а той вдигна ръце.

— Такъв съм си! Този проклет кон ме хапа, рита ме, влачи ме в ледената вода, а аз какво правя? Подслонявам го като дългоочакван гост.

— Благодаря, Хари! — рече и Ани.

Следващата сутрин тримата отидоха в конюшнята. Момчетата ги нямаше, Ани мерна само веднъж и Джоан Дайър, която надничаше от един прозорец на горния етаж на къщата. След два часа боричкане и три пъти повече упойка от дозата, която Хари обикновено биеше, без да го гризе съвестта, натовариха Пилигрим на камионетката и го откараха във ветеринарната лечебница.

В деня след посещението на Том Букър Ани се опита да му се обади в Монтана. Жената, която вдигна — вероятно неговата съпруга — й каза, че го чака да се прибере утре вечер. Не бе особено любезна, сигурно бе разбрала какво се е случило. Обеща да предаде на Том, че Ани го е търсила. Тя чака два безкрайни дни — той не се обади. Втората вечер, след като Робърт вече си бе легнал и четеше в кревата, а Грейс бе заспала, Ани му звънна отново. И този път вдигна жената.

— В момента вечеря — поясни тя.

Ани чу как някакъв мъж пита кой се обажда, после шумове: жената затулваше слушалката с длан.

— Пак онази англичанка.

Последва дълга пауза. Ани усети, че е притаила дъх, и си заповяда да се успокои.

— На телефона е Том Букър, госпожо Грейвс.

— Господин Букър, искам да ви се извиня за случилото се в конюшнята. — Мъжът не каза нищо и тя продължи: — Би трябвало да знам какво става там, ала явно съм предпочела да си затварям очите.

— Влизам ви в положението.

Ани очакваше Букър да каже още нещо, той обаче замълча.

— Но както и да е. Преместихме коня другаде, на по-добро място. Дали не може… — Още преди да е изрекла молбата, си даде сметка колко безполезна и глупава е тя. — Дали не може да дойдете отново и да го прегледате?

— Извинявайте, но нямам възможност. Дори да разполагах с време, да ви призная, не съм убеден, че ще има някаква полза.

— Толкова ли не можете да жертвате ден-два? Ще ви платя колкото кажете.

Чу го как се смее и съжали, че го е изрекла.

— Надявам се, госпожо, че не възразявате да говоря откровено с вас. Разберете! Мъките, които тези същества могат да понесат, си имат граница. Според мен вашият кон се е намъчил достатъчно.

— Значи смятате, че трябва да го умъртвим, така ли? Като всички останали? — Ани се замисли. — Ако конят беше ваш, господин Букър, щяхте ли да го убиете?

— Конят, госпожо, не е мой и съм благодарен, че не аз трябва да решавам. Но на ваше място бих направил точно това.

Ани опита още веднъж да го убеди да дойде, но видя, че е безпредметно. Мъжът се държеше учтиво и спокойно, но бе непоклатим като скала. Тя му благодари и затвори, после отиде по коридора в хола.

Всички лампи бяха угасени и капакът на рояла проблясваше мъждиво в мрака. Ани прекоси бавно помещението и стоя дълго на прозореца, загледана над дърветата в парка към високите жилищни сгради в Ийст Сайд. Наподобяваха декор за театрална постановка с хилядите си прозорчета, пронизващи със светлините си черния фон на нощното небе. Направо не можеше да повярва, че зад всеки се крие конкретен живот със своята мъка и съдба.

Робърт бе заспал. Ани взе книгата от ръцете му, угаси си нощната лампа и се съблече в тъмното. Дълго лежа по гръб до мъжа си: слушаше как диша и гледаше оранжевите светлинки на уличните лампи, които се просмукваха през щорите и танцуваха по тавана. Вече знаеше какво да прави. Но докато не уредеше всичко, нямаше да каже на Робърт, нито на Грейс.