Никълас Еванс
Лечителят на души (8)

Трета глава

Бе минало почти цяло столетие, откакто Джоузеф и Алис Букър, прабабата и прадядото на Том, бяха извървели дългия път на запад до Монтана, привлечени като хиляди други от обещанието да получат земя. Преходът им бе струвал живота на две от техните деца: едното бе умряло от скарлатина, а другото се бе удавило, ала те все пак бяха стигнали Кларкс Форк, където се бяха сдобили със сто и шейсет плодородни акра.

По времето, когато се бе родил Том, ранчото, създадено от тях, вече обхващаше цели двайсет хиляди акра. Това, че не само бе устояло на безмилостната суша, на наводненията и мародерите, но и се бе разраснало, се дължеше главно на дядото на Том — Джон. Ето защо бе най-малкото логично пак той да го унищожи.

Джон Букър, човек с огромна физическа сила и още по-голямо сърце, имаше двама синове. Над къщата в ранчото, отдавна изместила насмолената колиба на първите заселници, се извисяваше скалиста урва, където двете момчета играеха на криеница и търсеха върхове за стрели. От билото й се откриваше гледка към реката, криволичеща като ров на замък, и към покритите със сняг върхове на планините Прайър и Биъртут в далечината. Случваше се момчетата да седят едно до друго, без да продумват, и да гледат земите на баща си. Онова, което виждаше Даниъл, бе за него целият свят. Даниъл, бащата на Том, обичаше ранчото с цялото си сърце и ако някога го напускаше за малко, то бе колкото да се увери, че всичко, за което мечтае, се намира в пределите му. За него планините в далечината бяха като стени, които му вдъхваха увереност и го бранеха от бурите, вилнеещи отвъд тях. За Нед, който бе с три години по-голям, те наподобяваха зидовете на затвор. Той изгаряше от нетърпение час по-скоро да избяга оттук и щом навърши шестнайсет години, го направи, без изобщо да се замисля. Отиде да си търси късмета в Калифорния, но спечели само неколцина разочаровани лековерни съдружници.

Даниъл остана в ранчото да помага на баща си и се ожени за Елън Хупър от Бриджър, която му роди три деца: Том, Роузи и Франк. В по-голямата си част земите, добавени от Джон към първоначалните акри край реката, бяха неплодородни пасища, обрасли с пирей стръмни червени хълмове и черни вулканични камънаци. В ранчото пасяха многобройни стада добитък и коне и Том се научи да язди едва ли не преди да е проходил. Майка му много обичаше да разправя как когато бил на две годинки, го намерили заспал върху сламата в конюшнята, свит на кравай в тежките копита на огромен жребец, който сякаш бдял над съня му.

Навършеха ли жребчетата една година, през пролетта ги обяздваха; момчето сядаше на горната пречка на оградата и гледаше. И баща му, и дядо му се спогаждаха чудесно с конете и чак след време Том щеше да открие, че с тях човек може да има и проблеми.

То е като да поканиш жена на танц — обичаше да казва старецът. — Плах ли си, уплашен ли си, тя ще ти откаже и ще те направи за посмешище. Е, разбира се, ти би могъл да я сграбчиш за ръката и да я издърпаш на дансинга, но вече няма да ви е приятно нито на теб, нито на нея.

Дядо му бе голям танцьор. Том още помнеше как на забавите на Четвърти юли двамата с баба му се носеха вихрено под шарените светещи гирлянди. Сякаш стъпваха във въздуха. Бе същото и когато старецът яздеше.

— Да танцуваш и да яздиш, че то си е едно и също! — възкликваше дядо му. — Всичко е въпрос на доверие и съгласие. Свързани сте. Мъжът води, но не дърпа жената, само й показва посоката, а тя я усеща и го следва. Движите се с еднакъв ритъм, в съзвучие, просто следвате посоката.

Том вече знаеше тези неща, не знаеше обаче как ги е научил. Разбираше езика на конете точно както правеше разлика между цветовете и миризмите. Във всеки момент можеше да каже какво си мислят и знаеше, че е взаимно. Обязди първото си жребче (не обичаше думата „укроти“) едва седемгодишен.

