Никълас Еванс
Лечителят на души (6)

Първа глава

Именно в Америка са се скитали първите коне. Милион години преди появата на човека те са пасли по обширните, обрасли с жилава трева долини, прехвърляли са се на другите континенти по незнайни бродове, след хилядолетия заличени от отстъпващия лед. Отпърво опознават човека, така както преследваният опознава своя преследвач, понеже много преди да съзре в конете средство за убиването на други животни, той ги убива заради месото.

Как точно е станало, виждаме от наскалните рисунки в пещерите. Лъвовете и мечките се извръщали и се впускали в бой, и тъкмо тогава хората ги пронизвали с копията си. Конят обаче е същество, което, вместо да се бие, ще хукне да бяга и със своята простичка смъртоносна логика човекът е използвал именно бягството му, за да го погуби. Подгонвал е надолу по стръмнините цели хергелета, които се впускали в устремен бяг, за да намерят смъртта си. Свидетелство за това са купчините счупени кости. И макар че след време хората уж се сприятеляват с коня, съюзът му с тях винаги е бил крехък, тъй като страхът се е загнездил прекалено дълбоко в сърцето на животното, за да бъде забравен току-така.

Още от онзи далечен миг в прастаро време, когато бил обязден първият кон, сред хората имало и такива, които разбирали това.

Можели да надзърнат в душата на животното и да излекуват раните, които виждали там. Често били смятани за вещери и вероятно наистина били такива. Някои правели магиите си с избелели от слънцето кости на жаби, хванати в огрени от месечината потоци. Според преданията други пък били в състояние да приковат копитата на конете към земята, която те са орели. Имало цигани и циркаджии, шамани и шарлатани. А онези, които наистина са притежавали дарбата, я пазели от строго по-строго, понеже, както се мълвяло, който можел да пропъди дявола, можел и да го всели в душата ти. Случвало се и собственикът на коня, който си укротил, да ти стисне ръка, а сетне да танцува около пламтящата клада насред градския площад, на която са те качили като вещер.

Заради тайните, които тези хора нашепвали на ухото на разтревожения уплашен кон, те били известни като заклинатели, баячи, знахари, лечители.

Явно сред тях преобладавали мъжете и това озадачи Ани, която четеше на светлината на настолната лампа в приличната на пещера читалня в градската библиотека. Бе смятала, че жените са по-наясно с тези неща. Седя часове наред на една от дългите лъскави махагонови маси, барикадирана зад купчините книги, които бе открила, и си тръгна чак когато затвориха.

Прочете за ирландеца Съливан, живял преди двеста години, мнозина свидетелстваха за умението му да укротява побеснели коне. Имал навика да отвежда животното в тъмната конюшня и никой не знаел със сигурност какво точно ставало, след като той затворел след себе си вратата. Твърдял, че единственото, до което прибягва, са думите на индианско заклинание, което си бил купил срещу паница храна от един прегладнял пътник. Никой не знаеше дали това отговаря на истината, понеже ирландецът отнесъл тайната си в гроба. Очевидците знаели само, че щом Съливан изведял конете, от необуздаността им нямало и помен. Според някои животните изглеждали вцепенени от страх.

Друг един мъж — Джон Соломон Реъри от Гроувпорт, Охайо, озаптил първия кон още дванайсетгодишен. Бързо се разчуло за необикновената му дарба и през 1858 година той бил повикан в замъка Уиндзор в Англия да укроти един кон на кралица Виктория. Кралицата и придворните гледали смаяни как Реъри положил длани върху гърба на коня и той се проснал на земята пред тях. Сетне легнал до него и отпуснал глава върху копитата му. Кралицата била в див възторг и дала на мъжа сто лири стерлинги. Реъри бил скромен и свит, след тази случка обаче се прочул и вестникарите решили да проверят способностите му. Ето защо пуснали обява, че се издирва най-необузданият жребец в цяла Англия.

Не след дълго жребецът се намерил.

Казвал се Крузър и навремето нямало конно надбягване, което да не печелел. После обаче, както прочете Ани, се превърнал в „самото въплъщение на дявола“ и му слагали четирикилограмов намордник, та да не убие прекалено много конярчета. Собствениците го държали жив само защото искали да заплоди някоя кобила, и за да го обезвредят, смятали да му избодат очите. Колкото и да го разубеждавали, Реъри влязъл в конюшнята, където никой не смеел да припари, и затворил подире си вратата. След три часа излязъл, хванал за юздата Крузър, който бил без намордника и се държал кротко като агънце. Собствениците били толкова смаяни, че му подарили жребеца. Реъри го завел със себе си в Охайо, където Крузър издъхнал на 6 юли 1875 година, надживявайки новия си господар с цели осем години.

