Джилиан Филип
Непокорна кръв (9)

8

След няколко седмици вече бях доволен от живота като никога преди, толкова щастлив, колкото можех да си представя, че някога ще бъда. След като Конал стана капитан, само неколцина от клана все още ме смятаха за жива обида за него, макар да не ми се доверяваха, защото бях изчадие на вещица. Ленора продължаваше да не ми обръща внимание. Ранях се отказа да ме прави бижутер, но Реил намери време и желание да ме научи да свиря на флейта и мандолина. Никога нямаше да стана музикално чудо, но бързо усвоих основите и така станах все по-търсен вечер в голямата зала.

Все още трябваше да се примирявам със саркастичните забележки на Йорна и очевидното му удоволствие от това, че редовно ме пердашеше, но аз нямах нищо против, защото той го правеше с умисъл и с времето ставах все по-добър. Макар той да ме раняваше по-често, отколкото аз него, битките ни ставаха все по-равностойни. Един ден той се спря да си поеме дъх — всъщност щеше да го направи, ако не бях опрял изтъпения връх на меча си в гърлото му. Той пусна оръжието си на земята и ми се ухили; в този миг разбрах онова, което той вече знаеше — че един ден ще бъда по-добър от него. По-добър от всички тях. Може би никога нямаше да стана по-добър от Ейли, но поне щях да съм й равен. Дълбоко в себе си криех най-срамната си амбиция; исках да съм по-добър от Конал. Обичах го, но въпреки това исках да докажа, че и аз съм син на Григар, а не просто някакъв си изтърсак.

Когато не тренирах и не успявах да се измъкна съвсем сам навън, ние петимата, Шона и Ейли, Орах, Файорак и аз ходехме на лов за храна и това задължение въобще не ми беше неприятно. Бях добър в риболова и лова на зайци, боравех много чевръсто с лъка и когато понякога навлизахме достатъчно навътре в гората, успявах да прострелям и по някой елен. Шона ме беше научил как да примамвам чайки и чистици; вкусът им не беше особено добър, но перата можеха да се използват за стрели. Събирането на мекотели превръщахме в игра: мидите се намираха лесно и събирането на раци беше забавно; обожавахме да чегъртаме залепналите за скалите черупки с някой стар меч или вманиачено да разкопаваме пясъка след бързо заравящите се раци. Беше трудно, но го приемахме като състезание и прекарвахме голяма част от времето си в смях и ровене из пясъка, като накрая се озовавахме голи в кристалните води на залива. Ако съберяхме достатъчно храна, натрупвахме малка купчина плавен, събирахме сухи гъби от корите на боровите дървета за прахан и я разпалвахме със суха папрат. След това изяждахме част от улова, треперейки край пламъците, и сгушени един до друг, разказвахме фантазиите си. Понякога просто стоях мълчаливо и ги наблюдавах, уплашен от собственото си щастие, ужасен, че приятелството ни може изведнъж да потъне в мрака. Мисля, че Орах се досещаше какво се върти в главата ми: тя често го правеше. Ако мълчах твърде дълго време, със затъкнато от сълзи гърло, тя се притискаше към мен, подпъхваше се под ръката ми и позволяваше на топлината си да се просмуче в костите ми.

Конал отсъстваше през повечето време, прекарваше дните си в бдение в памет на баща ни на един самотен гол хълм. Понякога се присъединявах към него, но тази работа не ми харесваше. Твърде лесно можех да си представя как птиците и лисиците разкъсват собствената ми плът, а скорошното ми запознанство отблизо със смъртта все още беше твърде ярко в спомените ми, за да мога да понеса миризмата. Когато най-после вече беше прилично да си тръгне, когато всички ритуали бяха приключили и оголените кости на Григар бяха събрани, Конал остави двама пазачи при него и се върна в крепостта.

На следващия ден научихме новините.

* * *

— Какво имаш предвид под заложници?

Ейли и аз гледахме невярващо Конал, но той продължи да сглобява стрелите си, без дори да ни погледне. С остриганата си ниско коса той изглеждаш по-различен: не точно по-стар, тъй като порасналият Ший не изглежда по-стар, докато най-сетне не легне на смъртния си одър; но някак си по-суров и по-мъдър. Надявах се, че същото се отнася и за мен, тъй като също бях остригал косата си, макар повече от уважение към Конал, отколкото към Григар. Усещах главата си странна, четинеста, и ми беше студено.

Перата на стрелите бяха боядисани в небесносиньо и пръстите на Конал мърдаха чевръсто; работата му направо ни хипнотизираше и ние го наблюдавахме мълчаливо през цялото време, докато той сигурно се беше питал как да ни поднесе новината. Зачудих се защо мисловният му щит е вдигнат.

