Джилиан Филип
Непокорна кръв (31)

30

Тъмната й коса щеше да пада много красиво по гърба й. Сигурно някога беше изглеждала точно така. Но аз не излъгах, когато й казах, че всякак я харесвам. Помислих си го отново месец по-късно, когато отново яздех към гората зад нея, обгърнал я от двете страни, за да хвана добре поводите, а във въздуха се усещаха първите есенни студове. Харесваше ми кестенявата късо остригана коса, която приличаше на тюленова кожа. Тя беше порасла достатъчно, за да прикрие белезите от бръснача, но въпреки това беше достатъчно къса, за да подчертава всеки ъгъл и извивка на красивия й череп.

Ненапразно направих сравнението с тюлена. Двамата плувахме заедно в бурния северен залив и тя беше гъвкава и грациозна като русалка; когато изскочи на повърхността, заливайки се от смях, мократа й тъмна коса беше обсипана със сребро. Тя вече не се срамуваше от голотата си, поне не и докато плуваше с мен. Не и когато лежеше до мен в отекващата каменна тишина на стаята ми, която вече не ми се струваше твърде голяма и твърде натруфена.

Поемах дълбоко свежия хладен октомврийски въздух; бях едновременно тъжен и облекчен да видя края на лятото. Това беше първото ми лято у дома след завръщането от изгнанието ни, но въпреки това в жегата се усещаше някакъв напрегнат ужас, потискащо обещание. Ние все още бяхме изгнаници, брат ми и аз. А си бяхме у дома. Двете неща не бяха съвместими.

Знаех, че Кейт просто изчаква.

Онзи ден беше твърде студен, за да заспим в гората, но вече не ми беше трудно да излъжа студа, а топлината на тялото ми беше достатъчна за Катриона. Студът вече не ми правеше такова впечатление както преди; след двете сурови зими в черната къща се бях заклел, че никога повече няма да изпитвам такъв студ. Тукашният студ не само не сковаваше костите ми така, както в другия свят, а и успявах да се затопля единствено използвайки ума си. Вместо да се увивам в кожи, одеяла и вълнени наметала, открих едно местенце в съзнанието ми, което контролираше телесната ми топлина и се възползвах от него. Развиването на умението ми, което граничеше опасно с магия, имаше и още едно предимство: укрепваше репутацията ми. Хората не ме харесваха повече, но определено ме уважаваха повече. Появата ми гол до кръста по време на ледена вихрушка караше всички да се замислят два пъти, преди да излязат срещу мен, дори и да не ме бяха виждали как боравя с меча.

Но в онзи ден снегът още не беше паднал. Двамата с Катриона все още не можехме да спим добре нощем и си бяхме създали навика на разсъмване да яздим до гората, да се изтощаваме взаимно с любов, а след това да поспим час-два върху меката торфена почва. Онази сутрин нещо във въздуха ме събуди, но не можах веднага да разбера какво.

Катриона не беше в прегръдките ми. Сигурно беше отишла по нужда, защото иначе не би станала. Веднага се разбудих, както обикновено, но останах да лежа неподвижно, облегнат на една ръка, заслушан в шумовете на гората.

Тя изпищя.

Веднага скочих и хукнах в посока на писъка. През ума ми мина, че жребецът най-накрая беше проявил неподчинение, но веднага разбрах, че не е така. Повиках го и разбрах, че идва, но засега бях сам.

На десетина метра от каменистия бряг на езерото имаше купчина пясък, смесена с борови корени. Тя беше там, повалена на колене, главата й беше натискана назад, но тя се бореше. Умно момиче, добре, че остави косата си къса. Съществото не можеше да я хване толкова добре за брадичката, както би могло за косата. Тя се мяташе и се опитваше да се измъкне от захвата му въпреки закривения нож в ръката му. Смъртнобледо лице, рядка жълтеникава коса, пергаментова кожа. Толкова тънка, че чак прозрачна. Без сянка.

То я беше възседнало и ухилено я чакаше да се измори и да утихне, за да усети по-добре ножа му.

Такива бяха те, ламирите.

Без да спирам, скочих от скалата и то я пусна тъкмо навреме, за да парира удара на камата ми.

