Никълас Еванс
Лечителят на души (30)

Трета глава

След закуска Робърт закара Грейс при конюшнята. Дъждът бе прочистил и освежил въздуха, а небето бе съвършен купол, обагрен в синьо. Направи му впечатление, че тази сутрин дъщеря му е по-вглъбена и сериозна, и докато пътуваха, я попита дали е добре.

— Стига си ме подпитвал, тате! Моля те! Добре съм.

— Извинявай.

Тя се усмихна, потупа го по ръката и Робърт се отказа да пита повече. Преди да тръгнат, бе звъннала на Джо и той вече бе изкарал Гонзо от ограденото пасище. Озари ги с усмивка, когато слязоха от форда.

— Добро утро, млади момко! — поздрави го Робърт.

— Добро утро, господин Маклейн!

— Викай ми Робърт.

— Щом казвате, сър.

Вкараха Гонзо в конюшнята. Робърт забеляза, че днес Грейс куца повече от предния ден. Веднъж дори като че загуби равновесие и за да не падне, се подпря на страничната дъска на яслата. Робърт загледа как оседлават Гонзо, като задаваше на Джо какви ли не въпроси: на колко години е конят, имал ли е други собственици, дали петната издават определен темперамент. Момчето му отговаряше най-подробно и донемайкъде любезно. Грейс не каза и дума, но по свъсения й поглед баща й виждаше, че нещо я мъчи. Джо също извръщаше от време на време очи към нея — явно и на него му бе направило впечатление — но и двамата не я питаха нищо.

Изведоха Гонзо през задната врата и го пуснаха на арената. Грейс се приготви да го яхне.

— Без шапка ли? — попита Робърт.

— Имаш предвид предпазна каска ли?

— Ами да.

— Без шапка, тате.

Той сви рамене и се усмихна.

— Е, ти си знаеш.

Момичето присви очи срещу него. Джо погледна първо Грейс, сетне баща й и се усмихна. Тя взе юздата и подпряна на рамото на своя приятел, пъхна левия си крак в стремето. Докато цялата й тежест бе върху протезата, нещо като че поддаде и Робърт забеляза как момичето се смръщва.

— По дяволите! — изруга Грейс.

— Какво стана?

— Нищо. Всичко е наред.

С доста голямо усилие преметна ампутирания крак над задния лък на седлото и яхна коня. Още преди да се е отпуснала върху седлото, баща й видя, че има нещо гнило, а щом се взря в лицето й, забеляза, че дъщеря му плаче.

— Какво има, Грейси?

Тя поклати глава. Отначало Робърт помисли, че я боли, но когато дъщеря му най-после отвърна, той разбра, че плаче от яд.

— Няма да стане! — почти изрида Грейс.

 

 

Чак до вечерта Робърт се опитваше да се свърже с Уенди Ауербах. В клиниката имаше телефонен секретар с номер за спешни случаи, който чудно защо непрекъснато даваше заето. Може би в знак на солидарност се бяха пукнали всички други протези в Ню Йорк или пък имаха скрит дефект, чието време най-неочаквано бе дошло. Когато накрая Робърт се свърза, дежурната сестра му отвърна, че съжалявала, но не давали домашните телефони на лекарите. Ако наистина било чак толкова спешно, както го изкарвал Робърт (от тона й си личеше, че силно се съмнява в това), щяла да се свърже с доктор Ауербах и да й предаде, че я е търсил. След един час медицинската сестра му се обади: доктор Ауербах отсъствала от къщи и щяла да се прибере късно.

Докато чакаха, Ани звънна на Тери Карлсън — за разлика от телефона на Уенди Ауербах нейния домашен номер го имаше в указателя. Тери обясни, че познавала колега в Грейт Фолс, който вероятно бил в състояние да изработи бързо протеза, но тя не ги съветвала да го правят. Грейс била свикнала с този модел и щяло да й отнеме доста време, докато се нагоди към друг, пък си било и рисковано.

Колкото и да се разстрои от сълзите на дъщеря си, колкото и да й съчувстваше, дълбоко в себе си Робърт изпита и облекчение, че си е спестил изненадата, която, както се оказа, подготвяли специално за него. Стигаха му и притесненията, докато бе гледал как яхва Гонзо. Направо изтръпваше при мисълта, че дъщеря му смята да се качи на Пилигрим: силно се съмняваше, че той е променил нрава си и е станал по-кротък.