— Какво имаш предвид? — попитах отново аз, този път по-агресивно.

— Каквото казах. Същото ще е като миналия път, Сет. Това не е молба.

— Но… — Бях тотално объркан. Политиката не беше силната ми страна и по никакъв начин не можех да разбера причините за искането на Кейт.

Двамата лейтенанти на Конал, които стояха зад гърба ми, се спогледаха и повдигнаха вежди. Знаех какво се върти в главите им; можех буквално да чуя мислите им. Защо Кейт е избрала двамата най-големи досадници от крепостта на Конал? Реил и Каррик знаеха, че ги очаква дълъг следобед. Каррик въздъхна, седна и извади меча си, за да го наточи, а Реил просто се облегна на стената, скръсти ръце и затвори очи, подлагайки лицето си под яркото зимно слънце.

— Това да не би да има нещо общо с майка ми? — попитах аз с леден тон.

Конал сви рамене.

— Може би. Тя е способна да измисли нещо такова.

— Кейт не е казала, че иска Сет — намеси се Шона. — Тя иска двама души. Щом Ейли отива, аз тръгвам с нея.

Конал го погледна с разбиране.

— Естествено. Тогава значи ставате трима, защото тя настоя да получи Сет. Най-близките ми хора, разбира се. Съжалявам. — Той ме погледна и аз разбрах, че е искрен. — Тя не ми вярва, Сет.

— Как може да не ти вярва! — избухнах. — Ти беше един от нейните капитани цели… колко бяха…? — Преброих на ум. — Петнайсет месеца!

— И прекалено често си позволявах да се обаждам. Тя познава възгледите ми твърде добре и не им се доверява. Може би си има причина.

— Що за кралица е тя? — сопна се Ейли. — Що за кралица не би приемала възгледите на капитаните си?

Конал нежно постави пръсти върху устните й.

— Могъща и безмилостна кралица. Нека подобни мисли не ти минават през главата, Ейли. Дори не си ги помисляй, защото по един или друг начин тя ще ги чуе. Как мислиш, е успяла да стане кралица? Нямаш представа на какво е способна.

Но Ейли едва ли го чуваше. Тя примигна и преглътна тежко. Когато той махна пръстите си от устните й, в очите й проблесна копнеж. Ревността отново ме стисна за гърлото. Но пък аз щях да отида там с Ейли и Конал повече нямаше да ми се пречка. Така щеше да е добре, нали?

Почувствах се още по-зле, особено заради предателските си мисли. Конал се опита да прикрие безпокойството си, но след като не успя, скочи от мястото си и притисна бръснатата ми глава към гърдите си.

— Няма да направя нищо, което да застраши живота ви — каза той. — Ще бъда покорен слуга. Ценен като злато. — В гласа му се промъкна злост, но той се усмихна. — И това няма да продължи дълго.

— И преди съм ги чувал тези думи — отвърнах с горчивина в гласа.

 

 

Онази нощ спах на пресекулки. Времето беше студено, но аз не го усещах. Изритах одеялата си, превъртях се по корем и се загледах в озарения от лунната светлина пейзаж и блещукащите звезди. Странно, откакто Конал ме беше преместил в нова, по-хубава стая, миризмата на работилницата за щавене на кожи беше започнала да ми липсва. Липсваше ми и неразбираемото мърморене на пазачите край крепостната стена, кашлянето им, плюенето и дрезгавия груб смях, когато си разказваха мръсни шеги, за да преборят скуката. Новата ми стая беше голяма и тиха, с твърде висок таван и твърде елегантни изваяни колони.

Орах също беше далеч. Копнеех за нея и същевременно не я исках. Липсваше ми усещането за кожата й до моята, липсваха ми слабите й ръце, прегърнали врата ми. Липсваше ми топлината на гърба й: мускулите, които помръдваха под ръцете ми, очертаващите се при съненото й вдишване ребра, пръстите ми, които безцелно очертаваха контурите на гръбнака и рамене й, докато лежах напълно буден до нея. Любовната игра би трябвало да доведе до сън, поне така съм чувал. Но при мен не се получаваше, не че имаше някакво значение. Важното е, че някой имаше нужда от мен. Това ме ласкаеше и ме изпълваше със задоволство. Тя ме задоволяваше.

