Никълас Еванс
Лечителят на души (22)

Девета глава

Телетата се бяха струпали в дъното на разкаляното оградено пасище, мъчеха се да се скрият едно зад друго и се избутваха с влажни черни муцуни. Озовеше ли се някое най-отпред, моментално изпадаше в паника и се промушваше назад между останалите, та всичко да започне отначало.

Беше събота сутринта преди Трийсети май, деня, когато се честваше паметта на загиналите във войните, и близнаците показваха на Джо и Грейс колко са напреднали в това да връзват телетата. Беше ред на Скот, който вече имаше две нови-новенички цицини и бе нахлупил на главата си шапка, с един размер по-голяма от неговия. Докато мяташе въжето, я бе събарял най-малко два пъти. Джо и Крейг се превиваха от смях, Скот поруменяваше и се преструваше, че и на него му е смешно. Мяташе примката от толкова време, че на Грейс вече й се въртеше свят да го гледа.

— До другата седмица ще успееш ли? — попита Джо.

— Гледай бе, гледай! Ей сега го хващам!

— Давай! Онова черничкото с опашката ли?

— Брей че умник се извъдил!

— Хайде, хвърляй го това проклето въже!

— Дадено бе, мой човек!

Джо поклати глава и се усмихна на Грейс. Седяха един до друг на най-горната пречка на оградата и момичето се гордееше, че е успяло да се покатери. Беше се качила, сякаш не й костваше никакви усилия, и макар ампутираният крак да я болеше ужасно там, където опираше дъската, и през ум не й минаваше да слезе.

Беше с новите дънки марка „Ранглър“, които след дълго обикаляне бяха намерили с Даян в Грейт Фолс, и знаеше, че й стоят добре, понеже сутринта се бе оглеждала половин час на огледалото в банята. Благодарение на Тери мускулите на таза й ги изпълваха добре. Странно, в Ню Йорк, да я убиеха, не би облякла нищо друго освен „Левис“, но тук всички ходеха с „Ранглър“. Продавачът в магазина го обясни с това, че вътрешният шев по крака бил по-удобен за езда.

— При всички положения съм по-добър от теб — сопна се Скот.

— Може и да си по-добър, но мяташ много тясна примка.

Джо скочи от оградата и тръгна през калта към телетата.

— Джо! Стига си ми пречил, чу ли!

— А ти стига си вдигал пушилка! Искам само да ти помогна, ще изкарам някое теле от стадото.

Когато момчето се приближи, телетата се скупчиха в ъгъла. Грейс забеляза, че са все по-уплашени и всеки момент ще хукнат кое накъдето види. Джо спря. Направеше ли още една крачка, животните щяха да побегнат.

— Готов ли си? — провикна се той.

Скот прехапа долната си устна и завъртя примката малко припряно, така че тя изсвистя във въздуха. Кимна на Джо и той пристъпи напред. Телетата на мига се завтекоха към другия ъгъл. Без да иска, Скот извика тихичко от усилието и хвърли въжето, което се загъна като змийче и улучи с примката главата на телето най-отпред.

— Пипнах ли те най-после! — изкрещя момчето и затегна силно примката.

Ала ликуването му трая само миг, понеже усетило въжето около врата си, телето се дръпна и затегли след себе си и Скот. Шапката на малчугана литна във въздуха, а той цопна с лицето напред в калта досущ като гмуркач, скочил в басейн.

— Пусни го! Пусни го де! — разкрещя се Джо, но Скот или не го чуваше, или от гордост не пускаше въжето, сякаш дланите му бяха залепени за него.

Макар и мъничко, телето не се предаваше лесно — подскачаше, мяташе се и хвърляше къчове като биче по време на родео, влачейки като шейна хлапето в калта.

Стъписана, Грейс затули лице с длани и насмалко да падне от оградата. Но щом видяха, че Скот се държи за въжето просто защото така иска, Джо и Крейг се разкикотиха и закрещяха. Ала момчето пак не се пусна. Телето го довлачи до другия край на пасището, после го върна на предишното място под смаяните погледи на останалите телета.

Дочула врявата, Даян хукна към тях откъм къщата, ала Том и Франк, които бяха в обора, я изпревариха и застанаха при оградата до Грейс точно когато Скот пусна въжето.