Но не седна да го обсъжда с дъщеря си. Знаеше, че вината е у него. Единствените коне, от които не се плашеше, бяха кончетата люлки по универсалните магазини, на които пускаш в процепа монета, та да почнат да се клатят. Щом разбра, че начинанието е подкрепяно не само от Ани, но — което бе по-важно, и от Том Букър, стисна зъби и се направи, че няма абсолютно нищо против дъщеря му да се качи на Пилигрим.

В шест часа вече имаха план.

Най-накрая Уенди Ауербах се обади и накара Грейс да й опише къде точно е пукнатината. После каза на Робърт, че ако момичето може да се върне в Ню Йорк и в понеделник следобед мине да й вземат мерки, в сряда ще й направят проба и до края на седмицата протезата ще е готова.

— Става ли?

— Става — потвърди Робърт и й благодари.

Тримата свикаха в хола на къщата при потока нещо като семеен съвет и решиха какво да нравят: Ани и Грейс ще се приберат с Робърт в Ню Йорк, а в края на седмицата пак ще хванат самолета за Монтана, та момичето да поязди Пилигрим. Робърт не можеше да се върне в планината заедно с тях, понеже му се налагаше още веднъж да иде до Женева. Престори се на ужасно тъжен, че ще изпусне страхотното приключение с Пилигрим.

Ани звънна на Букърови. Телефона вдигна Даян, която, щом бе чула за случилото се, се бе държала много мило и бе проявила голяма загриженост. Нямало никакви проблеми да оставят тук Пилигрим. Смоуки щял да наглежда и него. Те с Франк се връщали от Лос Анджелис в събота, а колкото до Том, не знаела със сигурност кога щял да се прибере от Уайоминг. Покани ги вечерта на излет. Ани прие.

После Робърт се обади в авиокомпанията. За жалост се оказа, че за полета от Солт Лейк Сити до Ню Йорк, за който си бе купил билет, имали само едно свободно място. Той помоли да го запазят.

— Аз ще хвана по-късен полет — успокои го Ани.

— Защо изобщо ще се разкарваш? — възкликна Робърт. — Остани тук.

— Грейс не може да пътува на връщане сама.

— Защо пък да не мога? Нали като бях на десет години, ходих сама чак до Лондон! — намеси се момичето.

— Този път обаче трябва да сменяш самолетите. Без тия, не мога да те пусна да се разхождаш самичка по летищата!

— Ани, това е Солт Лейк Сити — възрази Робърт. — Там има повече християни на квадратен метър, отколкото във Ватикана. Е, вярно, предимно мормони.

— Вече не съм малко дете, мамо!

— Дете си, дете си, и още как.

— Стюардесите ще се грижат за нея — заубеждава я пак мъжът й. — Но ако се притесняваш чак толкова, може да я придружи и Елза.

Настъпи мълчание, Робърт и Грейс се вторачиха в нея, очаквайки решението й. У Ани имаше нещо ново, някаква едва доловима промяна, която Робърт бе забелязал още предния ден, докато пътуваха насам от Бют. На летището го отдаде просто на вида й, на здравето, което излъчваше. В колата бе слушала как си бъбрят с Грейс поразвеселено и ведро. Но по-късно му се стори, че долавя зад спокойствието й и някаква едва загатната тъга. Онова, което направи в леглото, му достави огромна наслада, но и го стъписа. То сякаш бе породено не от желание, а от някаква дълбоко вкоренена скръб.

Започна да си втълпява, че каквито и промени да са настъпили у жена му, те се дължат на това, че е загубила работата си, което освен че я отърваваше от главоболията, безспорно я и травмираше. Сега обаче, докато я наблюдаваше как мисли какво да направи, си даде сметка, че изобщо не я разбира.

Тя гледаше през прозореца приказно хубавия следобед на късната пролет. Извърна се към мъжа си и дъщеря си и направи тъжна физиономия.

— Ще кукувам тук самичка!

Те се засмяха. Грейс я прегърна.

— Клетата ми мамичка!

— Хайде, почини си — усмихна се Робърт. — Отпусни си душата. След година при Крофорд Гейтс не знам дали някой го заслужава повече от теб.

И се обади в авиокомпанията да потвърди резервацията на Грейс.