И въпреки това не я исках, освен с онзи първичен животински инстинкт. Исках да се възхищавам на звездите, докато можех, и исках да го правя сам. Гърдите ме стегнаха и за миг дори не можех да дишам. Устните ми леко се отвориха и аз шумно си поех дъх. От гърлото ми се разнесе нещо, наподобяващо ридание и аз изтръпнах от ужас, когато чух нечии стъпки върху дървения под. Извъртях се по гръб и забелязах тъмната сянка на брат ми да се очертава на фона на отворената ми врата.

Надигнах се стреснато.

— Трябваше да почукаш.

— Почуках. — Той седна в единия край на леглото ми. — Стори ми се, че отговори.

— Сигурно съм говорил насън. Какво има? — В този миг през главата ми мина мисълта за Ейли и изтръпнах.

— Нищо. — Той сви рамене. — Освен очевидното. Съжалявам, Сет. Съжалявам за всичко.

— Нищо не можеш да направиш — отвърнах хладнокръвно аз.

— Не би трябвало да е така.

— Но е така. — До известна степен това ме успокояваше. Дори идеалният всемогъщ Конал не можеше да контролира всичко. Неволно обвих коленете си с ръце и ги притиснах към гърдите си, опитвайки се да потисна болката, която се надигаше там. — Не може всичко да е по твоята.

Той се ухили.

— Не си ме събудил само за да ме подложиш отново на това — казах.

— Въобще не съм те събудил, измамнико.

Този път аз се ухилих.

— Има нещо, което отдавна трябваше да направим — продължи той. — Искаш ли да идем при езерото Дю?

Едва се сдържах да не извикам от радост; в същия миг ме връхлетя болезнената действителност.

— Но аз заминавам, Ку Хорах.

— Това няма значение. Трябва да го направим сега. Животното вече трябва да е на две години. Ако изчакаш още, няма да можеш да го укротиш.

— Мен няма да ме има. Аз…

— Чуй ме. Укротиш ли го, той остава твой завинаги, но трябва да го направиш, докато е още млад. — Той ме погледна накриво. — Освен това като е още млад, намалява и вероятността да те убие.

Това въобще не ме стресна. Бях твърде развълнуван.

— Още тази нощ!

Той се усмихна с тъга.

— Че кога друг път?

* * *

А нощта беше впечатляваща, небето бе обсипано с толкова много звезди, че липсата на луна изобщо не се забелязваше. И докато седях зад Конал на черния му кон, прегърнал го здраво през кръста, аз направо полудявах от желанието да се сдобия с такова животно. Конал като че ли не бързаше; искаше ми се да препусне в галоп, но той често подръпваше юздата на врания си жребец. Отметнах глава назад, за да се насладя на Млечния път с цялото му далечно великолепие. Нощният въздух е различен; вкусът му е по-млад, по-нов, по-мрачен. Напълнете дробовете си с него и нощта ще ви погълне целите. Докато през онази нощ препускахме към езерото Дю, аз усещах вътрешностите си студени, енергични, гладни за живот, и тогава си помислих, че точно това е причината човек да живее вечно.

Макар да се намирахме все още на около половин миля от бреговете на езерото, враният жребец изведнъж спря, като заби копита в блатистата почва. Скочих пръв от гърба му и Конал трябваше да ми прати рязка мисловна заповед, за да ми попречи да хукна напред.

Спрях се неохотно и погледнах първо него, а после и езерото, което проблясваше между хълмовете. Чувах плискането на малките вълнички върху покрития с чакъл бряг, съскането и всмукването на водата между скалите. Докато се приближавах към него, долових шумоленето на вятъра в тръстиката. И остъргването на копито в мокър камък, и ръсенето на сребърни капчици вода при разтръскването на мокра грива, и въпросителното изпръхтяване в мрака.

Не знам защо Конал се колебаеше толкова. Кожата на животното блестеше като перла на звездна светлина и още преди да надигне глава, аз знаех, че конят е усетил приближаването ни, но той не показа никакъв страх. Не изглеждаше нито уплашен, нито застрашителен. Челюстите му дъвчеха твърдата трева на пасището и когато езикът му изскочи, за да оближе устните му, аз успях да зърна резците му. Очите му ни наблюдаваха, черни и безизразни. Празният му поглед може и да бе изнервящ, но не и начинът, по който наведе глава и изцвили, размята опашка и отново разтърси грива, игриво и самоуверено. Муцуната му беше черна, както и дългите, все още неоформени крака. Истинският му цвят се разкриваше особено ясно през нощта; шията, раменете и хълбоците му блестяха на звездната светлина. Красота. Моят кон беше красив.

— Внимавай — предупреди ме Конал.

— Да. — Пръстите ми стиснаха толкова здраво юздата, че не бях съвсем сигурен дали ще успея да ги разгъна отново. — Какво да правя сега?

