Джилиан Филип
Непокорна кръв (33)

32

Отговорът беше: десет от най-добрите му бойци. Това беше поискала Кейт и това щеше да получи. Каррик и Реил, неговите лейтенанти. Шона и Ейли. Орах. Файорак. Той успя да уреди Ранях да остане в крепостта, но един от синовете й трябваше да дойде с нас. Йорна също остана; любовницата му Кулас тръгна с нас, а по лицето й се стичаха безсрамни сълзи. Умелите стрелци Лохас и Рахнил бяха обречени и неразделни, затова попълниха последните две места.

Аз щях да пристигна по-късно и Кейт не беше доволна от това, но вече трябваше да внимава как се държи. Беше ни унизила твърде много и ако продължеше да се държи така с нас, рискуваше да изгуби симпатиите дори на собствения си клан. Тя не беше тиранин, а и да беше, имаше достатъчно ум в глава си, за да знае силата на единодушието. Властта й се опираше на единодушието и тя управляваше благодарение на него; само че знаеше точно как да го спечели в подкрепа на най-жестоките си решения. Подчинени, които обичат, са склонни да прощават, а сред подчинените на Кейт имаше мнозина, които я обичаха до степен на неразумност.

Нямаше да напусна крепостта, докато Гриан и Катриона не бяха в състояние да пътуват. Раната на Катриона не беше опасна за живота, но си беше сериозна, а и простосмъртните са податливи на инфекции. Нямаше да я оставя сама; кланът ми щеше да я храни и пои, щеше да й осигури подслон, но нямаше да се сприятели с нея, а аз нямаше да издържа дванайсет самотни нещастни месеца без нея. Предложих й да избере и тя избра да дойде с мен.

Пристигнахме в крепостта на Кейт заедно, месец след останалите. Брандир беше с нас, но бяхме пуснали водния кон на свобода пред портите на подземната крепост. Кейт не обърна никакво внимание на Катриона, но мен ме призова да застана пред нея — не посмя да ме накара да коленича — и пред всичките си подсмихващи се придворни, капитаните и собствените ми приятели ми каза, че ще остана един месец допълнително, след като брат ми и другарите ми си тръгнат. Свих рамене, наведох глава, за да й покажа, че съм на нейните услуги, но честно казано, не ми пукаше.

Тя ни тормозеше здраво. Конал беше един от капитаните и имаше свой собствен отряд, разбира се. Той запази Каррик и Реил за свои лейтенанти. Останалите бяхме пръснати из другите отряди. Някои от капитаните бяха същински прасета и с удоволствие тормозеха хората от клана му. Други бяха разбрани хора. Лохас, Рахнил и Файорак отидоха под командването на Клорин, не особено словоохотлив човек с бръсната глава, който беше строг командир, но общо взето приличен тип. Шона и Ейли, както и синът на Ранях Ехин извадиха лошия късмет да попаднат в отряда на Ферхар: той беше злобно копеле и с удоволствие им даваше най-мръсната работа и ги третираше като второкласни бойци. Орах и аз бяхме разделени, тя мина под командването на някаква жена на име Алпи. Може би така беше по-добре, защото се случваше дни наред да бъда далеч от Катриона.

Капитанът на мен и на Кулас беше мъж на име Ангхис. Харесвах го и му се възхищавах, а дълбоко в себе си той също ме харесваше, но не смееше твърде да го показва, защото това нямаше да допадне на любовницата му.

Нейното име беше Рейлтин.

Двамата се обрекоха месец след пристигането ми, което въобще не беше добре за мен, защото Ангхис не проявяваше никакъв интерес да се сприятелим, макар да нямаше проблеми с Кулас. Понякога ме поглеждаше извинително, когато Рейлтин се държеше презрително с мен, но рядко ми говореше. Тя го беше обсебила.

Честно казано, привличането им беше взаимно, макар двамата изобщо да не си приличаха. Той имаше къса тъмна коса и зелени очи, усмихваше се често и беше един от най-добродушните капитани. Само боговете знаеха какво намира в нея, но двамата се бяха обрекли и връщане назад нямаше, а и очевидно той не искаше да има. Присъствието му караше погледа на Рейлтин да омеква, макар че твърдостта му се връщаше в мига, когато тя ме зърнеше.

Ангхис много приличаше на Конал и двамата бяха близки приятели. Научих, че щом Конал се върнал в пещерите, Ангхис се втурнал да го прегърне, право пред Кейт и Лилит и останалите придворни. Как да не му се възхитя за дързостта и верността.