 

 

Накладоха огъня за излета на прикътан завой на потока под брода, където имаше две дъсчени маси с пейки, напукани, прогнили и избелели от природните стихии. Ани ги бе виждала по време на сутрешния си крос — тираничен навик, който напоследък пропускаше, без това да й се отрази кой знае колко пагубно. Откакто бяха ходили да закарат добитъка на високопланинските пасища, бе тичала за здраве само веднъж и дори тогава се ужаси, когато се чу да казва на дъщеря си, че е правила крос. Както се бе вманиачила на тема „тичане за здраве“, така можеше и да се откаже от него.

Мъжете бяха избързали напред, за да запалят огъня. Мястото беше далеч и Грейс не можеше да стигне пеш дотам с пукнатата протеза и бастуна, отново появил се в ръката й, така че се качи с Джо в шевролета, с който щяха да прекарат храната и напитките. Ани и Даян тръгнаха бавно отзад заедно с близнаците. Вървяха спокойно, за да се насладят на предзалезното слънце. Пътуването до Лос Анджелис вече не бе тайна и момчетата го обсъждаха развълнувано.

Даян се държеше по-дружелюбно от всякога. Искрено се зарадва, когато разбра, че са решили проблема с протезата, и не започна да ехидничи, както очакваше Ани, щом тя й съобщи, че ще остане.

— Да ти призная, Ани, доволна съм, че ще бъдеш тук. Смоуки е много свестен, но още си е дете, а и не блести с особен ум.

Близнаците изтичаха напред. Замълчаха само веднъж, когато над тях прелетяха два лебеда. Загледаха как слънцето блещука по извитите бели шии на птиците, щом те се насочиха към долината, и чуха как крилете им свистят жално в тихата вечер.

Когато наближиха мястото, Ани чу пукота на горящите съчки и видя как над тополите се вие тънка струйка бял дим.

Мъжете бяха стъкмили огъня на малко затревено полуостровче, врязало се в потока. От едната страна Франк безуспешно показваше на децата как може да мята камъчета така, че те да подскачат по водата, а те се превиваха от смях. С бира в ръка Робърт бе сложен на пост край пържолите. Както и очакваше Ани, мъжът й бе взел много присърце задачата и макар да си бъбреше с Том, бе насочил вниманието си към месото. Непрекъснато го обръщаше и го редеше парче по парче с вилицата с дълга дръжка. Както бе застанал до Том с карираната риза и скъпите мокасини, изобщо не се вписваше в пейзажа. Ани го погледна с обич.

Том пръв забеляза жените, махна им и отиде да им извади питие от хладилната чанта. Даян поиска бира, а Ани — чаша от виното, което бе купила. Докато Том й я подаваше, едвам намери сили да го погледне в очите. За миг пръстите им се докоснаха върху чашата и тя усети как сърцето й се разтуптява.

— Благодаря — каза тя.

— Значи следващата седмица ти ще ни отменяш в ранчото.

— Можете да разчитате на мен.

— Добре че ще има някой, дето знае да говори по телефон, ако, не дай си боже, се случи нещо — вметна Даян.

Том се усмихна и погледна съзаклятнически Ани. Беше без шапка и докато говореше, вдигна от челото си един рус кичур.

— Като я слушаш Даян, излиза, че Смоуки не може да брои и до десет.

Ани се усмихна.

— Много мило от ваша страна. Май злоупотребихме с гостоприемството ви.

Том не каза нищо, само се усмихна и този път Ани издържа на погледа му. Стори й се, че още малко, и ще се удави в синьото на очите му. Точно в този момент дотърча Крейг и се оплака, че Джо го бил бутнал в потока. Панталоните му бяха мокри чак до коленете. Даян се разкрещя и отиде да види каква е работата. Останала насаме с Том, Ани усети как я обзема паника. Имаше да му казва толкова много неща, но каквото и да изречеше сега, щеше да прозвучи изтъркано. Дали и на него му бе неудобно, дали поне бе усетил колко е притеснена?

— Наистина съжалявам много за Грейс — поде той.

— Е, вече уредихме нещата. Стига да нямаш нищо против, ще язди Пилигрим, когато се върнеш от Уайоминг.

— Разбира се.

— Благодаря ти. Робърт няма да може да я види, но ще е жалко, след като е хвърлила толкова труд, да…

— Няма проблеми — увери я Том и известно време мълча. — Грейс сподели, че си напуснала работа.

— Може да се каже и така.

— Но според нея не си се ядосвала много.

— Дори съм доволна.

— Дано е така.

Ани се усмихна и отпи от виното, за да запълни мълчанието, отново възцарило се между тях. Извърна очи към огъня и Том проследи погледа й. Оставен на мира, Робърт се бе посветил изцяло на месото. Ани знаеше, че ще го опече идеално.

