Джилиан Филип
Непокорна кръв (23)

22

Отбихме се от пътя, разбира се, за да вземем Брандир и Леа, след това спряхме още веднъж, за да се нахраним. Нямахме нищо за ядене, но бойците на графа бяха достатъчно добри шотландци, за да поделят с нас своите запаси. Те не говореха много и аз се зачудих откъде ли са дошли, но не ме интересуваше чак толкова, че да попитам. Бях безумно уморен и безумно притеснен.

Конал седеше прегърбен и смълчан, и макар да беше отслабнал и с хлътнали очи, той едвам успяваше да преглътне овесения хляб и изсушеното месо, което му бяха дали. Накарах го да пие малко вода. Леа лежеше нащрек, с глава към него. Брандир се опита да се свие в скута ми, макар вече да беше твърде голям, за да се побере там и задницата му оставаше на земята. Страхувах се, че бойците на графа може да се опитат да ги убият, но когато примамих Брандир и Леа навън от бърлогата, мъжете само повдигнаха вежди и се спогледаха, но повече не им обърнаха внимание, сякаш те бяха най-обикновени ловджийски кучета.

Момичето се беше свило встрани и се тъпчеше с храна като изгладняло животно, но не сваляше напрегнатите си очи от нас. Тя не обелваше нито дума. Не беше проговаряла, откакто я свалиха от кола, но поне беше спряла да плаче, слава на боговете. Когато стана време да тръгваме и помогнах на Конал да се качи на седлото си, тя отиде право при коня му, без да задава никакви въпроси, пъхна голия си крак в стремето му и се метна зад него. Хвана го през кръста, но за моя радост не се притисна твърде силно — щеше да е жалко да я убивам точно сега — а и той, изглежда, нямаше нищо против тя да е там. Като че ли това го успокояваше.

Знаех си, че нещо не е наред с него, щом яздеше със стреме. Мисля, че ако го нямаше, той просто щеше да се плъзне от гърба на коня. Моето го махнах — и без това седлото ми се струваше достатъчно необичайно. Но Конал беше пъхнал краката си в стремената и се беше хванал здраво за лъка на седлото като удавник, вкопчил се в живота. Погледнах го, разяждан от тревога.

Мъжете ни оставиха на едно малко сечище на границите на земите на Маклауд. Всички, с изключение на един, обърнаха конете си и препуснаха назад, без да кажат нито дума, но капитанът им остана с нас.

— Не е далеч оттук, нали?

Главата на Конал беше клюмнала толкова ниско от изтощение, че едва ли имаше сили да отговори, затова се обадих аз.

— Не. Не е далеч.

— Задръжте конете. Те са подарък от Маклауд. Знаете ли пътя?

Погледнах към Конал и го видях да кима леко. Момичето не сваляше ококорените си разтревожени очи от него.

— Да — казах аз. — Ще се оправим. — Или поне така се надявах. Всички се надявахме.

— Не се връщайте повече тук, ако искате да останете живи.

— Не съм си го и помислял — отвърнах с горчивина.

— Но ако го направите и попаднете в беда — каза той, — попитайте за мен. Аз съм Дъглас Руат Маклауд. И ако ме няма тук — устните му се изкривиха в усмивка, — попитайте за наследниците ми.

Успях само да промърморя една благодарност, а той се метна на коня и препусна след хората си. Когато отново погледнах към Конал, той вече яздеше мълчаливо. Поех след него, следван от вълците.

Тукашните земи бяха красиви, гористи и диви, но тучни и заслонени от хълмове. В гористите низини климатът беше влажен и топъл; имаше много цветя и гъста зелена трева, а земята беше прорязана от поточета. Над главите ни се въртяха облаци от мушички, но това не ни притесняваше особено. Мястото ми беше познато, макар да бяха минали почти две години и сърцето ми запя. Ако успеех да го прибера у дома, всичко щеше да е наред.

Малкото езерце лежеше тихо между дърветата и когато спряхме и се загледахме в него, ние също мълчахме. Сърцето ми се беше качило в гърлото и очите ми горяха. Зад обраслите с тръстика брегове водата беше абсолютно неподвижна и в нея се отразяваха ярките цветове на брега, дърветата и небето. Човек би си помислил, че ако потопи ръка в нея, ще я извади оцветена.

— Момиче — казах аз. — Слез от коня.

Момичето се плъзна от седлото и застана до коня, поглеждайки първо към мен и Конал, а след това към езерото. Брат ми ме погледна с изпепеляващия си поглед, който беше бледа сянка на някогашния. Опитах се да се усмихна.

