Никълас Еванс
Лечителят на души (3)

Трета глава

Хари Логан спря автомобила пред табелата с надпис „Лечебница за едри животни“ и закрачи уморено през избраздената от гумите сива киша — единственото, което бе останало от снега, паднал в края на седмицата. От злополуката бяха минали три дни и докато си проправяше път между редиците спрени коли и камионетки, Логан се чудеше как е възможно конят още да е жив.

Беше му отнело близо четири часа да закърпи криво-ляво раната върху гърдите. Бе пълна с парчетии стъкло и късчета черна боя от камиона; наложи се ветеринарят да ги вади едно по едно и да промие мястото. Сетне подравни с ножицата разкъсаните краища на плътта, прихвана артерията и вкара няколко дренажни тръбички. После, докато асистентите му наблюдаваха упойката, подаването на въздух и доста закъснялото преливане на кръв, Логан грабна иглата и влакното и се зае за работа.

Трябваше да зашие раната на три равнища: в началото мускула, след това фиброзната тъкан и накрая кожата, и да направи за всяко около седемдесет бода. Първите две равнища заши с влакно, което с времето само се разтваряше. И всичките тези главоболия за кон, който според него никога нямаше да дойде в съзнание! Ала тази проклетия взе, че се окопити. Бе направо невероятно. На всичкото отгоре се дърпа не по-малко яростно, отколкото долу, на реката. Когато Пилигрим тръгна да се изправя със сетни сили на крака, Логан се замоли конят да не разкъса шевовете. Надали щеше да се справи, ако му се наложеше да го шие втори път.

Следващите двайсет и четири часа държаха Пилигрим на слаба упойка, след което отсъдиха, че се е възстановил достатъчно, за да издържи четиричасовото пътуване до Корнел.

Логан познаваше добре университета и ветеринарната лечебница, макар че те се бяха променили доста от шейсетте години, когато той бе следвал тук. Имаше чудесни спомени, повечето свързани с жени. Божичко, бяха си отживели! Особено през лятото вечер, когато се излежаваха под дърветата и се наслаждаваха на езерото Кайюга. Сигурно това бе най-хубавото студентско градче на света. Но не и днес. Беше студено, бе започнало да ръми и не се виждаше дори проклетото езеро. За капак Логан се и разболяваше. Сутринта се скъса да киха — безспорно бе премръзнал в онзи шибан поток, Киндърхук Крийк. Забърза към топлата регистратура със стъклени стени и попита младата жена зад бюрото къде да намери Дороти Чен, ветеринарката, която се грижеше за Пилигрим.

Оттатък пътя строяха нова голяма клиника и докато чакаше, Логан се взря в свъсените лица на премръзналите строители. Почувства се по-добре, дори усети леко вълнение при мисълта, че пак ще види Дороти. Заради усмивката й бе готов всеки божи ден да бие тия триста километра и да навестява Пилигрим. Дороти приличаше на някоя от непорочните принцеси от китайските игрални филми, по които толкова си падаше жена му. Имаше и страхотно тяло. Но бе доста по-млада от него, за да му обръща внимание. Видя отражението й във вратата и се извърна с лице към нея.

— Здрасти, Дороти! Как си?

— Ами как да съм, премръзнала! Освен това ми иде да те убия.

Тя му се закани с пръст и се свъси уж сърдито. Логан разпери ръце.

— Изминах хиляди километри, за да видя усмивката ти. Какво толкова съм направил, Дороти?

— Виж го ти него, пращаш ми такова чудовище и очакваш да ти се усмихвам! — Все пак го озари с усмивката си. — Ела! Получихме рентгеновите снимки.

Поведе го през същински лабиринт от коридори; Логан я слушаше какво му говори и се мъчеше да не зяпа дупето й, което мърдаше едва забележимо под бялата престилка.

Имаше цяла камара рентгенови снимки, щяха да стигнат за малка изложба. Дороти ги закачи върху светещата стена, двамата с Логан застанаха един до друг и ги загледаха. Както и бе предполагал, имаше пукнати ребра — цели пет на брой, черепът също бе счупен отпред. Ребрата щяха да зараснат от само себе си, а колкото до черепа, Дороти вече бе направила една операция. Беше се наложило да извади счупените костици, да пробие дупки и да ги прихване с жичка. Операцията бе минала добре, въпреки че им предстоеше да махнат тампоните от пълните със съсиреци синуси на коня.