Баба му и дядо му починаха една зима почти едновременно, когато Том бе на дванайсет години. Джон бе завещал цялото ранчо на баща му. Нед дойде със самолета от Лос Анджелис да чуе завещанието. Дотогава почти не си бе идвал и Том го помнеше единствено покрай контешките двуцветни обувки и погледа като на преследван от хайка звяр. Викаше му „малкия“ и му носеше някакви ненужни подаръци, дрънкулки, по които в момента си падаха гражданчетата. Този път си тръгна, без да каже и дума. Затова пък се разприказваха адвокатите му.

Делата се точиха цели три години. Случваше се Том да чуе как нощем майка му плаче, а кухнята вечно бе пълна с адвокати, брокери на недвижими имоти и съседи, надушили сухата пара. За да се махне от всичко това, Том се усамотяваше при конете. Започна да бяга от училище, ала родителите му бяха толкова улисани, че не забелязваха или просто не обръщаха внимание.

Единствения път, когато помнеше баща си щастлив през този период, бе пролетта, когато изкараха кравите на лятна паша и останаха три дни в планината. С тях дойдоха и майка му, Франк и Роузи и петимата яздеха по цял ден, а нощта прекарваха под открито небе.

— Де да можеше да бъде така винаги! — въздъхна Франк една вечер, докато лежаха по гръб и наблюдаваха как огромният полумесец изгрява иззад тъмния скат на планината.

Бе единайсетгодишен и по характер не бе философски настроен. Известно време всички обмисляха в мълчание думите му. Някъде в далечината се обади койот.

— Според мен вечността е дълъг низ от мигове — обади се по едно време баща им. — Единственото, което можеш да сториш, е да живееш в настоящето и да не мислиш много-много за миналото или бъдещето.

Том не бе чувал по-добра житейска рецепта.

След трите години съдебни дела баща му бе направо сломен. Накрая продадоха ранчото на някаква нефтодобивна фирма и разделиха наполовина парите, останали, след като се разплатиха с адвокатите и данъчните служби. Нед не се появи никога повече, нито пък им се обади. Даниъл и Елън взеха Том, Роузи и Франк и се изселиха на запад. Купиха седем хиляди акра и голяма стара къща в подножието на Скалистите планини, там, където високите долини опираха в отвесните варовикови скали, образувани преди цели сто милиона години — местност с дива сурова красота, която с времето Том щеше да обикне. Но в началото не бе готов за това. Неговият истински дом бе продаден пред очите му и той искаше да се махне оттук. Помогна на родителите си с ранчото и щом нещата потръгнаха, се вдигна и замина.

Отиде в Уайоминг, където се хвана черноработник. Там видя неща, които, ако някой му ги бе разказвал, нямаше да повярва. Каубои, които млатеха с камшик конете и ги пришпорваха, докато клетите животни не почнеха да кървят. В едно ранчо край Шеридан разбра защо хората понякога казват „да обуздаеш“, а не „да обяздиш“ кон. Видя как някакъв мъжага завързва едногодишно жребче за оградата, спъва задния му крак и го бие до припадък с поцинкована тръба. Нямаше да забрави никога страха в очите на животното, нито тъпашкото ликуване, изписало се върху лицето на мъжа, когато след няколко часа конят се помъчи да спаси живота си и позволи да му сложат седло. Том каза на мъжа, че е глупак, двамата се сбиха и той бе уволнен на мига.

Премести се в Невада и работи в някои от най-големите ранча там. Където и да се хванеше на работа, моментално установяваше кои са „проблемните“ коне и предлагаше да ги поязди. Повечето му колеги се занимаваха с коне още отпреди той да се бе родил и в началото хихикаха под мустак, видеха ли го да се мята на някой бесен жребец, хвърлял поне десетина пъти най-добрите измежду тях. Скоро обаче преставаха да се присмиват на момчето, понеже виждаха, че си разбира от работата и животните се променят. Том вече не помнеше броя на конете, объркани и наранени от глупостта и жестокостта на човеците, затова пък не бе срещал жребец, с който да не е в състояние да излезе на глава.

Живя така пет години. Имаше ли възможност, отскачаше до вкъщи и винаги гледаше да е там, ако баща му имаше нужда от помощ. За Елън тези гостувания бяха като моментални снимки, проследяващи израстването на сина й, вече превърнал се в мъж. Бе станал висок и слаб и от трите й деца определено бе най-красив. Сега носеше изсветлялата си от слънцето коса по-дълга и макар Елън да му се караше, тайничко го харесваше с нея. Дори през зимата лицето му бе със слънчев загар, от което ясните му светлосини очи изпъкваха още повече.

