Джилиан Филип
Непокорна кръв (7)

6

— Е, какво следва сега? — попитах Йорна. Препъвайки се, изтупах пясъка на арената от дрехите ми и закуцуках към оградата, за да се облегна на нея, докато дишането ми се нормализира. Цялото тяло ме болеше, сякаш имах гигантско натъртване, а главата ми още кънтеше от удара му по нея с дръжката на меча. Проклетникът дори не се беше задъхал.

— Сега следва това — каза той, — че ще развиеш меча си и ще прекараш един час в остренето му. И тогава ще имаш шанс, ако някога се наложи да го използваш, безполезен сополанко. Ако приемем, че при това няма да се заколиш.

Той беше размотал плата от собствения си меч, докато говореше, и аз гледах голото му острие бдително и с уважение. Беше ме наранил повече от достатъчно дори и в омотан вид.

— А после — добави той — ще докараш мършавия си задник обратно тук, за да се поупражняваме с късите мечове. Баща ти няма да ми благодари, ако те набучат на шиш в първата ти битка.

— На баща ми не му дреме — казах аз.

Той сви рамене. Не можеше да спори.

— Тогава брат ти. И като казвам първата ти битка, нямам предвид следващата, която предстои — в нея само ще се пречкаш в краката на всички. Никога не съм виждал толкова безполезен боклук в живота си. С какво си си пилял времето досега?

Знаех много добре, че не съм чак толкова трагичен, но Йорна никога не се усмихваше и никога не ме хвалеше; наистина беше крайно отвратителен. Почти сродна душа. Харесвах го.

— Както и да е, нямах предвид това — казах. — Имах предвид какво ще стане с Килревин.

Добре изглеждащото лице на Йорна се навъси.

— Килревин ще нападне територията на крепостта, за да предизвика битка, и баща ти ще срита наглия му задник, и ако Килревин извади късмет, Кейт ще го заточи за още няколко години в другия свят, за да живее с простосмъртните. И той е Аласдер Килревин за теб, сополанко. Можеш да му покажеш някакво уважение, след като никога няма да му покажеш голото си острие, поне при темпото, с което напредваш.

Направих се, че не съм чул последното.

— Какво толкова лошо има в заточението? Изглежда, изобщо не го притеснява, нали?

Йорна сви рамене.

— Не е толкова лесно. Ти никога не си срещал простосмъртен, нали, дребно лайно? Те не се спогаждат с нас. Никога не са се спогаждали. Не се спогаждат с различните.

— Ние не сме различни — възразих.

— Не сме, но те са. Те не могат… — Той почука по слепоочието си с показалеца, неспособен да намери подходящата дума за обяснение. — Не могат да правят… това.

Той ме изгледа продължително, за да осъзная какво има предвид, и тогава аз го зяпнах. В този момент си спомних какво беше казала майка ми: онези от другия свят са инвалиди. Изведнъж разбрах какво е искала да каже.

Не можех да си представя подобен недъг.

— Те не могат?

— Не могат, и ако ти се наложи някога да живееш с тях, ти също няма да си го позволяваш. — Той поклати тъмнорусата си глава и изръмжа: — Там е ужасно. Всички те са управлявани от един или друг вид жреци. Жените им са потъпквани така, че направо няма да повярваш, карат ги постоянно да са с поли и те дори не могат да се бият, само раждат, непрестанно. А, и ги горят. Горят ги, ако носят панталони или берат билки. Мъжете също, обърни внимание. Изгарят и мъжете, ако не харесат формата на задниците им.

— Измисляш си — изрекох пренебрежително.

— Истина е, казвам ти. Те не могат да се свързват помежду си по любов, нито пък по своя собствена воля. А с някой от същия пол е абсолютно невъзможно. Дори мъж и жена се нуждаят от разрешение от жреците, и не им се позволява да имат други любовници. Никога.

— Шегуваш се — казах аз изумено.

