Джилиан Филип
Непокорна кръв (18)

17

Чаках смъртта. Но когато тя не настъпи и когато животът и усещанията ми се върнаха обратно в тялото, предположих, че се намирам в килия. Веднага си припомних всичко. Лежах със затворени очи, неспособен да помръдна от болката, която пронизваше очните ми ябълки. Не исках да отворя очи и да видя пълния мрак. Дори не исках да си поема дъх, за да не помириша мръсотията, покварата и страха.

Под отеклата ми буза се усещаше студена мокрота: бях я очаквал, но не и свежия въздух и богатия аромат на земя и гнили листа. Вместо тежка тишина край мен пееха птици и се долавяше леко шумолене, което може би беше бриз. Усещах дъха му върху кожата на отпуснатата ми ръка и това ме накара да я свия в юмрук.

Пръстите ми докопаха мокри листа и начупени клони. Пуснах ги стреснато и отворих очи. През клоните над главата ми се процеждаше дневна светлина. Отново затворих очи заради пронизващата болка в главата. След това се насилих да ги отворя широко.

Лежах на мястото, където бях паднал, под брезите. Не знаех колко дълго съм бил в безсъзнание, но разяждащата ме жажда и хапещият глад ми подсказваха, че е минало доста време. Макар да беше лято, все пак се намирахме в Шотландия, а аз бях лежал на студената земя твърде дълго. Костите ми се бяха сковали от студ. Изведнъж се разтреперих силно, осъзнавайки, че не жрецът ме беше повалил. Той нямаше силата да разкъса щита ми, сякаш е най-обикновена паяжина. Конал го беше направил.

Когато се изправих, се тресях неконтролируемо и едва не се строполих отново на земята. Вкопчих се в един клон, опитвайки се да се задържа на крака. Беше ми невъзможно да се движа. Отпуснах се на четири крака и започнах дългото и болезнено пълзене обратно нагоре по хълма. Не ме е срам да призная, че плачех. Студът прерязваше тялото ми като с нож; движението беше истинско мъчение. Мозъкът ми се беше подул двойно и се опитваше да се освободи от ограниченията на главата ми. Мислех си, че никога повече няма да почувствам топлина. Което никога не би се случило, ако не бяха отвели брат ми.

Отчаяно исках да се стопля, но се страхувах от това. Ако започнех да чувствам топлината, щях да се отпусна блажено на земята и тогава щях просто да си умра там. Знаех го, бях го научил още като много млад. Не спирах да си го повтарям отново и отново, докато механично движех ръцете и краката си. Бях изпаднал в някакъв транс, когато ръката ми изведнъж плесна в плитка студена вода.

Между скалите се забелязваше слаб проблясък: разпознах хилавото поточе, което течеше покрай пещерата. Гърлото ми пламтеше и въпреки студа, който пронизваше тялото ми, аз се стоварих върху мократа трева, отчаяно ближейки мокрите камъни, засмуквайки влажния мъх, който ги покриваше. Не знам колко време прекарах там, но когато вече бях утолил жаждата си, тялото ми се тресеше. Насилих се да запълзя отново.

Когато стотици метри или стотици години по-късно стигнах до бърлогата, се добрах до отвора и се промуших вътре. Палетата лежаха тихо и трепереха, но в мига, в който успях да се намърдам в тясното пространство, те пропълзяха до мен и притиснаха телцата си до моето. Не можех да стана, нито дори да коленича, но имаше достатъчно въздух за дишане, а топлината на животинските тела изпълваше тясната бърлога толкова бързо, че след някой друг век успях отново да се затопля. И всичко беше наред. Поне на този етап.

Имах достатъчно време, за да загърна всички ни с Воала като с топло одеяло, а след това мисля, че отново заспах, да ме простят всички богове, които съществуват.

* * *

Сигурно съм бил в безсъзнание поне два дни и дори не ми се мисли какво е преживял Конал през това време. Той сам си го беше избрал, но това не ми помагаше особено. Когато можех вече да чувствам и други неща освен физическата болка и студа, дойдоха безсилният гняв и отчаянието.