Казах, че Конал и Ангхис бяха най-добри приятели; не беше съвсем честно от моя страна. Всъщност те се обичаха като братя. Опитах се да не ревнувам и да не негодувам, но понякога не успявах да се сдържа и не се подчинявах на някоя от заповедите на Ангхис или проявявах нахалство и тогава той трябваше да ме накаже със строг тъмничен затвор или бой с камшик, независимо дали му харесваше, или не. Конал не проявяваше никакво съчувствие в тези случаи, а казваше, че съм принудил Ангхис да постъпи така. Но въпреки това пак си го обичах.

Не знам дали Кейт си мислеше, че е успяла да потуши бунтовните ни мисли. Понякога се питах дали всъщност не играе някаква сложна игра, опитвайки се да ни подтикне към още по-бунтовни действия по някаква си нейна причина. Това не ми хрумна още тогава, разбира се. Какъв сополанко бях.

Веднъж наблюдавах как бичуват Шона заради някаква дребна обида към Ферхар. Той се беше вкопчил в стълба, за който беше завързан, вперил поглед в очите ми, стиснал здраво зъби, с побелели кокалчета на пръстите. Не можех да направя нищо за моя благороден, сериозен приятел. Можех само да гледам и да мразя, но той не издаде нито звук и някъде по средата на побоя ми се усмихна, въпреки студената пот на челото му, и аз разбрах, че бунтовните мисли са се набили още по-здраво в главата му.

„Година — напомнях си непрекъснато аз. — Само една година“.

Но никой не беше по-зле от Конал, въпреки капитанството му. Кейт го изпитваше с най-гадните задачи: екзекуции, наказателен бой, горене на реколти и конфискации. Той беше целунал ръката й и се беше заклел във вярност. Трябваше да го направи. Но погледът му ставаше все по-празен и каменното изражение не слизаше от лицето му.

Една нощ както обикновено ме мореше безсъние, когато чух стъпките му в коридора. Нощните му разходки бяха зачестили. Преди не смеех да го последвам, но всеки път на сутринта виждах ново порязване на ръката му: по едно за всеки арендатор, който беше обесил. Тя се опитваше да унищожи доброто в него: поне в това бях сигурен. Онази нощ лежах до спящата Катриона и за пръв път изпитах ужасното усещане, че ме превръщат в нещо друго против волята ми.

Тихичко се измъкнах от леглото, внимавайки да не събудя любимата ми. От една седмица всяка сутрин й беше лошо, а наблизо не се виждаха ламири, и аз имах ужасно предчувствие. За да го избия от главата си, тръгнах отново след Конал.

Той измина дългия, осветен с факли тунел, прекоси двете преддверия и стигна до огромна пещера с мокри стени, където сребрист водопад пълнеше басейн с кристална вода. Шумът от водата беше непрестанен, а подводният водопад беше толкова студен, колкото можеше да бъде само вода, която никога не виждаше слънцето. Когато пристъпих в отекващата зала, Конал се беше съблякъл и стоеше под водопада, подпрял ръце на каменната стена и подложил главата си под шибащите водни струи.

В пещерата имаше и някой друг. Ангхис се беше облегнал на каменната стена, отпуснал ръце върху коленете си, стиснал манерка в едната от тях. Той бавно извърна глава към мен и ме погледна, но не ми се усмихна.

— Мурлин.

Кимнах му, чудейки се дали отново не съм се забъркал в някаква каша, но без да ми пука особено. След миг той ми подаде манерката; седнах на скалата до него и я взех. Уискито беше остро, с вкус на торф; то прогори гърлото ми и от него ми се догади, но въпреки това изпих доста. Беше късно през нощта. Върнах му бутилката и той я пое, без да каже нито дума. Двамата мълчаливо наблюдавахме Конал.

Когато той се отблъсна от стената и излезе от водата, аз видях новата рязка на дясната му ръка. Не посмях да се обадя, когато той методично изряза нови две до останалите. Бликна кръв и той протегна ръката си под водата, докато раните не се промиха.

— Не вика ли лечител? — попитах аз с пресъхнало гърло.

— Никога — отвърна Ангхис. И наистина, Конал излезе от водата, уви сръчно парцал около ръката си, както сигурно беше правил много пъти досега, и го върза на възел. Облече дрехите си върху още мократа си кожа и седна до нас.

— Днес — каза той — ми беше наредено да убия дете.

Помислих си, че гласът му ще отекне. Вместо това той като че ли потъна в мрака и мокрия камък. Ангхис му подаде манерката, но той поклати глава.

— Беше на възрастта, на която беше и ти, когато те видях за пръв път, Сет.

Преглътнах машинално.

— Не си го направил — каза Ангхис.