— А ти си един наивен сополанко. Довери ми се, искаш да останеш тук и никога да не бъдеш заточаван. Което означава да станеш петдесет пъти по-добър, отколкото си сега, и дори и това ще е достатъчно само да ти запази живота, нищо повече. Ейли Макнийл може да те накълца на кайма, безполезно нищожество. — Той гледаше намръщено собственото си острие, така че не видя потръпването ми при споменаването на името й, рязкото стягане на скулите ми. — Не си ли вече на тринайсет? Кога смяташ да пораснеш, сополанко? И кога мислиш да се научиш да се биеш? А сега се разкарай, пилееш ми времето, а също така и своето. Ела пак следобед и искам мечът ти да е достатъчно остър, че да можеш да разсичаш коприна, или ще те съдера от бой. Хващай се за работа.

Не вземах Йорна толкова насериозно. Знаех, че съм по-добър, отколкото ме изкарва, знаех и че той знае това. Той ме харесваше по свой собствен, грубиянски начин и искаше само да съм в безопасност, както аз с цялата глупост на младостта си арогантно бях решил, че ще съм по време на битка. Не биейки се, вероятно — вярвах му, когато казваше, че ще се пречкам в краката на хората. Но наблюдавайки — исках да видя как става всичко, исках да науча някои номера, като гледам експертите. Беше ми омръзнало да ми викат сополанко или подобни неща, исках да видя как баща ми нанася традиционния удар с камшик на Аласдер Килревин. Исках да видя проклетника разгромен.

Той вече изгаряше именията близо до земята на баща ми, като отнемаше добитъка и колеше жителите, и го правеше само за да дразни Григар. Григар все още не се беше поддал на провокацията, но всички знаеха, че леденото му спокойствие е на път да се пропука. Атмосферата в крепостта беше неестествено спокойна, със стаени кръвожадност и нервност. Можеше да се усети витаещата напрегната възбуда от очакването, като струна, обтегната във всяка вена и всяко съзнание. Всички бойци чакаха да се започне, всеки мъж и жена, и нямаше да настъпи спокойствие, докато всичко не приключеше.

Може би гордостта на Григар беше засегната, както и на всички нас; може би това щеше да му е от полза. Може би само искаше да се разсее от раздразнението, причинявано му от Килревин, но каквато и да беше причината, той започна да се появява край оградата на арената, докато Йорна ме обучаваше. Отначало само ни поглеждаше бегло; по-късно започна да се заглежда за по минута. Понякога не казваше абсолютно нищо, само изсумтяваше и отиваше да върши нещо по-важно, но веднъж или два пъти ми извика нещо. Наистина, никога с нежност или с бащинска загриженост, но поне се обръщаше директно към мен. Първия път, когато това се случи, аз внезапно се заковах на място, толкова смаян, че почти паднах, и тогава Йорна свърши работата вместо мен и ме събори на земята с тоягата си — удар, който сложи край на тренировките ми за деня. Замаян от болката, видях как баща ми се изплю, поклати глава и се отдалечи към конюшните.

Мислех, че няма да си направи труда да се върне, но три дни по-късно той се облегна на оградата отново, дарявайки ме с пренебрежителен поглед, докато се навеждах, за да избегна удара на Йорна.

— Ей, ти! — изрева той.

Йорна почтително се отдръпна, а аз стоях, гледайки баща си.

— Коя е бронята на Ший?

— Б-бързината — успях да процедя.

— Коя е защитата на Ший? Кой е твоят щит?

— Бързината — измънках, и когато той ме погледна свирепо, изломотих: — И бързината.

— Ризницата? Нагръдникът? Шлемът!

— Бързината — повторих, гласът ми сега беше писклив от нерви. — Бързината! Бързината!

Той замълча и ме дари с продължителен поглед, в който се съдържаше цялото презрение на света.

— Тогава — обади се той най-накрая — защо се движиш като бременна трикрака овца?

Докато той се отдалечаваше, аз благодарях на боговете, че знаех какво са ризницата, нагръдникът и шлемът, защото Йорна ме беше просветлил как се бият простосмъртните и защо Ший никога не използват брони като техните. Цялата ни защита беше в бързината ни и дори не носехме щитове; ако носехме нещо в лявата си ръка, то беше само къс меч за отбивания и парирания. Нашите битки не бяха тромавите замахвания и ръганици на простосмъртните; те бяха светкавични смъртоносни танци с мълниеносни посичания и пробождания. Нашите оръжия бяха дълги и леки, и те трябваше да бъдат бързи като нас, или щяхме да изгубим.