Конал слезе от коня, хвана се здраво за стремето и се облегна за миг на хълбока му, за да възстанови равновесието си. Събрал силите си, той се отправи към обраслия с тръстика бряг. После се обърна към момичето.

— Катриона — каза рязко той и ме погледна. — Ние продължаваме натам.

Тя поклати глава, отстъпи назад и отново я поклати.

— Искаш ли да останеш тук и да умреш — попита я той, — или ще ми се довериш?

Тя впери поглед в неподвижната вода и преглътна тежко. Направи крачка към езерото, после още една, но след това се спря и като че ли повече не можеше да помръдне.

— Трябва да дойдеш с мен — каза той и пред невярващите ми очи се приближи до нея и отново я прегърна.

Тя беше просто едно дребно същество, но аз исках да я изтръгна от ръцете му и да я запратя някъде надалеч. Скочих от коня си, но нещо ме възпря. Тя яростно клатеше глава, докосвайки лицето на Конал, галейки бузата му.

— Всичко е наред — каза той. — Добре съм. — После я понесе към водата.

Когато тя стигна до хълбоците му, той се спря да ме изчака. Аз подсвирнах тихо на Брандир и Леа и пъхнах ръце под оглавниците на конете, така че обратната страна на дланите ми да опира в кокалестите им глави. След това ги поведох напред. Те бяха послушни животни. Заедно с вълците ме последваха, без да се плашат или да се опъват. Сигурно адски се бяха стреснали, когато водният портал се отвори.

Както и момичето. Вероятно е била ужасена, но не го показа по никакъв начин. Когато излязох от другата страна и избърсах водата от очите си, трябваше да се боря с уплашените коне. Те тръскаха глави, опитваха се да се откъснат от мен, подскачаха във въздуха, мятаха къчове и отстъпваха встрани с танцуващи стъпки. Аз ги държах здраво, макар единият да се блъскаше трескаво в ръката ми. Конете ни трябваха и не можех да ги пусна, и въпреки че отчаяно исках да отида при Конал, първо трябваше да завържа животните за някой пън или изсъхнало дърво. Леа и Брандир отръскаха козините си, седнаха и се загледаха в голите хълмове. Изглеждаха леко изненадани, но не и нещастни.

Момичето се беше вкопчило в Конал, прегърнало го здраво през врата, заровило лице в шията му. Той се отпусна на колене и аз го чух да й казва нещо с отчаян глас. Тя най-после се измъкна от ръцете му, пропълзя встрани и се изправи, вперила поглед в него. Той се насили да се усмихне и се опита да се изправи, но вместо това се строполи настрани и остана да лежи неподвижно.

Изкрещях й нещо, макар да не знаех какво. Мисля, че просто исках да се махне от него и в първия момент тя го направи; подръпна парцаливата си рокля и отстъпи назад, гледайки го уплашено. Аз я бутнах настрани и паднах на колене до него; точно в този миг чух щракване и пукане, и тропот на копита. С периферното си зрение забелязах как единият кон се освобождава и побягва в галоп към близките хълмове. В бързината не го бях завързал както трябва. Изругах, но все пак ни оставаше един кон, а точно сега единственото, което ме интересуваше, беше Конал.

Момичето стоеше зад мен и трепереше. Исках просто да се махне оттук и да ме остави на спокойствие да му помогна, но ми беше студено, бях гладен и много по-изтощен, отколкото бях предполагал. Ръцете ми трепереха, боляха ме от катеренето по вертикалната стена, за което се опитвах да не мисля, катеренето, от което ме побиваха тръпки, щом си спомнех как се бях прилепил към крепостната стена като някое жалко насекомо. Прогоних този спомен, но ръцете ми не бяха достатъчно силни, за да издържат тежестта на Конал. Не бях достатъчно голям. Не бях достатъчно силен. Той щеше да умре тук.

— Помогни ми! — изкрещях аз.

И тя го направи, изтича до мен и ми помогна да го завлека до коня. Беше същински ад, а още по-трудно бе да се опитаме да го натоварим на гърба му. В отчаянието си аз развързах привързаното към седлото, навито на руло одеяло, промуших го под ръцете на Конал и с дърпане двамата го изтеглихме на седлото. След това Катриона се метна зад него и го задържа, докато аз затягах стремената и поводите. Закопчах ремъците на стремето един за друг и ги използвах, за да завържа краката му под корема на коня, а после използвахме поводите, за да привържем тялото му колкото се може по-добре към врата на коня. Катриона отново слезе на земята.