Ани си тръгна от библиотеката и слезе по стълбището отпред, пазено от два масивни лъва. По улицата профучаваха автомобили, леденият вятър свистеше в каньона между сградите. Тепърва й предстоеше да работи поне три-четири часа в редакцията, но Ани не спря такси. Искаше й се да повърви пеш. Студеният въздух може би щеше да избистри главата й, в която се въртяха всички тези истории. Както и да се казваха, където и когато да живееха, конете, за които бе прочела, имаха едно и също лице: лицето на Пилигрим. Ирландецът нашепваше заклинанията си именно в ушите на Пилигрим, иззад железния намордник гледаха пак неговите очи.

С Ани ставаше нещо, което тя все още не проумяваше. Нещо много важно. Последния месец бе наблюдавала как дъщеря й обикаля апартамента първо с проходилката, после с бастуна. Както и всички останали, й бе помагала с жестоките отегчителни всекидневни упражнения, докато и нея не я заболяваха крайниците. От гледна точка на физическото състояние на Грейс непрекъснато се радваха на нови и нови малки победи. Но същевременно Ани виждаше как нещо в душата на дъщеря й умира.

Грейс с невероятна упоритост се правеше на весела, за да го скрие от тях — от родителите си, от Елза и приятелите, дори от войнството специалисти и терапевти, на които плащаха луди пари да се грижат тъкмо за това. Ала Ани виждаше какво става зад тази веселост, виждаше как лицето на дъщеря й помръква, когато тя си мисли, че не я гледат, виждаше как тишината я обгръща в прегръдката си досущ като търпеливо чудовище.

Нямаше представа защо бе решила, че животът на един подивял кон, залостен в онзи бокс в затънтената провинция, е така тясно свързан с линеенето на дъщеря й. Нямаше никаква логика. Ани уважаваше решението на Грейс да не язди повече, всъщност изтръпваше само при мисълта, че тя може пак да се качи на кон. А когато Хари Логан и Лиз й повтаряха за стотен път, че е по-добре да умъртвят Пилигрим и че ако той продължава да води това жалко съществувание, ще страдат всички, Ани си даваше сметка, че са прави. Защо тогава се инатеше и отказваше да го убият? Защо точно когато тиражът на списанието започна да пада, изгуби цели два следобеда да чете за разни чалнати, нашепвали заклинания на животни? Защото бе кръгла глупачка, затова!

Когато се върна в редакцията, всички вече си тръгваха. Седна зад бюрото, а Антъни й прочете цял поменик от съобщения и я подсети за една среща утре сутрин, която Ани се чудеше как да отмени. Сетне й пожела лека нощ и я остави сама. Тя проведе по телефона два разговора, които според Антъни не търпели отлагане, и звънна вкъщи.

Робърт й обясни, че Грейс си правела упражненията. Била добре. Все така разправяше. Ани му каза, че ще закъснее и да не я чакат за вечеря.

— Звучиш ми уморена — отбеляза мъжът й. — Тежък ден ли?

— А, не. От сутринта чета за разни заклинатели и баячи.

— За какво?

— Ще ти обясня после.

Зае се да преглежда камарата материали, които й бе оставил Антъни, но мислите й отново и отново я отнасяха към небивалиците, за които бе чела в библиотеката. Ами ако Джон Реъри имаше праправнук, който е наследил дарбата му и би могъл да я приложи и с Пилигрим? Дали да не пусне в „Таймс“ обява, с която да го издири? Нещо от рода на „Търся заклинател“?

Нямаше представа кога е заспала, но се събуди, стресната от човека от охраната, застанал на вратата. Както винаги, проверяваше кабинетите и се извини, задето я е обезпокоил. Ани го попита колко е часът и се смая, когато разбра, че е минало единайсет.

Обади се да й пратят кола и докато пътуваха към Уест Сайд, се сви притеснена на задната седалка. В млечнобялата светлина на уличните лампи зеленият навес над входа на блока изглеждаше безцветен.

И Робърт, и Грейс си бяха легнали. Ани застана на вратата на Грейс и зачака очите й да свикнат с тъмното. Изкуственият крак стоеше в ъгъла като играчка часовой. Момичето се размърда насън и промърмори нещо. Изведнъж на Ани й хрумна, че държи толкова да запази Пилигрим жив, да намери човек, който да вдъхне спокойствие на неговото обзето от смут сърце, не заради Грейс, а може би заради самата себе си.

Зави грижовно раменете на дъщеря си и се върна по коридора в кухнята. Робърт й бе драснал бележка върху жълтите листчета на масата. Била я търсила Лиз Хамънд — била открила човек, който вероятно бил в състояние да им помогне.