Но те също отминаха, и то далеч по-бързо от болката. Вълчетата се справяха добре, ядяха червейчета, бръмбари и дребни животинки, но беше време да ги нахраня както трябва. Нервно се измъкнах от бърлогата, чудейки се колко ли отчаян трябва да съм бил, за да се напъхам изобщо вътре. Главата почти беше спряла да ме боли, за сметка на цялото тяло, но тази болка беше оздравяваща.

Забелязваха се следи от безцелно и закъсняло претърсване и аз отново благодарих на Воала. Орловата папрат беше изпогазена, земята беше разровена, клоните на дърветата — начупени. Освен че бяха жестоки, гадовете бяха и недодялани и тромави. Тогава ми хрумна, че жрецът не беше участвал в търсенето — не знам защо, но бях уверен в това. Той просто нямаше да бъде толкова тромав и със сигурност щеше да ни открие.

Щитът около съзнанието ми все още беше на мястото си. Не бях го свалял.

Но поне палетата като че ли разбираха какво става. Останаха на изхода на бърлогата, както им бях наредил, и не се опитаха да ме последват, когато се спуснах по хълма надолу до къщата ни. Вървях безшумно, много по-внимателно, отколкото докато пълзях нагоре. Прекарах часове в изчакване сред сенките на брезите, самият аз превърнал се в сянка, но наоколо не се забелязваше и следа от патрули, никакъв признак на живот, нито стъпка или храчка на някой небрежен пазач. Може би аз просто не ги интересувах. Може би вече бяха хванали онова — или онзи, — който ги интересуваше.

В къщата ни цареше пълна бъркотия, личните ни вещи бяха разхвърляни по пода, но не бе останало кой знае какво. Най-ужасният удар бе, че оръжията ни бяха изчезнали, но това си беше в реда на нещата. Бяха се опитали да подпалят колибата, но огънят не се беше разгорял добре, затова очевидно не си бяха направили труда да завършат работата докрай. Вратата и всичкият дървен материал бяха откраднати, килерът беше опразнен. Сламеният покрив беше оскубан и нарязан на парчета — това сигурно беше решило проблема с мишките — и те бяха изгорили всички странно изглеждащи дрехи, вместо да ги откраднат; от тях беше останало само едно черно петно на земята и парливата миризма на изгоряло. Нямаше особена разлика отпреди, тъй като готварските огньове на предишните обитатели и техните предци и без това бяха превърнали колибата в черна дупка. Вдигнах един остър прът от земята и започнах да разравям пръстения под, докато не стигнах до облицованата с камък дупка, която бяхме изкопали за склад на месото. Закланият елен беше започнал да загнива, но това нямаше да притесни вълците.

Нито пък мен.

И до днес това си остава най-вкусната мръвка, която съм ял, и я изядох сурова, разкъсвайки я със зъби. Въобще не погледнах дали из нея мърда нещо: просто нямаше смисъл. Имах нужда да си напълня стомаха и месото нямаше да ме убие. Поне се надявах да е така. Със сигурност храната ми беше по-добра от онова, което беше получил Конал.

Мисълта за него уби апетита ми, колкото и вълчи да бе той в момента. Увих няколко къса месо в едно овъглено парче плат, което някога беше представлявало ризата на Конал, и тръгнах обратно нагоре по хълма. Вълчетата ме очакваха на не повече от метър пред входа на пещерата, макар че муцунките им бяха мокри и те сигурно бяха ходили до потока, за да пият вода. Мъничетата бяха умни и много послушни.

Пъхнах смърдящото месо в бърлогата, после взех вълчетата едно по едно и ги притиснах към гърдите си, оросявайки козинката им със сълзи. Топлите им езичета облизаха лицето ми и те заскимтяха.

— Ще стоите тук — прошепнах им, аз. Не можех да се насиля да говоря по-силно. — Ще останете тук, докато аз… докато ние се върнем да ви приберем.