— Ако си счупя носа, вече знам при кого да ида — отбеляза Логан.

Дороти се засмя.

— Първо виж коня, пък тогава говори. Спретнала съм му профил като на призьор.

Логан се бе опасявал да няма фрактура и високо в предния десен крак, но счупено нямаше. Просто мястото бе натъртено много лошо от удара, бяха пострадали и нервите.

— Как са гърдите? — поинтересува се Логан.

— Добре. Справил си се чудесно. Колко бода?

— Към двеста. — Логан усети, че се изчервява като гимназист. — Ще идем ли да го видим?

Пилигрим бе отвън, в един от боксовете за възстановяване, и двамата го чуха много преди да се доближат. Конят изцвили прегракнало — явно не бе млъкнал откакто бе престанала да му действа последната доза упойка. Стените на бокса бяха облицовани с дебело кече, но пак се тресяха от копитата на Пилигрим, който непрекъснато хвърляше къчове. Неколцина студенти преглеждаха в съседния бокс едно пони, направо ужасено от данданията, която вдигаше жребецът.

— Минотавъра ли сте дошли да видите? — попита един от младежите.

— Да — потвърди Логан. — Надявам се вече да сте го нахранили.

Дороти вдигна резето върху горната част на вратата. Шумът моментално заглъхна. Жената открехна вратата колкото да надзърнат в бокса. Пилигрим се бе сврял в най-далечния ъгъл, навел глава и наострил уши, и ги гледаше досущ като от комикс на ужасите. Бе омотан целият в кървави бинтове. Изпръхтя, сетне вдигна муцуна и оголи зъби.

— Радвам се да видя и теб — рече Логан.

— Виждал ли си някога кон в толкова окаяно състояние? — попита Дороти.

Той поклати глава.

— Аз също.

Известно време стояха, вперили очи в Пилигрим. Логан се бе видял в чудо, не знаеше какво да правят с него. Госпожа Маклейн му се бе обадила за пръв път едва предния ден и се бе държала наистина мило. Ветеринарят отсъди, че сигурно я е малко срам заради онова, което му бе предала чрез госпожа Дайър. Не й се сърдеше, дори му беше жал за нея след всичко, което се бе случило с дъщеря й. Но щом видеше коня, тя сигурно щеше да го даде под съд, че не го е умъртвил веднага.

— Не е зле да му бием още една доза успокоително — отбеляза Дороти. — Проблемът е, че няма много доброволци. Все едно си на корида — пъхаш иглата и си плюеш на петите.

— Да, редно е да му бием. Въпреки че не може да кара до безкрайност на упойка. Количествата, дето сме му вкарали, са в състояние да потопят и боен кораб. Ще се опитам да прегледам гърдите му.

Ужасена, Дороти сви рамене.

— Нали си написал завещанието си?

Понечи да отвори и долната част на вратата. Пилигрим видя, че Логан се приближава, запристъпва тревожно, зачатка с копита и изпръхтя. Щом мъжът влезе в бокса, конят се завъртя рязко, готов да го изрита със задните копита. Долепен до страничната стена, Логан се опита да заеме позиция, от която да се приближи към плешката на коня, но Пилигрим не го пускаше и да припари. Въртеше се като обезумял и хвърляше къчове. Логан отскочи, за да избегне копитата му, залитна и посрамен, на бърза ръка избяга. Дороти припряно залости вратата подире му. Студентите се хилеха. Логан подсвирна и отръска палтото си.

— Спасих му живота и какво получавам — черна неблагодарност!

 

 

Като заваля, и не престана осем дни и осем нощи. И то не мижав декемврийски дъждец, а същински порой. Макар и отслабнал, някакъв карибски ураган с нежно име се бе придвижил на север, беше си харесал местността и не бързаше да се махне. Реките в Средния запад преляха и в новините по телевизията не даваха нищо друго освен кадри с хора, накатерили се по покривите, и подпухналите трупове на крави, които се въртяха в придошлите реки като надуваеми дюшеци, забравени на басейн. В щат Мисури едно петчленно семейство се удавило, докато чакало в колата си на опашката пред закусвалня от веригата „Макдоналдс“, президентът веднага хвана самолета за там и обяви, че има бедствено положение, както вече се бяха досетили някои от хората по покривите.