Лежеше ничком насред калта, без да се помръдва, и всички притаиха дъх. „Само това не!“ — помисли Грейс. Точно в този миг дотича и Даян и нададе уплашен вик.

Момчето бавно вдигна ръка от калта за нещо като комичен поздрав, после се изправи мелодраматично и застанало насред пасището, се извърна с лице към тях и зачака да се засмеят. Всички прихнаха. Засмя се и Грейс, щом видя как зъбите на Скот се белеят на фона на калта, с която малчуганът бе изцапан от глава до пети. Смяха се дълго и гръмогласно. Грейс се почувства част от тях и усети, че животът сигурно пак може да е хубав.

 

 

След половин час вече се бяха пръснали. Даян отведе Скот да се измие в къщата, а Франк искаше да се посъветва с Том за едно теле, което му създаваше главоболия, и закара него и Крейг горе на ливадата. Ани бе отскочила до Грейт Фолс да купи продукти за „вечерята“, както за ужас на Грейс упорито наричаше гостито, на което бе поканила тази вечер Букърови. Грейс бе останала сама с Джо и той предложи да идат при Пилигрим.

Сега конят разполагаше със свое оградено пасище до жребчетата, които Том бе започнал да обучава и на чийто интерес отвръщаше през двойната ограда с нещо средно между подозрение и омраза. Забеляза отдалеч Грейс и Джо, разпръхтя се, зацвили и започна да кръжи нервно по калната пътека, която вече бе утъпкал в дъното на пасището.

Грейс вървеше трудно през неравната трева, но внимаваше къде стъпва с протезата и макар да знаеше, че Джо крачи по-бавно от обикновено, това не я смущаваше особено. С него не се притесняваше, както и с Том. Стигнаха вратата в оградата на Пилигрим, облегнаха се на нея и го загледаха.

— Беше такъв хубав кон — отбеляза момичето.

— Пак е хубав.

Грейс кимна. Разказа му за деня, когато преди близо година бяха ходили в Кентъки. Докато говореше, Пилигрим сякаш разиграваше в другия край на пасището някаква изопачена пародия на случките, които тя описваше. Препускаше важно в лек тръс с навирена опашка, която обаче бе сплъстена и мръсна и която конят — Грейс го знаеше — размахваше не от гордост, а от страх.

Джо я слушаше със същото сдържано спокойствие, каквото се четеше и в очите на Том. Понякога чичото и племенникът си приличаха невероятно и като външност, и като държание. Ето, момчето имаше същата непринудена усмивка, по същия начин сваляше шапка и приглаждаше назад косата си. От време на време Грейс се хващаше, че й се ще Джо да е с година-две по-голям. Не че щеше да прояви внимание към нея! Къде ти с този крак! Всъщност и сега си прекарваха чудесно, макар да бяха само приятели.

Бе научила много от Джо, от начина, по който той се държеше с по-младите коне, особено с жребчето на Бронти. Никога не ги насилваше, не им се налагаше, чакаше ги сами да дойдат и тогава ги посрещаше спокойно, от което те се чувстваха обичани и уверени. Играеше си с тях, ала започнеха ли да нервничат, отстъпваше и ги оставяше да се успокоят.

— Том твърди, че трябва да ги направляваш — обясни Джо на Грейс веднъж, когато бяха при новороденото жребче. — Но насилваш ли ги, наистина изпадат в паника. Трябва да им даваш простор. Според чичо ми всичко е въпрос на самосъхранение.

Пилигрим бе спрял възможно най-далеч и ги наблюдаваше.

— Смяташ ли да го яздиш? — продължи Джо.

Грейс се обърна към него и се смръщи.

— Какво?

— Когато Том го оправи.

Тя се засмя изкуствено и сама го усети.

— А, не, няма да яздя повече.

Джо сви рамене и кимна. От съседното оградено пасище се чу тропот на копита и двамата се извърнаха да погледат как жребчетата играят някакъв свой вариант на гоненица. Джо се наведе, откъсна стръкче трева и го загриза.

— Жалко.

— Защо?

— След около половин месец тате ще откара говедата на летните пасища, а ние ще го придружим. Там горе е много красиво, прекарваме страхотно.

Отидоха при жребчетата и Джо им даде от овесените ядки, които носеше в джоба си. После докато се връщаха, момчето продължаваше да гризе стръкчето трева, а Грейс се чудеше защо заблуждава дори самата себе си, че не й се язди. Беше се хванала в нещо като капан. И както обикновено, чувстваше, че той по един или друг начин е свързан с майка й.