— Първо ще говориш на глас. Той така или иначе ще чуе мислите ти.

— Това не е много честно, нали?

— Иначе изобщо няма да е забавно. Сега ми дай юздата. Рано е още за нея. И най-важното е да не позволяваш на коня да влиза във водата.

— Да не го пускам във водата — повторих аз, докато той измъкваше юздата от пръстите ми.

— Влезеш ли във водата, мъртъв си. Сега ме слушай внимателно. Ти не го укротяваш, ти му предлагаш нещо в замяна. Предлагаш му себе си и отнемаш свободата му.

— Като обвързването — казах.

Конал потисна смеха си.

— Почти. Но е различно. Това е кон, за бога.

Аз го погледнах и се ухилих, но на коня не му хареса, че съм отместил погледа си от него. Изпръхтя възбудено и поклати глава, а аз отново се обърнах към него. Той изящно вирна главата си нагоре, сякаш ме канеше да се приближа.

— Открий съзнанието му — каза Конал. — Намери го, настани се вътре и гледай да не паднеш.

— Да не падна?

— Е, първо ще трябва да го яхнеш, разбира се.

Преглътнах тежко.

— Трябва да го яхна. — Знаех колко стреснато е прозвучал гласът ми и се засрамих от себе си. Какво друго бях очаквал? Да сложа юздата на водния кон и просто да го отведа в конюшнята? Отново се вгледах в очите на Конал.

Той се усмихна и леко разлюля юздата.

— Нищо не може да се сравни с това.

* * *

Гладка кожа под дланта ми. Млечният блясък на козината му, докато галя шията му; гривата прилепва, а после отново щръква на всички страни. Топлият му дъх върху врата ми, гъделичкането на ноздрите му, докато нежно рови из косата ми. Писък на нощна птица.

Усещам как сърцето му затупква по-бързо, докато плъзгам ръката си по рамото към гърдите му. Мускулите му се свиват, плътта потреперва, когато достигам до най-високата част на плешките. Пулсът му е бърз, силен. Долавям още един сърдечен ритъм. Моят.

Топлината му се предава и на мен. Променям позата си, следва светкавичен скок и мятане на гърба му и след миг ръцете ми вече са обгърнали могъщия му врат, наслаждавайки се на силата и красотата му.

И тогава връхлетя лудостта.

Няма нищо друго на земята, което да се движи толкова бързо. Той се стрелна напред и нощният въздух заля дробовете ми. Вкопчих се с всички сили в копринената му грива, потискайки завладяващия ме страх от смъртта. Насилих се да издишам, после вдишах отново. Безумно могъщият звяр препусна към хълмовете по тъмния северен бряг на черното езеро. Ако сърцето ми започнеше да бие по-бързо, сигурно щеше да избухне в гърдите ми. Да открия съзнанието му ли? Та аз и моето не можех да намеря.

Стръмнината на склона като че ли изобщо не го забави. Силните му крака поглъщаха разстоянието с невероятна скорост и аз можех да усетя как бутовете му се стягат, за да го оттласнат напред. Богове, дори и да загинех тази вечер, за нищо на света не бих пропуснал това.

Когато съществото достигна гребена на хълма, пред очите ми се ширна цялото блато и хълмовете, а в далечината се виждаше начупената крива на планината. Не можех да сляза от коня. Не исках да слизам. Той подскачаше, гънеше се, въртеше глава, за да се наслади на възхитата и ужаса ми. Отвори уста в многозначителна усмивка и резците му отново проблеснаха. И тогава изведнъж се спусна надолу по стръмния склон, право към тъмните води и бърлогата му.

— Мурлин!

Викът на Конал отекна в главата ми, кристално ясен като нощта. Неизвестно име, но аз го познавах, винаги съм го знаел. Радостта от признанието прогони паниката от главата ми и вместо да започна да се боря с коня, аз забих крака в хълбоците му и го пришпорих напред. Почувствах изненадата му и той се поколеба за миг. След това отново полетя надолу по хълма и аз летях заедно с него, двамата се носехме като орли към вечността. Изпод копитата му хвърчаха камъни и пръст, но това не го забавяше. В един безумен миг си помислих, че звярът е изоставил плъзгавата, предателска земя и се е издигнал във въздуха. Вкопчих се още по-здраво в гривата му, наведох се напред, за да допра буза до шията му и освободих съзнанието си. И в този момент открих неговото.

Намерих го. Познах го. Такъв глад, такава жажда за насилие. Такъв първичен копнеж. Познавам те.