Ала Грейс Маклейн не знаеше нищичко за тези неща: наранените й клетки лека-полека се прегрупираха за нов живот в усамотението на комата. След една седмица махнаха тръбата за кислород, прикачена към гърлото й, и вместо нея вкараха друга, за която направиха малка дупчица на гушката на момичето. То беше на системи: хранеха го с някаква кафеникава мътна течност, която влизаше по тръбата в носа на Грейс и оттам — в стомаха й. Три пъти на ден идваше терапевт, който досущ като кукловод тренираше крайниците й, та мускулите и ставите й да не се обездвижат съвсем.

След първата седмица Ани и Робърт се редуваха да дежурят край леглото на дъщеря си, докато другият отскачаше до града или се опитваше да движи работата си от Чатам. Майката на Ани предложи да дойде от Лондон, но лесно я разубедиха. Затова пък Елза се грижеше за тях като квачка, готвеше им, вдигаше телефона и изпълняваше дребни поръчки. Стоя при Грейс единствения път, когато и Ани, и Робърт не бяха в болницата — сутринта, когато бе погребението на Джудит. Те двамата застанаха заедно с другите на подгизналата трева в селското гробище, под балдахина от черни чадъри, а после, докато се връщаха с колата в болницата, не пророниха и дума.

Както винаги, колегите на Робърт в адвокатската кантора бяха много мили и се постараха да поемат и неговата работа. Шефът на Ани — Крофорд Гейтс, президент на пресгрупата, й се обади по телефона веднага щом научи за злополуката.

— Драга ми Ани — рече той искрено, макар и двамата да знаеха, че е лицемер. — И през ум да не ти минава да се връщаш на работа, докато детето не се възстанови напълно. Чу ли?

— Крофорд…

— Слушай какво ти казвам, Ани! Сега не мисли за нищо друго освен за Грейс. За теб тя е най-важна на този свят. Ако изникне проблем, който не можем да решим сами, знаем къде да те намерим.

Това не само че не успокои Ани, но обратното, хвърли я в ужас: идеше й да хване първия влак и да отпраши към Ню Йорк. Тая стара лисица — Крофорд, й беше симпатичен, в края на краищата тъкмо той след дълги увещания я бе назначил главна редакторка, но тя изобщо му нямаше вяра. Той си умираше да прави мръсно на другите, просто му беше в кръвта.

Застанала до кафемашината в коридора пред интензивното отделение, Ани гледаше паркинга. Дъждът се лееше като из ведро и духаше силен вятър. Някакъв старец дълго се бори с чадъра си, докато го отвори, две монахини се носеха като платноходки към автомобила си. Облаците бяха паднали ниско и изглеждаха толкова застрашително, сякаш всеки момент щяха да отнесат главите на клетите женици.

Кафемашината изпухтя за последно, Ани извади чашата и отпи от кафето. Бе ужасно на вкус, точно както стотиците други кафета, които беше правила на машината. Но поне бе топло и течно и съдържаше кофеин. Върна се бавно в интензивното отделение и поздрави една от по-младичките сестри, застъпващи на смяна.

— Днес ми се вижда по-добре — рече сестрата, докато се разминаваха.

— Така ли мислите? — изгледа я Ани.

Всички медицински сестри вече я познаваха достатъчно добре, за да си позволяват да казват такива неща просто от любезност.

— Да — потвърди жената и се поспря на вратата, сякаш се канеше да добави още нещо. Но явно се отказа и пътьом рече само: — Но продължавайте да тренирате мускулите!

— Тъй вярно! — изкозирува Ани.

Виж ти, Грейс изглеждала по-добре! Докато се връщаше при леглото на дъщеря си, Ани се запита какво означава да изглеждаш по-добре, когато единайсети ден си в кома и крайниците ти са отпуснати като пихтия. Друга медицинска сестра сменяше превръзката върху крака на Грейс. Ани застана до нея и загледа. Сестрата вдигна очи, усмихна й се и продължи да си върши работата. Това бе единственото, което Ани не намираше сили да върши. В болницата насърчаваха родителите и близките да помагат в лечението. Ани и Робърт бяха станали големи спецове във физиотерапията и другите дребни неща, които трябваше да се вършат, например чистеха очите и устата на Грейс и сменяха торбичката за урината, окачена отстрани на леглото. Но само при мисълта да види ампутирания крак на дъщеря си Ани настръхваше и изпадаше в паника. Не бе в състояние да го погледне, камо ли да сменя превръзката.