Така че следващия път, когато зърнах Григар при оградата на арената, опитах да съм хитър, скочих високо и се извих, за да достигна задната част на черепа на Йорна. Учителят ми избегна удара ми с лекота и аз се стоварих тромаво на земята, при което получих толкова силно цапардосване, че ми прилоша и останах да лежа в пясъка.

— Остави се разкрит, глупако — извика Григар. — Финтирай и го нападни изотдолу.

Така че когато ми се отвори шанс, го направих, избегнах удара му и ръгнах с тоягата си нагоре. Йорна падна на колене, загубил глас от болка, и се хвана за слабините. Той беше правил същото неведнъж с мен, така че не изпитах угризения, само ликуване и глупава гордост. Обърнах се да видя реакцията на Григар, но той си беше тръгнал.

Следващия път, обещах на себе си и на него. Следващия път ще видиш. Следващия път ще се усмихнеш.

Но следващия път, когато видях Григар, беше два дни по-късно, когато той излизаше през портата на крепостта, начело на трийсет от любимите му бойци. Усмихваше се. Повечето от тях се смееха и кикотеха — добре си спомням това. И аз самият се засмях, увлечен от тях. Килревин беше изгнаник и бандит и те искаха да го накажат, всички искахме, но нямаше нищо благородно или алтруистично в пеенето на кръвта ни тази сутрин. Възбудата от убийството беше нещото, което караше сърцата ни да препускат, когато Григар излизаше в двора този ден и се провикваше да доведат коня му и да донесат меча му. Дори Ленора се усмихваше, когато той я целуваше за довиждане. И в своето невежество аз бях също толкова жаден за кръв, колкото и всеки от тях. Понастоящем познавам човешките карантии толкова добре, колкото и дланта на ръката, с която държа меча, но не съм и никога няма да бъда горд с това толкова, колкото бях в онзи ден, като глупав хлапак-всезнайко, който никога не е виждал истинска кръв.

Какво знаех аз?

Ейли беше на стените на крепостта и също гледаше, и аз срещнах засмения й поглед. И тя жадуваше битка толкова, колкото и аз, личеше си по дивите огънчета в очите й. Зачудих се дали да не я взема с мен, после се отказах. „По-късно“ — реших, докато спокойно блокирах съзнанието си и се прокрадвах към безлюдната северна порта. По-късно щях да й разкажа всичко, щях да се похваля с това, което бях видял, но в момента исках да го направя сам. Не исках компания, дори и ако е Ейли.

Ето защо сърцето ми се сви, когато усетих как някой ме дърпа за ръкава.

Погледнах свирепо през рамо. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Вече стоях горе на парапета, с единия си крак увиснал над северната стена, готов да се спусна надолу по скобите, които знаех, че са зазидани в стената. Не исках да ме задържат, защото вече бях пропуснал част от забавата и рискувах баща ми да приключи всичко, без да успея да видя нищо.

Орах стискаше здраво ръкава ми.

— Не отивай — прошепна тя.

— Сигурно се майтапиш — изръмжах. — Няма да пропусна това.

— Сет, моля те. Моля те, недей.

Зяпнах я. Усетих как ме побивах хладни тръпки, защото тя изобщо не приличаше на себе си, но после реших, че атмосферата на последните дни и седмици трябва да й се е отразила повече, отколкото бях предполагал. Докоснах нежно бузата й, после импулсивно се наведох и я целунах.

— Ще се върна довечера — уверих я. — Ще ти разкажа всичко. Ще отидем до пещерите, нали?

За разлика от друг път, обещанието ми не можа да я накара да се усмихне. Тя изглеждаше уплашена. Почувствах как съзнанието й докосва моето, молейки се:

— Сет. Моля те, недей.

Това не можеше да ме спре. Не и сега. Почти брутално прекъснах мисловния контакт, изтръгнах ръката си от нейната и се спуснах по стената.