Ани я беше изненадала, като не бе възразила срещу решението й да не язди, и Грейс се усъмни. Знаеше ги що за стока са англичаните — паднеха ли, стисваха зъби и се покатерваха отново, за да не станат за смях. И макар онова, което се бе случило, да не бе обикновено падане, Грейс подозираше, че майка й играе някаква хитроумна двойна игра: съгласява се с решението на дъщеря си колкото да я принуди да й прави напук и да върши обратното. Момичето не бе докрай сигурно в съмненията си само заради едно: заради това, че след толкова години майка й отново бе започнала да язди. Грейс тайничко й завиждаше за утрините, когато яздеше с Том Букър. И странно, Ани сто на сто знаеше, че това почти сигурно ще накара дъщеря й отново да се качи на кон.

Но защо ли всъщност Грейс си губеше времето да прави такива сложни догадки? Какъв смисъл имаше да отрича победата на майка си, пък била тя и въображаема, когато това означаваше да се лиши от нещо, което почти сигурно желаеше?

Бе наясно, че никога повече няма да язди Пилигрим. Дори конят да се възстановеше, те с Грейс вече си нямаха вяра и той определено щеше да усети стаените й страхове. Момичето обаче можеше да опита да язди някой по-дребен кон. Но й се искаше да го направи, без това да се превръща в кой знае какво събитие, та да не се измъчва, ако не успее и се изложи.

Стигнаха конюшнята, Джо отвори вратата и поведе Грейс вътре. Нали вече бе топло, всички коне бяха изкарани навън и тя се учуди защо Джо я води тук. Бастунът й потракваше о бетона и кънтеше в празното пространство. Джо свърна наляво, към помещението с такъмите, а Грейс спря на прага и се запита какво ли прави.

Помещението миришеше на току-що избичени чамови дъски и щавена кожа. Джо отиде при седлата, накачени върху куките по едната стена, и каза през рамо, както дъвчеше стръкчето трева, някак делово, сякаш й предлагаше да си избере от безалкохолните напитки в хладилен шкаф.

— Моят кон или Римрок?

 

 

Ани съжали, че ги е поканила, почти веднага след като го направи. Кухнята в къщата при потока не бе пригодена за изискани ястия — не че гозбите й бяха особено изискани. Готвеше по интуиция, а не по рецепти отчасти понеже смяташе, че този подход е по-творчески, но главно защото бе твърде припряна. Ако не се брояха три-четири ястия, които можеше да сготви и със затворени очи, обикновено се получаваше или много вкусно, или пълен буламач. Вече усещаше, че тази вечер е по-вероятно да се получи второто.

Реши да не рискува и да направи спагети, макар последната година да им бе втръснало до смърт от спагетите. Но бяха изискани и лесни за приготвяне, на децата щяха да им се усладят, дори Даян сигурно щеше да е възхитена. Ани бе забелязала и че Том избягва да яде месо, а на нея й се искаше да му достави удоволствие повече, отколкото смееше да признае дори пред себе си. Пък и продуктите се намираха лесно. Трябваха й пакет спагети, твърдо сирене, пресен босилек и сушени на слънце домати — все неща, които сто на сто се продаваха в Шото.

Магазинерът я изгледа така, сякаш му говореше на урду. Наложи се Ани да иде до големия супермаркет в Грейт Фолс и пак не намери всичко, от което имаше нужда. Съвсем оклюма. Волю-неволю трябваше да промени плановете си в движение и тръгна да обикаля все по-изнервена рафтовете, повтаряйки си, че ще прави, ще струва, но няма да им поднесе пържоли. Бе решила да приготви спагети и нямаше намерение да се отказва. Накрая купи болонски сос в шишенце и няколко сигурни подправки, които да прибави към него, така че сосът да изглежда като приготвен от нея. Взе и две бутилки хубаво италианско червено вино и общо взето, си тръгна с ненакърнена гордост.

Когато се прибра в ранчото, се чувстваше по-добре. Искаше да посрещне Букърови както подобава — това бе най-малкото, което им дължеше. Бяха много мили, нищо че добротата на Даян понякога нагарчаше. Всеки път, щом Ани отвореше дума да плати за къщата или за работата, която Том вършеше с Пилигрим, той отвръщаше, че щели да се разплащат после. Получаваше същия отговор и от Франк и Даян. Ето защо с вечерята днес искаше поне малко да им се отблагодари.