Конал го стрелна с поглед.

— Не.

— И аз така си помислих.

— Обесих баща му и чичо му — каза Конал, — и го оставих заедно с майка му в мочурището, където сигурно ще гладуват, но не, не го убих.

— За подобно неподчинение — отбеляза Ангхис — Кейт може и да те убие.

— Ако го докладваш — обадих се аз. Гласът ми беше погълнат от пещерата също като коналовия, затова повторих: — Ако го докладваш, ще те убия.

Първоначално Ангхис не реагира. После остави внимателно манерката на земята, облегна се на стената и се загледа в тавана.

— Мурлин — въздъхна той. — Тук можеш да се държиш нагло, щом ти се иска. През останалото време си дръж езика зад зъбите. Не ми харесва да те наказвам с бичуване. Не ми харесва как Ферхар насъсква главорезите си срещу Шона. Но ако проявиш подобна глупост, няма да ти го спестя. Трябва да мисля за собствения си живот.

Така беше. Наместих се смутено, припомняйки си боя. Гърбът вече не ме болеше, но раните сърбяха. Добре, че беше тъмно; въобще не ми се искаше Ангхис да види как се изчервявам от срам. Конал така или иначе нямаше да го забележи. Той седеше безмълвно, подпрял главата си с ръце, облегнати на коленете.

Най-накрая заговори.

— Майка ми не се е върнала в крепостта.

— Тя замина по работа с гадателя — каза Ангхис.

— Преди половин година. — Конал се изсмя сухо. — Никоя работа не продължава толкова дълго, дори в нея да е ангажиран дъртият шарлатанин.

— Но ти сигурно знаеш къде е?

— Не. Само че не е в крепостта. Последния път, когато я почувствах, тя се намираше много надалеч. Оттогава ме блокира.

— Така. — Ангхис леко повдигна рамене. — Ако Ленора е мъртва, ще го усетиш. Както и Рейлтин.

— Може би. Но на нея й беше трудно да не замине с Григар. — Той отново се изсмя, пискливо и отчаяно. — Доста меко казано, нали? Трудно. Може би е спряла да се бори с това. Може би все пак е тръгнала след него. След смъртта на Григар тя е единственият човек, който може да се опълчи на Кейт, а ни напусна. Напусна ни.

Ангхис обгърна отпуснатите му рамене с ръка.

— Един ден всичко това ще свърши — каза той.

— И аз това си повтарям — рече горчиво Конал.

— Не — казах аз. — Няма.

Двамата извърнаха глави към мен и ме погледнаха. Самият аз бях шокиран от думите си. Не знам какво ме накара да ги изрека, но знаех, че е истина.

— Тя никога няма да ни остави на мира — казах аз. — Можем още сега да си тръгнем, пак ще е същото.

— По-добре си спусни щита, глупако — рече Ангхис.

Погледнах го с възможно най-гадния си поглед, който би могъл да понесе, без да ми се нахвърли.

— Така е. Не съм глупав.

— Мен щеше да ме заблудиш.

— Очевидно съм успял.

— Тихо — рече Конал. — Млъквайте и двамата.

Той сплете пръсти на тила си, забивайки нокти в кожата си. Реших, че размишлява върху думите ми, но след малко го видях да заравя лице в шепите си.

— Това няма да ти помогне да забравиш — казах аз. — Няма да спре сънищата. Няма да спре писъците.

Ангхис изръмжа отчаяно. Конал не ми обърна внимание. Аз се изправих.

— Чуваш ли ме? Ти си гарван. И двамата сте. — Не трябваше да пия онова уиски. Бях дошъл, за да го утеша; вместо това усещах как си изпускам нервите. — За нея си като кукла на конци, Ку Хорах. От какво се страхуваш? — Изплюх се на камъка. — От сестра си?

При думите ми Ангхис се надигна и лицето му се изкриви, но Конал го хвана за ръката и го дръпна обратно на земята, без да ме поглежда в очите. Гърлото ми пламтеше, сякаш всеки момент щях да върна уискито обратно.

— Тя ще продължи да те кара да играеш по нейната свирка, Ку Хорах, докато не забравиш какво е да стоиш неподвижно. Кажи й къде да си завре свирката. Какво може да ти направи? Ако Ленора не се изправи срещу нея, някой друг трябва да го направи. И никой не е по-добър за това от теб.

— Внимавай, Мурлин. — Гласът на Ангхис прозвуча изненадващо меко и той се усмихна. — Той не иска да изгуби крепостта си и клана си. Не иска да изгуби и брат си.

— Нито пък аз.

И излязох горделиво от залата, потропвайки като сърдито дете.