Доколкото можеше да разбере от разказите му, синът й живееше самотно. Споменаваше от дъжд на вятър за приятели, но те явно не му бяха близки. Ако се вярваше на думите му, през времето, което не прекарвал с конете, четял и учел за кореспондентския курс, на който се бил записал. Елън забеляза, че синът й е станал по-мълчалив, че говори само когато има какво да каже. Но за разлика от баща си не бе тъжен. По-скоро бе някак съсредоточен.

С времето хората започнаха да приказват за момчето на Букърови и да го търсят на местата, където работеше, с молба да хвърли едно око на някой „проблемен“ кон.

— Колко им взимаш? — попита веднъж брат му Франк, докато вечеряха: беше април и Том се бе прибрал да помогне с дамгосването.

Роузи бе заминала да учи в колеж, а Франк, който сега беше на деветнайсет години, работеше по цял ден в ранчото. Имаше нюх за тези неща и на практика ръководеше стопанството, понеже сломен от безкрайните съдебни дела, баща им се затваряше все повече в себе си.

— А, не им взимам нищо — отвърна Том.

Франк остави вилицата и го зяпна учудено.

— Как така не им взимаш нищо?

— Ами така — каза Том и продължи да яде.

— Но защо? Тези хора са паралии, нали?

Том се позамисли. Сега го гледаха и майка му, и баща му. Явно въпросът интересуваше и тях.

— Защото го правя не заради хората, а заради конете.

Всички се умълчаха. Франк се усмихна и поклати глава. Изглежда, и бащата на Том смяташе, че постъпва неразумно. Елън се изправи и започна да прибира чиниите, сякаш за да се защити.

— Според мен пък прави добре — рече тя.

Това накара Том да се замисли. Но трябваше да минат още две години, докато идеята му за курсовете по езда се избистри. Междувременно изненада всички, като им съобщи, че се е записал да следва хуманитарни и обществени науки в Чикагския университет.

Издържа само година и половина. Щеше да се махне и по-рано, ако не се бе влюбил в едно красиво момиче от Ню Джърси, което свиреше на виолончело в студентския струнен квартет. Ходи на цели пет концерта, без да са си разменили с нея и дума. Момичето беше с дълга гъста лъскава черна коса, която решеше назад, и ходеше като фолкпевиците с големи кръгли сребърни обици. Том я гледаше как се движи, докато свири, как музиката сякаш струи от тялото й. Не бе виждал нищо по-възбуждащо.

На шестия концерт момичето го гледа през цялото време и след края Том го изчака отвън. Казваше се Рейчъл Файнърман. По-късно, вече в нейната стая, той изпита чувството, че е умрял и се е преселил в рая. Наблюдаваше я, докато тя палеше свещи, а сетне се извърна и без да сваля очи от него, се съблече. Видя му се странно, че не си маха обиците, но после, докато се любеха, гледаше като омагьосан как пламъчето на свещите се отразява в тях. Рейчъл изобщо не затвори очи, а се изви на дъга към него, докато той я милваше възхитен. Зърната на гърдите й бяха големи, с цвят на шоколад, а лъскавият триъгълник на венериния й хълм проблясваше като гарваново крило.

Том я заведе вкъщи за Деня на благодарността и тя каза, че никога през живота не й е било толкова студено. Сприятели се с всички, дори с конете, и заяви, че според нея това е най-красивото място, което е виждала. Том разбра какво мисли майка му само по изражението й. Че тази млада жена с нейните неподходящи обувчици и религия изобщо не става за съпруга на фермер.

Малко след това Том каза на Рейчъл, че му е дошло до гуша от хуманитарните и обществените науки и от Чикаго и се връща в Монтана. Тя се вбеси.

— Значи се връщаш да ставаш каубой? — възкликна заядливо.

Том го потвърди спокойно, понеже смяташе да направи точно това. Бяха в неговата стая. Рейчъл се извърна рязко и махна отчаяно към лавиците, отрупани с книги.

— Ами това? — попита тя. — Вече не те ли интересува?

Той се позамисли и кимна.