— Не искаш ли да яздиш? — попитах я, защото ми се стори редно.

Тя поклати глава.

— Пътят е дълъг — предупредих я аз.

Тя сви рамене.

Огледах се за ориентири, после вдигнах глава към слънцето, което тъкмо изгряваше на бледото и ясно утринно небе. Моето небе. След това поведох коня за юздата и с вървящата от другата му страна Катриона поехме по дългия път към дома.

* * *

Когато най-накрая успях да си събера мислите, вече бяхме стигнали на няколко километра от крепостта. Знаех, че трябва да повикам помощ. Вече бяхме в обхват и хората щяха да пристигнат веднага, стига да се сетех кого да повикам.

Опитах се да накарам мозъка си да се размърда, докато момичето ме гледаше изплашено как блъскам с юмруци по слепоочията си толкова силно, че сигурно щяха да останат синини. Разчесах кожата си до кръв. Не помнех кога за последно бях спал. Не си спомнях никого от крепостта.

Ранях. Името ме връхлетя изведнъж. Спрях се, стиснах зъби и призовах Ранях.

Изминахме може би още около километър, преди да получа отговор, и то лично. Едва не се разплаках, когато видях как познатите ми бойци препускат към мен, но не го направих. Продължих да вървя, докато силите не ме напуснаха окончателно и тогава спрях. Катриона също спря и изведнъж се оказахме заобиколени от хора, които познавах. Аз просто си стоях там и мълчах, докато те развързаха ремъците на Конал, свалиха го от коня, положиха го на широка носилка и го завиха с одеяло. Конниците ме избутаха встрани, започнаха да ми задават въпроси, но аз не можех да им отговоря, защото не ми стигаха силите дори да си отворя устата. Опитах се да им обясня, че е наранен. Опитах се да им разкажа какво се е случило. Опитах се да ги уверя, че съм пробвал да го спра, но не успявах да оформя думите, а и без това почти никой не ме слушаше. Бях ужасно изморен. Наблюдавах ги унило. Не можех да чуя гласовете им както трябва и сцената се размазваше пред очите ми.

Пред мен застана Ейли. Погледнах я стреснато.

— Защо не се върна за нас? — извика тя. — Защо не дойде?

Почувствах се така, сякаш някой ме беше събудил рязко от сън и думите заседнаха в гърлото ми.

— Не можах… нали знаеш… времето. Сигурно ми се е изплъзнало. Не можех да го оставя. Времето, Ейли…

Но нея вече я нямаше. Беше изтичала до носилката на Конал и помагаше да я плъзнат внимателно в двуколката.

И после тя вече беше тръгнала, както и конете, заедно с ездачите, и Конал с тях, а Леа тичаше по петите им. Бях го довел у дома, помислих си аз, и вече можех да го оставя сам, защото знаех, че повече няма какво да направя. Те щяха да се погрижат за него, нямаха нужда от мен. Облекчението и изтощението ме връхлетяха като пролетен талаз и аз се спрях рязко на пътя с надеждата, че краката ми няма да ме подведат. Брандир ме погледна, наклони глава и нададе вой.

Момичето също спря. С лека изненада установих, че тя продължава да върви с мен.

— Отивай — казах й аз. — Отивай. Те ще се погрижат за теб.

Тя не помръдна, само обърна глава към конниците, които се смаляваха в далечината. Очите й потъмняха и тя се намръщи. Аз също погледнах натам.

Те се тревожеха за Конал. Както и аз. Всемогъщи богове, та той се намираше на прага на смъртта. Аз си бях наред. Просто бях ужасно изморен, това е. Нямаше друга причина за смазващата болка в ребрата ми и паренето в очите. Повдигнах ръка, за да ги разтъркам или поне се опитах, но тя просто увисна отмаляла. Изискваше твърде много усилия.

Девойката ме докосна. Погледнах към ръката й. В сравнение с мускулестите ми крайници, нейната ръка изглеждаше толкова крехка, с бледа кожа и изпъкнали сини вени. Ноктите й бяха начупени, леко изкривени, а в основата им се виждаха дълбоки странни линии, червено, преминаващо в лилаво и черно. Зачудих се какво ли е било пъхано под тях. Шило?

