Джилиан Филип
Непокорна кръв (38)

37

Изобщо не се заблуждавам. Ясно ми е какво ми помогна в равнината. Несъмнено нямаше да мога да се справя без помощта на Рейлтин, но и тя нямаше да ми е достатъчна. Умеех да се промъквам невидим, ала и това нямаше да е достатъчно. Не и без помощта на хората на Колман Роа.

Тичах бързо, приведен ниско, почти превит на две, стрелвах се от сянка в сянка, притисках се към земята при всяко движение, което доловях върху крепостната стена. Носех само панталони, кал и кама на кръста. Главата ми вече беше започнала да пулсира заради влиянието на Рейлтин, но това не беше болка, която да не мога да пренебрегна. Поне не се налагаше да се притеснявам, че трябва да поддържам собствена бариера срещу враждебни съзнания. Адреналинът бушуваше във вените ми и аз отново се изпълних с онова усещане, че съм разголен, със смъкната кожа. Всеки момент някой от пазачите на стената можеше да се обърне и да погледне към мен, но никой от тях не го направи. Това донякъде си беше чист късмет. Донякъде се дължеше на тяхната арогантност. Те знаеха, че са спечелили.

Двама от тях се обърнаха и се облегнаха на парапета. Аз лежах на земята, неподвижен като заек, и ги наблюдавах как крещят обиди към Конал и хората му. Зад тях се разнесе смях и до стената се приближи друга фигура, със завързани на гърба ръце и примка, окачена на врата. Бях доволен, че поне фигурата беше на възрастен човек, защото те увиха въжето около една опорна стена, избутаха го до ръба и бавно го спуснаха долу. Мъжът риташе и се гърчеше, задушавайки се от примката на лунна светлина. Мъчението му продължи дълго и той умря под звуците на техните подигравки; жалко, че не можа да разбере колко ми помогна неговата смърт. Успях да стигна до подножието на стената, докато луната осветяваше предсмъртните му гърчове, а бойците на Колман Роа крещяха презрителни обиди към Конал. Никой не забеляза сянката, която прекоси равнината и се прилепи към крепостната стена.

Притиснах се плътно към камъка и известно време гледах луната. Трябваше да успокоя дишането си, трябваше и да помисля. Изненадах се, когато разбрах колко съм уплашен.

— Следващия път ще е някой по-малък, Ку Хорах! — чух гласа на Колман Роа да отеква над равнината. — Стой далеч!

Задържах дъха си, докато гърдите не ме заболяха, очаквайки от него да изкрещи „Момичето и без това е мъртво, както и скапаният ти брат, който ме дебне“, но последва само мълчание, прекъсвано от време на време от някой гаден смях или приглушен плач от вътрешността на крепостта. Конал сигурно беше опитал някоя военна маневра или дори настъпление. Смъртта на затворника нямаше нищо общо с мен, с изключение на това, че им беше отвлякъл вниманието. Не ме бяха видели. „Не бъди такъв проклет страхливец“ — помислих си аз.

Това не беше стената на централната кула. Бях я изкачвал стотици пъти, че и повече. Никой нямаше да ме види. От какво ме беше толкова страх? Че може да не видя повече Катриона? Че ще умра и ще я оставя да живее и да умре без мен? Че ще я изоставя в ръцете на Колман Роа и хората му? Надявах се Конал да се сети да й пререже гърлото, преди да я отведат. Надявах се, че ще има време да го направи.

Сега трябваше да спра да мисля.

Избърсах длани в панталоните си и опипах студените безмилостни камъни. Познавах ги, бяха извадени от недрата на моята земя и бяха просмукани с кръвта и потта на предшествениците ми. Тези камъни бяха красиви. Моите камъни. Пръстите на ръцете ми напипаха пукнатина; пръстите на краката ми откриха друга. Започнах да се изкачвам.

Не бях се замислял колко ще ме боли главата. Бариерата на Рейлтин пареше като леден блок мозъка ми. Някъде по средата на стената трябваше да спра и да увисна там като отчаян паяк, притискайки чело към камъка, опитвайки се да спра жиленето. Чудех се дали не го прави умишлено. Няколко дълги минути почти не виждах от болка и започнах да удрям главата си в стената, докато кожата ми не се разкъса. Това поне отвлече мислите ми от ужасната пулсираща болка в главата, но пък се появи проблемът със стичащата се в очите ми кръв и няколко секунди трябваше да мигам, за да ги изчистя от нея.

Над мен се разнесоха гласове. Чувах всяка дума, не че имаше някаква полза. Охраната просто водеше обикновен разговор. Трима бойци, осъзнах аз, притискайки се силно към стената. Пръстите на ръцете и краката ми ужасно ме боляха. Гласовете на пазачите се чуваха толкова ясно, че те сигурно се бяха облегнали на стената. Когато утихнаха и стъпките им се отдалечиха, ужасната болка в главата ми премина.

Рейлтин. Сигурно ги беше видяла да се придвижват в моя посока.

— Благодаря — едва успях да й кажа аз.

Не получих отговор.

По-нагоре камъните бяха по-гладко издялани и по-плътно подредени, затова ми беше доста по-трудно да намирам пролуки. Въпреки това теренът ми бе познат и ако не ми беше студено и не бях толкова уплашен, полузаслепен от кръвта и мрака, щеше да ми е по-лесно. Това беше камък от моята земя, но нямах никакво желание той да е последното нещо, което ще усетя под дланите си. Опитах се да не мисля за кожата на Катриона, за копринената й коса, за красивата форма на черепа й. Толкова усилено се опитвах да не мисля за тях, че ръката ми достигна плоската горна плоча на стената, преди самият аз да осъзная какво съм напипал.