Не знаех откъде да започна търсенето, но бях наясно, че с Воала или без него, нямаше как да отида открито обратно в селото. Когато стигнах до края на гората, поех в другата посока и продължих да вървя колкото можах, отскачайки в храстите всеки път, когато чуех, че някой се приближава. Нощта настъпи с безлунно небе, но обсипано със звезди и метеоритен дъжд. Лежах в една канавка и го гледах, увит в откраднато шотландско наметало, което бях намерил оставено да съхне на един храст пред някаква измазана с кал колиба. Продължавах да не харесвам дрехите им, бодливи и груби, без капчица стил, но не можех да отрека, че ме топлеха повече, отколкото бих могъл да предположа. Дори когато дъждът го намокреше, наметалото запазваше телесната ми топлина и аз за пръв път изпитах неохотно възхищение пред практичността на простосмъртните по отношение на някои предмети.

Когато около четири часа след полунощ утринта озари небето, вече бях измислил някакъв план. Събух си панталоните и треперейки, увих в тях няколко откраднати торби с храна (срамувах се заради това, но в един момент гладът успя да надделее над съвестта ми). Хубавата ми риза вече беше доста поизносена, зацапана и достатъчно изкаляна, за да мине за селска дреха и след няколко неуспешни опита успях да увия шотландското наметало около себе си по начина, по който го правеха хората от клановете. Ходех бос, което беше добре: много мъже носеха обувки, но не и хубави ботуши като моите, а повечето от тях — включително всички жени — не носеха нищо на краката си. Метнах вързопа си на рамо, изоставих каменистата пътека и хванах гората.

Прехвърлих хълма и поех към съседната долина и нейните ферми и селца. Там никой не ме познаваше и можех спокойно да се смеся с простосмъртните, правейки се на глупак и просейки пиво и храна. Те ми ги даваха. Възхищавах се на способността им да комбинират добрина и гостоприемство с такава студена злоба, но поне от тази гледна точка не бяха кой знае колко по-различни от нас.

Стигането дотам ми отне половин ден, а после още ден се ослушвах и оглеждах наоколо. Човек може да чуе доста неща, когато хората го смятат за твърде глупав, за да разбира каквото и да било. Освен това те си бяха природно бъбрива раса, а и процесите срещу вещиците бяха привнесли вълнение и скандали в живота им.

Конал не беше доведен в тази долина; държаха го на едно отдалечено място, където се сливаха две долини, далеч във вътрешността на страната. Бяха го завели там четири дни по-рано, заедно с вещиците, които бяха забрали от това селце и съседните му. Хората бяха пълни с истории за магии, направени на добитъка, посевите и гениталиите им. Щеше да е смешно, ако не ми се плачеше. Какво ли не е готов да измисли човек! Но фантазиите им бързо ми омръзнаха, а и се бях наслушал достатъчно на глупости. Върнах се в гората и поех по моя си път навътре в страната, без да оставям никакви следи.

Преди бащата на Маклауд да построи новата крепост, предците му са имали една по-малка укрепена кула. Тя беше оставена на произвола на съдбата, тъй като представляваше проста квадратна постройка на твърде открит терен и доста далеч от морето. Дребни кафяви овце и черен едър рогат добитък обитаваха голямата зала и двора й, а гарвани населяваха покривните й греди. Но стените, покривът и тесните й помещения бяха непокътнати, както и тъмницата.

Да отида право там, непокорен и без оръжие, щеше да е повече от глупаво, независимо колко гневен и отчаян бях. Огледах горите край кулата и открих един висок бор, който се намираше достатъчно далеч от нея, но представляваше отлична наблюдателница, откъдето виждах право в двора. След това се настаних удобно и останах да наблюдавам цял ден.

Добитъкът беше прогонен от двора. Наблюдавах пазачите, отбелязвах времето на смяната им, изучих позициите им. Забелязах високата купчина съчки и клони насред двора — естествено, че нямаше да хабят добър дървен материал — и същия следобед видях как подхранват огъня с човешко гориво.