— Зараства добре — поясни медицинската сестра.

Ани кимна и се насили да не извръща поглед. Преди два дни бяха махнали конците и дългият извит белег бе моравочервен. Медицинската сестра забеляза израза в очите й.

— Касетата май свърши — каза жената и кимна към уокмена върху възглавницата на Грейс.

Даваше възможност на Ани да избяга от белега и тя благодарно се възползва. Натисна копчето, за да извади касетата — мазурки от Шопен, и намери в чекмеджето опера от Моцарт — „Сватбата на Фигаро“. Пъхна я в процепа на уокмена и намести слушалките върху главата на Грейс. Знаеше, че дъщеря й едва ли ще избере точно такава музика. Открай време твърдеше, че мразела опера. Но Ани за нищо на света нямаше да пусне щуравите касети, които Грейс слушаше в колата. Какви ли ужасии щяха да причинят „Нирвана“ и „Алис ин Чейнс“ на един вече толкова повреден мозък? И дали момичето изобщо чуваше нещо? А в случай че чуваше, дали когато дойдеше в съзнание, вече щеше да обича опера? Ани заключи, че дъщеря й по-скоро ще мрази майка си за поредната проява на тирания.

Избърса вадичката слюнка, потекла от ъгълчето на устните й, и вдигна кичура коса, паднал върху челото. Без да маха ръка от косицата на момичето, се загледа в него. След малко усети, че медицинската сестра е приключила с превръзката и усмихната, я наблюдава. Отвърна на усмивката й. Ала в очите на жената имаше нещо, което мъчително наподобяваше съжаление, и Ани побърза да извърне глава.

— Време е да поработим! — каза тя.

Запретна ръкави и придърпа стола по-близо до леглото. Сестрата събра нещата си и не след дълго Ани отново бе сама. Винаги започваше с лявата ръка на Грейс; пое я между дланите си и се зае да масажира пръстите един по един, сетне всички заедно. Вдигаше ги и ги свиваше при всяка става и усетила как кокалчетата пукат, ги разтъркваше. А сега показалецът: опъна го, притисна мускула и го прекърши с пръсти. Дочу от слушалките на Грейс едва доловимата музика на Моцарт и в ритъм с нея започна да масажира и мачка китката.

Колкото и да бе странно, в тази нова близост с дъщеря й имаше нещо чувствено. За пръв път от времето, когато Грейс бе пеленаче, Ани имаше усещането, че познава тялото й толкова добре. Изпитваше нещо като откровение, сякаш се връщаше в земя, която някога, много отдавна е обичала. Имаше бенки, родилни петна и белези, за които изобщо не бе подозирала. Малко под лакътя ръката на Грейс бе осеяна със ситни лунички, с косъмчета, нежни като власинки, и на Ани й се прииска да допре буза до нея. Обърна китката и се взря в прозрачната кожа и вените, които подобно на делта прорязваха кожата.

Зае се с лакътя, отвори и затвори ставата петдесет пъти, после започна да масажира мускулите. Никак не беше лесно и в края на всеки сеанс ръцете и дланите я боляха. След малко трябваше да се премести от другата страна. Остави внимателно ръката на Грейс върху леглото и тъкмо понечи да стане, когато забеляза нещо.

Бе толкова слабо и мимолетно, та тя си помисли, че само й се е сторило: след като положи ръката на дъщеря си върху завивките, като че видя как един от пръстите потрепва. Седна отново и загледа дали пръстът ще трепне пак. Но той не се помръдна. Ани вдигна отново ръката и я стисна.

— Грейс! — повика едва чуто. — Грейси!

Нищо. Лицето на момичето беше безизразно. Помръдваха само гърдите му, които се издигаха и се отпускаха едновременно с респиратора. Може би Ани бе видяла просто как ръката трепва под собствената си тежест. Премести поглед от лицето на дъщеря си към апаратурата, следяща състоянието й. Все още не се бе научила да разчита екраните добре, както Робърт. Вероятно се доверяваше повече от него на вградените им алармени системи. Знаеше обаче какво трябва да показват най-важните, които следяха пулса, мозъчната дейност и кръвното налягане на Грейс. Върху монитора за пулса имаше оранжево електронно сърчице, мотив, който й се струваше странен, едва ли не трогателен. Вече дни наред екранът отчиташе стабилен пулс — седемдесет удара. Сега обаче, както забеляза Ани, той бе по-висок. Осемдесет и пет, сетне цифрата примига и екранът показа осемдесет и четири. Младата жена се смръщи и се огледа. Наоколо нямаше нито една медицинска сестра. Ани започна да си втълпява, че не бива да се паникьосва, че сигурно няма нищо страшно. Пак извърна очи към дъщеря си.