— Интересува ме, разбира се. Отчасти заради това напускам университета. Докато бях черноработник, не ме свърташе да се свечери и да се върна при книгата, която чета. Книгите за мен бяха някакво вълшебство. Ала преподавателите тук… с тяхното безкрайно дрънкане… Мен ако питаш, говориш ли за тези неща, магията се изпарява и не след дълго остават само празните приказки. Някои неща в живота просто ги има… не е нужно да ги обясняваш.

Отметнала глава, Рейчъл го гледа дълго, сетне го зашлеви през лицето и изкрещя:

— Копелдак такъв! Поне да ми беше предложил да се оженим!

Той надлежно го стори. Следващата седмица отидоха в Невада и се венчаха, макар и двамата да съзнаваха, че сигурно правят грешка. Родителите на Рейчъл бяха вбесени. Майката и бащата на Том просто бяха стъписани. Почти цяла година Том и Рейчъл живяха с всички останали в ранчото, докато не потегнаха порутената малка къща при потока. Край нея имаше кладенец с допотопна помпа от ковано желязо, Том я поправи, циментира мястото наоколо и изписа върху цимента своите инициали и инициалите на Рейчъл. Преместиха се в къщата, когато наближи Рейчъл да роди сина им, когото кръстиха Хал.

Том работеше с баща си и с Франк в ранчото и наблюдаваше как жена му изпада във все по-дълбока депресия. Говореше с часове по телефона с майка си, после плачеше по цяла нощ, повтаряше колко самотна се чувства и колко е глупава да изпада в такива състояния, понеже обичала него и Хал повече от всичко на този свят и те би трябвало да са й предостатъчни. Непрекъснато го питаше дали я обича, понякога дори го будеше посред нощ със същия въпрос, а той я прегръщаше и я уверяваше, че не може без нея.

Майка му отсъди, че след като родели, жените често изпадали в подобни състояния, и нямало да е зле да заминат за малко някъде, да идат на нещо като ваканция. Оставиха й да гледа Хал и хванаха самолета за Сан Франциско. Цяла седмица се стелеше студена мъгла, но въпреки това Рейчъл започна да се усмихва отново. Ходеха на концерти и кино, на скъпи ресторанти, правеха всичко, каквото правят туристите. И когато се прибраха, отношенията им се обтегнаха още повече.

Започна зимата, много люта, каквато не бе имало скоро по тия места. Снегът се свличаше на лавини в долините и до преспите огромните тополи край потока приличаха на пигмеи. Една нощ внезапно нахлу полярен въздух, от който премръзнаха трийсет крави: след седмица ги изрязаха от леда досущ като повалени статуи на някакъв отколешен религиозен култ.

Калъфът за виолончелото на Рейчъл събираше прахта в ъгъла и когато Том я попита защо вече не свири, тя отвърна, че тук музиката не звучала добре. Глъхнела, поглъщал я въздухът. Една сутрин след няколко дни, докато чистеше камината, Том откри обгоряла струна, разрови пепелта и намери и овъгления връх на столчето на виолончелото. Отвори калъфа: вътре бе само лъкът.

Щом снегът се стопи, Рейчъл оповести, че се връща с Хал в Ню Джърси; Том само кимна, целуна я и я прегърна. Тя му каза, че била от съвършено друг свят, нещо, което открай време знаеха и двамата, макар и да не си го признаваха. Рейчъл можеше да живее в това брулено от ветрищата място точно толкова, колкото и на Луната. Не изпитваха огорчение, само празнота и тъга. Тя не му постави никакви условия, поиска само Хал да живее при нея, което според Том си бе редно.

Сутринта в четвъртък преди Великден натовари багажа им в пикапа, за да ги откара на летището. В подножието на планината се стелеха облаци, в равнините ръмеше студен дъждец. Том бе прегърнал своя син, увит в одеялце: почти не го познаваше и никога нямаше да го опознае. Загледа как притеснени, Франк и родителите му се подреждат на редичка пред ранчото, за да се сбогуват. Рейчъл прегърна брат му и баща му, накрая и майка му. И двете жени плачеха.

— Извинявай — каза Рейчъл.

Майката на Том я притисна до себе си и я помилва по главата.

— Не вини себе си, моето момиче. Виновни сме ние.

Следващата пролет Том Букър проведе първата си школа по езда в Елко, щата Невада. Всички бяха единодушни, че е пожънал голям успех.