— Твоят съпруг е пръв спец по пържолите.

— А, да. Доставя му удоволствие.

— Много свестен мъж.

— Да, свестен е.

— Чудех се кой е по-голям късметлия.

Ани се извърна към него. Том още гледаше Робърт, лицето му бе озарено от слънцето. Накрая погледна и нея и се усмихна.

— Ти, задето имаш него, или той — задето е с теб.

Възрастните седнаха на едната маса, децата — на другата. Пространството под тополите се огласи от смеха им. Слънцето залезе и Ани загледа между удължените сенки на дърветата сякаш разтопената повърхност на потока, която, отразила тъмнеещото небе, се обагри във всички оттенъци на розовото, червеното и златистото. Щом се мръкна, запалиха свещи във високи стъклени свещници, които да пазят пламъчетата от вятъра, но вятър така и не излезе и те загледаха как около тях закръжиха дръзки мушици.

Грейс отново изглеждаше щастлива — беше си възвърнала шансовете да язди Пилигрим. Щом всички се нахраниха, каза на Джо да покаже на баща й фокуса с кибритените клечки и децата се струпаха около масата на възрастните.

Когато клечката отскочи първия път, всички прихнаха. Робърт бе заинтригуван. Накара Джо да повтори, после да потрети — този път по-бавно. Седеше срещу Ани, между Даян и Том. Тя загледа как отражението на свещите танцува по лицето му, докато той наблюдава съсредоточено всяко движение на пръстите на момчето и както винаги, търси логично обяснение. Усети, че се надява, едва ли не се моли мъжът й да не го намери, а дори и да го стори, да не се издава.

Робърт също опита един-два пъти, но не успя. Джо изкара, и то доста сполучливо, целия репертоар за статичното електричество. Тъкмо се канеше да го помоли да топне ръце във вода, „за да се разтовари от електрическия заряд“, когато Ани забеляза как мъжът й се подсмихва и разбра, че той е проумял фокуса. „Само не разваляй всичко! — заповтаря си тя наум. — Много те моля!“

— Сетих се — оповести Робърт. — Буташ клечката с нокът. Нали? Чакай да опитам пак.

Разтърка клечката в косата си и бавно я придвижи към другата клечка в дланта си. Всички видяха как тя отхвърча. Децата изръкопляскаха. Робърт се ухили като малчуган, хванал най-голямата риба. Джо се мъчеше да скрие разочарованието си.

— Големи умници били тези адвокати! — зацъка Франк.

— Ами фокусът на Том! — извика Грейс. — Мамо! У теб ли е въженцето?

— Разбира се — отвърна тя.

Носеше го в джоба си още откакто й го бе дал Том. Беше й скъпо. Това бе единственото негово нещо, което притежаваше. Без да се замисля, го извади и го подаде на дъщеря си. И веднага съжали. Изведнъж я обзе някакво лошо предчувствие, толкова силно, че насмалко да извика. Знаеше, че допусне ли го, Робърт ще разбули и тази тайна. А заедно с нея тя ще изгуби нещо много свидно, което не се побираше в границите на разума.

Грейс подаде връвта на Джо, който каза на баща й да вдигне пръст. Гледаха всички. Освен Том. Беше се отпуснал назад и наблюдаваше над свещта Ани. Тя усети, че е доловил какво си мисли. Джо вече правеше примката върху пръста на Робърт.

— Недей! — прекъсна го най-неочаквано Ани.

Всички я погледнаха и стъписани от тревожната нотка в гласа й, се умълчаха. Ани усети как се изчервява. Усмихна се отчаяно и объркана затърси с поглед помощ. Но другите очакваха тя да продължи.

— Аз такова… исках първо сама да разбера как се прави.

Джо се поколеба — не разбра дали говори сериозно. После изхлузи примката от пръста на Робърт и й върна въженцето. На Ани й се стори, че и той като Том е проумял за какво става дума, поне това се четеше в очите му. На помощ й се притече Франк.

— Браво на теб, Ани! — възкликна той. — Няма да им показваш нищо на тия адвокати, докато не подпишеш с тях договор.

Всички се засмяха, дори Робърт. Макар че, когато очите им се срещнаха, тя забеляза, че мъжът й е озадачен, дори може би обиден. Сетне пак забъбриха безгрижно и единствен Том видя как тя намотава скришом въжето и го пъха отново в джоба си.