— Грейс!

Този път я стисна за ръката и щом погледна нагоре, видя, че мониторът за пулса трепка като полудял. Деветдесет, сто, сто и десет…

— Грейси!

Изправи се, стиснала дланта й в две ръце, и се взря в лицето й. Извърна се и понечи да извика някого, ала не се наложи, тъй като вече бяха дошли двама души от персонала: младичък лекар, вероятно стажант, и медицинска сестра. Промяната в пулса бе забелязана и върху мониторите в дежурната стая.

— Видях я да мърда — поясни Ани. — Ръката й.

— Продължавайте да я мачкате — каза лекарят.

Извади от горния джоб на престилката прилично на химикалка медицинско фенерче и отвори едното око на Грейс. Запали лампичката и зачака да види дали ще има някаква реакция. Медицинската сестра проверяваше мониторите. Пулсът се бе установил на сто и двайсет. Лекарят махна слушалките от главата на момичето.

— Говорете й!

Ани преглътна. Сякаш съвсем бе оглупяла и бе изгубила дар слово. Лекарят я погледна.

— Говорете й нещо. Няма значение какво.

— Грейси! Аз съм. Време е да се събудиш, миличкото ми. Хайде, моля те, събуди се!

— Вижте! — възкликна лекарят.

Още държеше окото на Грейс отворено, Ани погледна натам и забеляза как дъщеря й примигва. От гърдите й внезапно се изтръгна дълбока въздишка.

— Кръвното й налягане е сто и петдесет — намеси се и сестрата.

— Какво означава това?

— Означава, че момичето реагира — рече лекарят. — Нека аз! — Пое от Ани ръката на Грейс, като придържаше с пръстите на другата окото й отворено. — Грейс — каза младият мъж. — Сега ще стисна дланта ти, ако можеш, опитай се и ти да стиснеш моята. Хайде, напрегни се! — Стисна ръката на момичето, както се взираше в окото му. — Браво! — възкликна лекарят и подаде дланта на Грейс на Ани. — Хайде, сега го повтори и с майка си!

Ани си пое дълбоко въздух, стисна с все сила ръката на дъщеря си… и усети движението. Бе като първото плахо, едва доловимо подръпване на риба, захапваща рибарска кукичка. Някъде в дълбините на тъмната спокойна вода нещо потрепна, готово да изплава на повърхността.

 

 

Грейс беше в някакъв тунел. Приличаше малко на метрото, само дето беше по-тъмен и пълен с вода, в която момичето плуваше. Но водата не бе студена. Всъщност дори не бе вода. Бе прекалено топла и гъста. Някъде в далечината Грейс виждаше кръгче светлина и кой знае как разбра, че има две възможности: или да тръгне към нея, или да се обърне и да поеме в обратната посока, където също се мержелееше светлина, но не така ярка и гостоприемна. Не се страхуваше. Просто трябваше да избере. И в двата случая нямаше да я сполети нищо лошо.

После чу гласове. Идваха откъм мястото, където светлината бе по-мъждива. Не виждаше кой говори, но по единия глас позна майка си. Долови и гласа на мъж, но не на баща й. Беше на някакъв непознат. Опита да тръгне към тях по тунела, ала водата бе твърде гъста. Наподобяваше лепило, Грейс плуваше в лепило, което я дърпаше назад. „Това лепило ме спира, не ме пуска, лепилото…“ Момичето се помъчи да извика за помощ, ала бе изгубило гласа си.

Те явно не знаеха, че е тук. Защо ли не я виждаха? Гласовете им долитаха сякаш от другия край на света и не щеш ли, Грейс се уплаши, че те ще си тръгнат и ще я оставят сама. Но не, ето че мъжът я повика по име. Бяха я забелязали. И макар още да не ги виждаше, тя знаеше, че са й протегнали ръка: стига да направеше едно сетно огромно усилие, може би щеше да се отскубне от лепилото и те щяха да я издърпат навън.