Не знам как да опиша първия си сблъсък с изгарянето на клада. През по-голямата част стоях като вцепенен. Известно време имах усещането, че гледам някакъв странен театър. Публиката, шумна и развълнувана, беше започнала да се събира от сутринта и до следобед вече преливаше от ентусиазъм. За тях всичко наистина беше театър. И двамата актьори изиграха ролите си. Неохотно, умолявайки, крещейки, горейки; но играха, докато не умряха, а тълпата ядеше солен бут, шегуваше се с децата си, а по залез-слънце тръгна към дома.

Последен си тръгна жрецът. Усмихнат, притиснал библията си към гърдите, той кимна на пазачите, яхна дебелото си пони и тръгна по каменистия път, който водеше към селото.

Последвах го, като избрах маршрут, успореден на неговия, промъквайки се тихо между дърветата. Постъпката ми беше глупава и рискована, но слоят облаци над главата ми изтъняваше, разкъсваше се и през него се промъкнаха последните лъчи на залязващото слънце. Точно преди понито да излезе от офиковия гъсталак, наоколо се проясни. Жрецът си тананикаше нещо под нос, но изведнъж се спря. Огледа се виновно, после видимо се успокои, усмихна се и продължи.

Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера точно какво. Може би беше твърде късно за слънцето, може би грееше твърде слабо, но аз нямах никаква представа какво смята да направи Конал. Помислих си с горчивина, че ако ми вярваше, щеше да ми даде нещо, за което да се хвана.

Добре, не знаех какво представлява жрецът, но бях повече от сигурен, че нареждането на Конал за издигането на щита беше свързано с него. Свалих го едва когато се върнах при мрачната кула, убеден, че жрецът се е отдалечил достатъчно и се е прибрал в селото.

Потърсих Конал в кулата, но той беше твърде умен и непоколебим, за да го открия толкова лесно. Бях принуден да прислушвам умовете на пазачите и останалите затворници, а от нещата, които открих там, ми се догади дори повече, отколкото докато наблюдавах кладата. Опитах се да избягам от болката, унижението и ужаса на затворниците, да не се спирам задълго при получовешката бруталност на пазачите. Когато стесних вероятното местоположение на Конал до един ъгъл на кулата, аз се шмугнах отново в гъсталака и зачаках падането на нощта. Бях си научил урока.

Намерих едно поточе. Свалих наметалото и ризата си, измих се колкото можах и издълбах дупка, в която зарових наметалото, доволен, че най-накрая съм се отървал от противното нещо. Още по-доволен бях когато облякох отново меките си кожени панталони, колкото и протъркани и мръсни да бяха те. Искаше ми се да си изпера и ризата, но колкото по-кална беше, толкова по-добре; имах нужда от маскировка.

Смесих малко овесено брашно със студена вода от потока, направих си каша и я изядох. Нямах никакво месо и не можех да запаля огън. Но и без това стомахът ми нямаше да приеме никакво печено месо.

Знаех как да пазя тишина, как да бъда максимално невидим. А какво правеше мъжът, който бе поставен на стража пред кулата? Трудно можеше да се каже, че пази, освен това почти беше настъпило времето да бъде сменен. Чаках на известно разстояние и когато нощната стража зае мястото си, а мъжът от дневната препика стената, притичах през малко парче оголена земя и се шмугнах във вечерните сенки край кулата.

Жрецът беше довел мъже от един отдалечен град, професионалисти, непознати. Но това не бяха те. Тези бяха местни селяни, предложили помощта си, доволни от промяната на пейзажа и вълнението. Те ненавиждаха новодошлите, но нямаха куража да се оплачат на свещеника. Оплакванията обикновено водеха до затвор, изобретателни мъчения и твърде силен мирис на пушек. Единият от мъжете в кулата, който чакаше своя ред да се озове на кладата, беше арендаторът със сериозен поглед, който предпочиташе своята компания в кръчмата. Кога бяха решили, че е магьосник? Той се беше озовал тук, защото се бе осмелил да каже, че приказките за магьосничество са глупости. Знам само, че името му бе Малкълм Бан Маккинън и че два дни по-късно беше опечен на бавен огън.