Забелязвайки погледа ми, тя бързо отдръпна ръката си, но когато вдигнах глава, издържа погледна ми. Наистина беше непокорна. Изгледах я презрително. След времето, прекарано в килията, тя изглеждаше мършава, но едва ли и преди беше имала кой знае какви мускули. Големите й очи изпъкваха на деликатното й лице, но може би те просто изглеждаха такива заради остриганата й глава, покрита със струпеи и рани, изядена от въшки. В гърдите ми се надигна жалост, но тя беше бързо изместена от отвращение. Ненавиждах начина, по който ме гледаше: отчасти съчувствено, отчасти уплашено. Беше твърде крехка, твърде чуплива за моя вкус.

Твърде простосмъртна.

Завъртях се на токовете си и поех на запад, Брандир подтичваше до мен. Точно в този момент се нуждаех от небе и море, да натопя главата си в чистата солена вода. Знаех, че момичето върви след мен и това ме дразнеше, затова докато вървях, започнах да се събличам. Това я накара да се спре и да седне в тревата, а аз продължих да вървя, спуснах се към пясъчния бряг и когато стигнах до мокрия пясък, се затичах. Подскочих, направих салто и се озовах във водата.

За няколко секунди изобщо не ми се излизаше на повърхността. Зачудих се дали на това му викат смъртоносно желание. Конал казваше, че всички произлизаме от морето, дори простосмъртните, и затова мнозина от нас се връщат там.

Заплувах надолу със затворени очи, после се отпуснах и се оставих на силата на водата. Чувствах единствено студеното й копринено докосване до кожата ми, нежното погалване на водораслото, което се беше заплело около глезена ми. Чувах единствено морето и пулсирането на собствената си кръв, която бучеше в ушите ми, и не можех да различа звуците им. Кракът ми докосна морското дъно, мокрият пясък се промуши между пръстите ми, аз се оттласнах нагоре и изскочих на повърхността, сливаща се с небето.

Значи смъртоносните желания не траят дълго. С малко повече късмет въобще не се сбъдват.

Отмахнах косата от очите си, обърнах се по гръб и се оставих водата да ме носи. Виждах как Брандир крачи разтревожено напред-назад по брега и скимти загрижено. Докато се бях разсеял, една голяма вълна ме повлече към брега. Изплувах отново, плюейки вода. Проклятие, колко вкусна беше. И въздухът беше вкусен. Както и целият свят.

Трябваше да отида в крепостта. Скоро. Не. Може би по-късно.

Момичето ме наблюдаваше, притиснало колене към гърдите си. Стиснах зъби и излязох от морето, което я накара бързо да извърне глава настрани. Вдигнах разпилените си дрехи и бързо ги навлякох. Пясъкът стържеше разранената ми кожа и аз нарочно се отдалечих към южния край на залива и се изкатерих по скалите. Този път тя не тръгна след мен, но и не помръдна от мястото си. Забравих за съществуването й. Седях и гледах водата, хипнотизиран от вълните, щастлив, че съм си у дома.

Но все още не исках да се връщам в крепостта. При тази мисъл стомахът ми се сви. Не исках да виждам никого. Исках просто да видя дома си. Това беше повече от достатъчно. От две години чаках. Докато Конал не се възстановеше, нямах нужда от нищо и от никой друг.

— Здрасти. — По скалата отекнаха стъпки. — Нещастен вълчи син.

Скочих стреснато на крака. Гласът беше по-дълбок, отколкото си спомнях: почти мъжки. Беше красив глас, особено защото рядко го използваше. Поне тази част от него беше все още красива. Той ми се усмихна.

— Здравей — казах аз, — грозно копеле такова.

— Най-грозното копеле в крепостта — отвърна весело Шона. — Единственото грозно копеле в крепостта. — Той протегна ръце и аз го прегърнах силно.

— Липсваше ми, отвратителен дивако — каза той.

— И ти на мен. — Поколебах се. — Как си?

— Страхотно. Жените харесват белезите ми.

Беше успял да си пусне, козя брадичка, която поддържаше грижливо, макар да не си правеше труда да подстригва буйната си коса. Смотан мърляч. Може пък да си мислеше, че брадата отвлича вниманието от белезите. Честно казано, те не изглеждаха твърде зле. Добре де, ужасни бяха, но му придаваха развратен вид.

— Казвам ти. Жените обичат лица с характер. Не си падат по красиви момченца като теб.

— Не — отвърнах аз. — Просто се опитват да бъдат мили. Съжаляват те.

— Добре, признавам, че може да е заради силния ми характер.

— Да бе. Духовитост, находчивост и природно красноречие.

Той се разсмя и аз се засмях с него, не можах да се удържа. Шона отново ме прегърна.

— И така — рече той. — Готов ли си да се върнеш в крепостта?

— Като стана на въпрос — ухилих се аз, — да, готов съм.