Подреди продуктите и отнесе купчината вестници и списания, които бе купила в Грейт Фолс, на масата, под която вече се бе натрупала малка планина. Провери дали има някакви съобщения. Беше се получило само едно — по модема, от Робърт.

Беше се надявал да хване самолета и да прекара празника и края на седмицата с тях, но в последния момент насрочили за понеделник някакво заседание в Лондон, на което трябвало да присъства. Оттам се налагало да замине за Женева. Предната вечер им бе звъннал по телефона и половин час се бе извинявал на Грейс, след което й бе обещал, че ще дойде веднага щом се освободи. Писмото по модема бе шега, Робърт го бе пуснал малко преди да тръгне за летище „Кенеди“ и го бе написал на нещо като криптоезик, на който двамата с Грейс викаха киберреч и който Ани почти не разбираше. В долния край бе нарисувал с компютъра ухилен кон. Ани го пусна през принтера, без изобщо да го чете.

Когато предната вечер Робърт й каза, че няма да дойде, тя изпита облекчение. После се смути от тази си реакция, но все се правеше на заета и избягваше да я анализира.

Седна и се запита някак между другото къде ли е Грейс. Когато се прибра от Грейт Фолс, долу в ранчото нямаше никого. Предположи, че всички са вътре в къщата или са отишли на заградените пасища отзад. Реши да ги потърси, след като навакса със седмичниците — съботния ритуал, от който не се бе отказала дори тук, макар и той явно да изискваше много повече усилия. Разлисти списание „Тайм“ и отхапа от една ябълка.

 

 

За десет минути Грейс се спусна от заградените пасища през тополовата горичка до мястото, за което й бе казал Джо. Не бе идвала тук, но щом излезе от дърветата, разбра защо момчето го е избрало.

Долу зад извития като подкова бряг на потока се простираше елипсовидна ливада, обградена отвсякъде като с крепостен ров от един приток на ручея. Представляваше нещо като естествена арена, откъсната от всичко друго на света освен от дърветата и небето. Тревата бе висока и тучна, синкавозелена, осеяна с диви цветя, каквито Грейс виждаше за пръв път.

Момичето спря и се ослуша. Подухваше слаб ветрец, който шумолеше в листака на тополите, извисили се зад Грейс, и единствените звуци бяха жуженето на насекомите и туптенето на сърцето й. Нямаше да разбере никой. Такава беше уговорката им с Джо. Бяха чули колата на Ани и през една пролука във вратата на конюшнята я бяха видели как се прибира. Всеки момент Скот отново щеше да изскочи навън и за да не ги проследи, Джо бе казал на Грейс да тръгне напред, а той щял да оседлае коня, да се увери, че по брега няма жива душа, и да я последва.

Твърдеше, че Том нямало да се сърди, ако тя пояздела Римрок, но Грейс се притесняваше да се качи на него, затова решиха да изведат Гонзо, ниския пъстър кон на Джо. Като всички останали коне тук, Гонзо бе кротък и спокоен и Грейс вече се бе сприятелила с него. Освен това по̀ й подхождаше по височина. Чу как изпука един клон, сетне тихо конско пръхтене, извърна се и ги видя да се задават през горичката.

— Забеляза ли ви някой? — попита Грейс.

— Не.

Джо подкара Гонзо редом с Грейс надолу по брега към ливадата. Но склонът бе стръмен и тъкмо да стигнат, момичето се препъна и падна в ниските гъсти храсти, които й се сториха по-страшни, отколкото всъщност бяха. Джо слезе от седлото и дойде при нея.

— Удари ли се?

— По дяволите!

Помогна й да се изправи.

— Боли ли?

— Не. Няма ми нищо. По дяволите!

Джо я остави да си излее гнева, без да продумва, само изтръска гърба й. Грейс видя, че е изкаляла отстрани единия крачол на новите дънки.

— Кракът боли ли те?

— Не. Извинявай. Но понякога направо ме вбесява.

Момчето кимна и известно време не каза нищо, та тя да се поуспокои.

— Още ли искаш да опиташ?

— Да.