Копитата му зачаткаха по крайбрежните скали и той се хвърли към сребристата линия на водата, но аз притиснах съзнанието си към неговото и го накарах леко да се обърне. Променихме посоката си миг, преди да достигнем чакълестия бряг. Копитата му затракаха по камъните като чука на Ранях по необработено желязо, и около нас се разхвърчаха искри. После отново се озовахме в блатото и копитата му зажвакаха в меката кал. Обичах го. Сърцето му ми принадлежеше. Аз седях на гърба му, надбягвайки се с вятъра, и двамата се бяхме слели в едно.

— Казах ти, че нищо не може да се сравни с това. — Конал ми подаде юздата.

Аз се свлякох от гърба на дорестия кон, без да изпускам гривата му. Целият треперех. Може би точно затова не можех да го пусна. Но пък и не исках.

Дочувайки мислите ми, Конал се засмя.

— Няма да можеш, повярвай ми. Сега му сложи юздите.

Със затаен дъх нанизах ремъците на черната му глава, но той само изпръхтя доволно, приемайки юздата почти като обучено пони. Не свалях поглед от него, докато закопчавах катарамата. След това попитах:

— Конал. Името ми?

— Да.

— Знаеше ли го преди това?

— Разбира се, че не. Щях да ти го кажа. Харесва ли ти?

Ухилих се, без да го поглеждам.

— И на мен — каза той и се засмя. — Аз съм проклето овчарско куче. Ти си малък, но смъртоносен сокол. Свиня такава!

* * *

Вече имах име. Имах и кон. Животът нямаше как да е по-хубав. Ако не беше утрешният ден.

Изведнъж ми се прииска да го споделя. Нуждаех се от Орах, исках да научи името ми, копнеех за нея и то не само физически. Нуждаех се от приятелката, любовницата, преди да се разделим за кой знае колко време. Колко ли дълго трябваше да бъде Конал капитан на крепостта, преди Кейт да му се довери? Колко ли години трябваше да живея под земята като някой червей?

Но дори тази мисъл не можа да сломи духа ми. Когато двамата с Конал най-накрая се уморихме да се надбягваме покрай езерото, свалих юздата на жребеца и го пуснах, след което се прибрах у дома отново зад гърба на Конал. Не можех да отведа съществото в крепостта на Кейт; нямаше да е честно спрямо него. Освен това всички от рода му притежаваха комбинацията от дива вярност, непредсказуемост и чиста несдържаност, които щяха да предизвикат всеки от бойците на Кейт, съчетаващ в себе си липсата на суеверие и дремещото подсъзнателно желание за смърт, да му види сметката.

В двора, пред конюшните, се поколебах. Стъпките на Конал утихнаха, вратата му се затвори с тихо изщракване и аз се зачудих дали вътре го чака някоя жена. Сигурно. Ухилих се вътрешно, мислейки си, че ако го е дочакала, ще остане ужасно разочарована: той изглеждаше като човек, който би спал цяла седмица непробудно.

Аз обаче не се чувствах така. Бях замаян, сякаш бях пил много, но това не се отразяваше нито на стомаха ми, нито на крайниците, само на главата. Запътих се към южната стена на крепостта и стъпките ми почти не се чуваха по калдъръма. Щом стигнах до посребрения от звездната светлина ъгъл, аз леко бутнах дъбовата врата, тръгнах под примигващата светлина на полуизгорелите факли и без да се замисля, дръпнах желязното резе на вратата на Орах.

— Сет?

Тя беше будна.

Спрях се, прикован от глухото усещане за неизбежност. Защо да очаквам, че ще е сама, само защото ми се иска да начеша крастата си?

Файорак се надигна на лакът и примигна. Когато ме видя, устните му се разтегнаха в сънлива, приятелска усмивка. Орах придърпа одеялото около голото си тяло, може би просто заради студа, който нахлу заедно с мен. После се плъзна от леглото, приближи се до мен, целуна ме по бузата и изненадано отстъпи.

— Мурлин — прошепна тя.

— Да — отвърнах.

— Добро е. Отива ти. — Тя се усмихна, целуна ме отново, прегърна ме през врата и ме притисна към себе си. Но после усмивката й избледня. — Какво има?

— Нищо.

— Помислих си, че тази вечер няма да ме поискаш — каза тихо тя.

— Знам. — Стиснах здраво китката й, но после се поколебах, поглеждайки към озадачения Файорак и я пуснах. Свалих ръцете й от врата ми и я целунах.

— Ще ми липсваш — казах й тихо.

— Дано. — Пръстите й погалиха скулите ми и на миглите й заблестяха сълзи. — Моля те, върни се.

— Да — отвърнах аз. — Скоро.

— Сет — рече тя, — просто се върни.