Не знаех какво има над мен, но главата ми не се цепеше от непоносима болка. Поех си дълбоко дъх, издърпах се нагоре и се озовах по корем на стената, скрит в сянката на бойницата.

Все още не можех да повярвам на късмета си, че съм тук и не съм мъртъв. Помислих си, че Рейлтин ще ме остави сам да издигна бариера пред съзнанието си, но тя не се оттегли. Предполагам, че Конал искаше да знае къде съм, пък и болката от намесата й отново се беше принизила до тъпо пулсиране.

Самата врата беше добре охранявана, но не от мен. Стражите бяха пръснати по-нарядко и намиращият се най-близо до мен изобщо не очакваше да бъде свален изотзад.

Прерязах му гърлото и го задържах в прегръдките си като любовник, докато кръвта му не изтече, след което тихо го отпуснах на земята. Нямаше нужда да затискам устата му с ръка: и без това не успя да гъкне, а ако действаш бързо, шокът им пречи да изпращат мислени предупреждения. Когато полегна на земята, видях лицето му. Едва ли беше по-голям от мен.

„Но той се бие за Колман Роа“ — помислих си аз, докато кръвта пулсираше в ушите ми. Биеше се и убиваше за Колман Роа. Затворих очи и отново ги отворих. Той беше по-голям от малкото момиче. По-голям от доведената дъщеря на Ранях. По-голям от нея.

Може би два пъти по-голям.

Той се биеше за Колман Роа. Съвестта ми щеше да ме провали. Бързо се извърнах от него и побягнах.

Когато стигнах до стълбището, водещо към първия вътрешен двор, се спуснах до малката площадка, откъдето започваха стълбите. Там извадих най-голям късмет. Имаше малка стая, тясно помещение с рафтче и походно легло, където стражите можеха да дремнат набързо между смените си, когато крепостта беше под обсада. Сега тя беше заета, макар и не по предназначение.

Сорха беше яка кучка, която често ме поступваше, докато бяхме деца. Косата й имаше цвета на лъскава конска грива и очите й блестяха с всички възможни цветове на мочурището. Точно сега бяха като подпалено тресавище и тя гледаше нападателя си с такава омраза, че чак се изненадах, че мъжът не потрепва. Смея да заявя, че сигурно щеше да му разбие физиономията, ако ръцете й не бяха завързани. Сега вече съвестта не ме загриза. Те не бяха млади. Можеха да различат правилното от грешното. Освен това не само убиваха за Колман Роа; те измъчваха заради него.

Радвах се, че нападателят на Сорха е зает; така успях невероятно лесно да убия другаря му, който нетърпеливо чакаше реда си. Тя ме гледаше как го правя, но нито веднъж не потрепна, не мигна, лицето й не промени изражението си на ярост и болка, и отчаяние. Какво момиче. За пръв път да ми допадне. Предполагам, че и тя ме хареса за пръв път, особено след като сграбчих нападателя й за косата, дръпнах главата му към себе си, усмихнах му се и му прерязах гърлото.

Тя изплю кръвта му и се ухили.

— Никога не съм предполагала, че ще се радвам да те видя, дребосък.

Хванах я за ръката и я дръпнах да се изправи, преди да успее да откаже помощта ми.

— Внимавай какви ги приказваш, за да не те оставя тук. — Притиснах я към тялото си и прерязах въжетата на китките й. Тя се беше стегнала почти колкото тях. Очаквах да ме ухапе по рамото.

— Да бе, да. — Сорха примигна от болка, а след това бързо, сякаш ядосана на себе си, навлече обратно панталоните и ризата си. Треперещите й ръце бяха отекли и на петна, но тя започна да свива и разпуска юмруци, докато не нормализира кръвообращението си и треперенето не спря. Не можех да не й се възхитя; сигурно адски я болеше. На едната половина от лицето й имаше лилав оток от удар с камшик. Бях объркан: това не бе бойно оръжие на Ший и никога нямаше да бъде, така че Сорха сигурно беше много по-разгневена от мен. Пред вратата лежаха два меча в ножниците им; тя взе единия и го измъкна със замах. Дори аз не намерих сили да гледам онова, което направи след това.

После, потрепвайки, я погледнах с крайчеца на окото си.

— Приключи ли?

— Да. Ще ми се да бяха още живи, за да го почувстват.

— Съжалявам.

— Не ми се извинявай. Появи се тъкмо навреме. Макар че щеше да е по-добре, ако беше подранил с двайсетина минути. Кой е с теб?

— Кое искаш да чуеш първо: добрите или лошите новини?

Тя изруга.

— Хей, не се тревожи — намигнах й аз. — Добрата новина е, че съм сам. Къде са другите бойци?

— Всички, които отказаха да се изправят срещу Конал, са заключени в складовете. Между другото, това означава всички от нашите. Естествено — добави сухо тя, — складовете са преместени до жилищните помещения на стражата.

— А останалите?

Всъщност всички над петнайсетгодишна възраст се смятаха за бойци. Но освен децата имаше и други, които просто не ставаха за бойци, дали заради професията им, или защото просто не им беше по вкуса.

Сорха ме погледна смутено.

— Не знам. Разделиха ни преди два дни. Нещо се промени. Имаше някаква болест. Размина се, но те казаха, че някои хора са заразени, а останалите са носители, че е било чума. Лъжеха, разбира се. Иначе не виждам защо ще разделят бойците от останалите.

Стомахът ми се сви. Мислех да изругая, но после промених намерението си.

— Сорха, сега наистина, ама наистина имам нужда от една отклоняваща вниманието маневра.

— Мурлин, точно в този момент можеш да поискаш от мен да те целуна и аз няма да ти извадя очите. Но утре вече няма да ти се размине. — Тя ми намигна. — Какво искаш да направя?