Пазачите постояха известно време заедно, отегчени и в разговорливо настроение. Новодошлият извади шише с уиски и двамата отпиха от него, кимайки доволно.

— Те ядат бебета — изръмжа мъжът, чиято смяна беше свършила. — Самата истина. Свещеникът ни го каза.

— Да, разбрах. Принасят ги в жертва на Дявола — вторият пазач се прекръсти бързо — и след това пируват с телата им. А сега искат да подчинят всички ни на безбожните си вярвания.

— Този тук — първият кимна с глава към стената, — за него няма никакво съмнение. Казват, че вещиците имат неестествена сила. Е, този със сигурност я има. Той е вещер, няма друго мнение. Как иначе да обясним това? Минаха четири дни, откакто онзи малък мъж пристигна от града със своето… оборудване. — Беше негов ред да се прекръсти.

Другарят му кимна и отново отпи от уискито.

— Опитаха всичко. Никога нямаше да повярвам, че човек може да издържи толкова дълго. Не би могъл, не и без свръхестествена помощ. Знаеш ли какво го пречупи?

Сърцето ми прескочи и за малко да падна. Бяха го пречупили? Брат ми не може да бъде пречупен. Преглътнах сълзите си и се опитах да не слушам.

— Обувките — продължи мъжът. — Испанските обувки, така ги наричат. Чувал съм, че превръщат краката на пихтия. Щом ги погледна, той поклати глава и каза, че щом смятат да го горят, предпочита да отиде бос до кладата.

— Така ли? — Първият пазач се изсмя грубо.

— Да. Хубаво се изповяда, но докато го правеше, се смееше, черният дявол. Мисля, че свещеникът доста се ядоса, докато го слушаше. Мъжът от града със сигурност се ядоса. Колкото по-дълго са живи, толкова повече печели.

— Но и заплащането за изгарянето също не е малко. През следващите няколко дни ще изкара добри пари.

— Чух, че онзи, силният, ще бъде последен. Ще го изчакат три дни, за да има достатъчно време да се покае за високомерието си. Останалите и без това няма да издържат чак толкова дълго. Чу ли как пищи вещицата от Балчатан?

— Да, така й се пада. Тя е направила същото като старата Синклер: съсипала брачната нощ на един мъж. Омагьосала пивото, представяш ли си какъв ужас? После твърдяла, че младоженецът пил твърде много, а булката била толкова грозна, че при вида й и желязна пръчка щяла да се сгърчи, та какво оставало за мъжки орган. — Той се засмя. — Езикът й реже като нож на тази жена. Но след като приключиха с нея, вече не се смееше. Призна си както всички останали.

Когато се сетих за Ма Синклер, въздъхнах, и то не само от облекчение.

— Ама как започна да вие дяволската курва, като й подпалиха днеска огъня под краката. И в другия огън няма да й хареса, а свещеникът казва, че той гори вечно. — Мъжът потрепери от отвращение. — Нали магьосника няма да го удушат първо?

— Никого не душат. Свещеникът казва, че трябва да дадат пример. Освен това хората се събират от различни села и долини. Това е добро развлечение за тях.

— И добро предупреждение. Малцина ще приемат белега на Дявола от сега нататък.

— Ха! — възкликна другият, но се сети нещо. — А ти чу ли, че са открили такъв върху онази красива девойка от Балчатан.

— Младата ли?

— Аха. Отнело им известно време, но пък и тя е ужасно красива. Няма да повярваш къде са намерили белега. Само ще ти кажа, че трябвало да я обръснат цялата.

Те избухнаха в груб алкохолен смях. Наблюдавах ги от разстояние само няколко метра и знаех, че мога да намушкам единия, без дори да ме усети. Поне нямаше да го разбере, докато не се взре шокирано в кръвта, която блика от собственото му гърло.

Насилих се да насоча мислите си към Конал. Не можех да рискувам, не трябваше да се поддавам на желанията си.

По-късно, може би. По-късно.