Беше бързо, много по-бързо от който и да е Ший, с който се бях сражавал. И аз бях бърз, но имах нужда от цялата си концентрация, от цялата си бързина, от всяка хватка, която бях научил, за да успея да избягам от светкавичния му нож.

Катриона направи всичко възможно, за да ми помогне. Тя отчупи един мъртъв клон от изкривения бор и замахна с него към съществото, но то беше твърде бързо за нея. Въпреки това тя успя да отвлече вниманието на ламира достатъчно, за да го раздразни. Най-накрая то разгневено извърна кльощавото си тяло към нея и замахна с ножа. Чух вика й, но нямах време да мисля; просто скочих на гърба му, сграбчих го за рядката коса и дръпнах главата му назад. То улови отвратения ми поглед, ухили ми се гадно и аз му прерязах гърлото.

Същевременно паднах и се претърколих по ръбестите камъни, опитвайки се да си поема въздух. Изритах трескаво тялото му встрани, а то не спираше да се гърчи и да се тресе, докато безцветната му кръв попиваше в пясъка. Не сваляше очи от Катриона, докато блясъкът им не помръкна, но дори тогава не спря да се хили.

Приближих се до нея, залитайки. Тя се държеше за тялото някъде отстрани, между пръстите й се процеждаше кръв, но не заплака, а просто ме погледна ужасена в очите.

Бавно отместих пръстите й. В този миг жребецът се появи, но изпръхтя и отстъпи назад, когато зърна трупа на ламира.

Когато докоснах раната, тя примигна от болка.

— Всичко е наред — казах аз. — Говоря сериозно. Не те лъжа. Не е опасна, но въпреки, това имаш нужда от Гриан. Ще можеш ли да се качиш на коня?

Тя кимна и аз й помогнах да се качи на гърба му, без да пускам поводите му. Той не опита никакви номера. За секунди се озовах зад гърба й, но пък и той беше просто пакостливо същество, а не някакъв зъл звяр. И беше мой.

Подкарах го в лек галоп, като не спирах да й говоря, за да разсея мислите й от болката, която я пронизваше при всяко друсване. Сега вече имах време да се наругая за самодоволството и арогантността ми. Затова че бях оставил меча си в стаята, просто защото цялото лято мина спокойно. Затова че оставих Брандир с Леа и останалите хрътки, затова че се смущавах от кехлибарения му поглед, когато се любех с Катриона. Затова че бях забравил, че съм Ший и боец, а не някое влюбено простосмъртно момче от село.

Любимата ми беше бледа, но тиха, и аз отново й се възхитих.

— Напомни ли ти за някого? — попитах тихо аз.

— За свещеника. Жреца — веднага отвърна тя.

— Умница. Но това беше женска.

— Така ли? — В гласа й се усети лека подигравка и аз не можах да не я целуна по врата.

— Ако щеш ми вярвай, но е така. Почти стигнахме, Катриона.

— Добре съм.

— Няма други. Всичко е наред.

Всъщност не бях съвсем сигурен. Страхувах се да обходя със съзнанието си мочурището. Във въздуха се усещаше някаква зла воля, която не можех да уловя и си напомних никога вече да не бъда толкова глупав и невнимателен.

— Съжалявам, че тръгнах да се разхождам. — Тя изпъшка, когато жребецът направи един широк скок, но бързо възстанови дишането си. — Но ми стана лошо.

— Богове, следващия път, когато ти стане лошо — казах й аз, — недей да се разхождаш.

Тя отново леко изпъшка, което би могло да бъде и смях. Притиснах я силно към себе си.

Шокът започна да отминава, адреналинът се оттегляше и в мен започна да се надига смразяващо подозрение. От колко време ламирите не се бяха навъртали наоколо? От векове, когато Григар е прочистил района от тях. Не разбирах защо се появяват точно сега, освен ако нещо не се беше променило, нещо, което не познавах и не можех да разбера.

Кръвта на Катриона беше топла и мокреше ръката ми, а аз отново се чувствах твърде млад, невеж и безпомощен. Мислите ми се рееха в най-различни посоки, когато жребецът изведнъж спря рязко за втори път тази сутрин. Примигнах и потреперих.

Кейт беше пристигнала.