Джо хвана Гонзо за юздата и тримата излязоха на ливадата. Пред тях политваха пеперуди, та да им сторят път във високата до глезените трева, която, нагрята от слънцето и смачкана от ботушите им, миришеше на топло и свежо. Тук потокът бе плитък, коритото му бе застлано със ситни камъчета и щом наближиха, Грейс чу ромола на водата. В небето лениво се извиси дългокрака чапла.

Стигнаха при нисък пън, останал от топола, обрасъл с покарали клонки, Джо спря при него и накара Гонзо да застане отстрани, така че Грейс да има къде да стъпи и да го яхне.

— Така добре ли е?

— Да. Дано обаче успея да се кача на пъна.

Джо бе застанал до хълбока на коня. Държеше го с едната си ръка, а с другата подкрепяше Грейс. Гонзо се размърда, малчуганът го помилва по врата и му каза да стои мирен. Момичето се подпря на рамото на Джо и стъпи със здравия си крак върху пъна.

— Добре ли е?

— Мисля, че да.

— Стремената да не са къси?

— Не, точно като за мен са.

Лявата й ръка още бе върху рамото на Джо. Дали той усещаше как кръвта й бумти като обезумяла?

— Браво! Дръж се за мен и щом си готова, сложи дясната си ръка върху предния лък на седлото.

Грейс си пое дълбоко въздух и направи каквото й бе казало момчето. Гонзо поизвърна глава, но краката му останаха като заковани. Щом се увери, че Грейс се е закрепила на седлото, Джо я пусна, наведе се и хвана стремето.

Предстоеше най-трудното. За да вкара левия си крак в стремето, момичето трябваше да прехвърли цялата си тежест върху протезата. Страхуваше се, че може да се хлъзне от седлото, но усети как Джо се напряга и поема почти цялата й тежест върху себе си, така че тя за нула време намести стъпало в стремето, сякаш го бе правила хиляди пъти. Само Гонзо се поразмърда, ала Джо го схока все така спокойно, но по-твърдо, и конят се укроти на мига.

Сега оставаше да прехвърли през гърба на коня ампутирания крак с протезата, но й се видя много странно, че изобщо не го усеща, и изведнъж си спомни, че за последен път го бе правила сутринта преди злополуката.

— Готова ли си? — попита Джо.

— Да.

— Хайде тогава!

Момичето напрегна левия си крак и стъпи върху стремето, поело цялата му тежест, после се опита да прехвърли десния си крак над задницата на коня.

— Не мога да го вдигна.

— Хайде, облегни се пак на мен! Облегни се де, ъгълът трябва да е по-голям.

Грейс се хвана за момчето, напрегна се с все сила, сякаш от това зависеше животът й, вдигна крак и вкопчена отпред за седлото, усети как Джо я изтласква нагоре. Преметна странично крак и успя да го прехвърли.

Намести се на седлото, учудена, че то вече не й се струва чуждо. Джо забеляза, че тя търси с очи другото стреме, бързо заобиколи коня и й помогна да пъхне протезата в него. Грейс усещаше върху седлото вътрешната страна на бедрото на ампутирания крак и макар да не я болеше, й бе невъзможно да каже къде точно свършва то и къде започва нищото.

Джо се дръпна, без да откъсва очи от нея, в случай че стане нещо, но тя бе прекалено погълната от себе си, за да го забележи. Хвана юздата и пришпори Гонзо. Той потегли, без да чака да го подканят, и Грейс направи голям кръг покрай потока, без да поглежда назад. Оказа се, че е в състояние да натисне с крака повече, отколкото бе очаквала, въпреки че, нали нямаше мускули на прасеца, трябваше да използва протезата и да преценява натиска по реакцията на коня. Той пристъпваше, сякаш знаеше всичко това, и докато стигнаха другия край на ливадата, а после се върнаха, двамата вече се бяха превърнали в едно.

Грейс вдигна за пръв път очи и видя, че Джо стои сред цветята и я чака. Препусна с лекота към него и спря, а той й се усмихна с очи, в които блещукаше слънцето. Зад него се бе ширнала ливадата и на Грейс изведнъж й се доплака. Но тя прехапа устна и намери сили да отвърне на усмивката му.

— Фасулско е! — изкоментира момчето.

Грейс кимна и щом си възвърна дар словото, каза, да, наистина било фасулско.