Джилиан Филип
Непокорна кръв (4)

3

Когато бях на четиринайсет, се влюбих по различен начин. Постепенно създадох още приятелства, макар и не много: с Файорак, година по-малък от мен и мой партньор в злодеянията, които Шона отказваше дори да обмисля; с Орах, спокойно златокосо момиче, което стреляше страхотно и което беше склонно да ме следва навсякъде, макар че рядко се обаждаше. Харесвах компанията й и се радвах на нейната привързаност, и година или две по-късно, в прохладния мрак на морските пещери оттатък залива, си отнехме взаимно девствеността.

Обичал съм няколко жени: обичах ги честно и дълбоко, с цялото си сърце. Много по-често съм обичал с тялото си, но само с част от сърцето си. Животът на народа Ший е твърде дълъг, за да обичаш с цялото си сърце. Сърцето може да бъде разбито толкова много пъти. Не казвам, че спира напълно — просто не се оправя по правилния начин. Деформира се. Зараства неправилно, накриво, и не работи както трябва.

Ако знаех това по-рано, щях да бъда по-внимателен.

Орах беше първата ми любов, моята „винаги на разположение“ любов, любовта и разтухата на половината ми живот. Тя беше при мен, когато другите любови ме напускаха, когато другите любови умираха. Тя беше при мен, докато дойдеше друга любов, неочаквано и разтърсващо като ручей в замръзнала тундра.

Но това беше последната ми любов, много векове по-късно. А в глупавата ми младост, въпреки Орах, буйното ми младо сърце принадлежеше на Ейли Макнийл.

Тя беше близначка на Шона, надменна красива девойка, която се отнасяше към мен с хладна учтивост. Имаше воднисти кафяви очи и тъмночервени коси, които държеше къси, като ги подрязваше грубо с камата си. Беше най-голямата мъжкарана сред младите момичета в клана: всичко, за което живееше, беше боят с мечове, стрелбата с лък и надбягванията с коне.

И Конал.

Ейли ходеше подир брат ми като кученце; дотолкова беше обсебена, че единствената причина, поради която режеше косата си, беше, за да му се хареса. Въпреки това аз не гледах на увлечението й сериозно. В известен смисъл това ме правеше щастлив, защото фактът, че съм брат на Конал, но на възрастта на Ейли, ми изглеждаше като безспорно предимство. Колкото повече виждах Ейли, толкова повече я обиквах и за мен нямаше значение, че е предана на Конал. В края на краищата, и с мен беше същото: това беше нещо общо между нас. Също така аз приличах на Конал, въпреки черната ми коса; дори се биех като него, защото той ме учеше на фехтовка винаги, когато имаше възможност. Знаех, че някой ден тя просто щеше да спре да го обича и да обикне мен вместо него. В края на краищата, ние бяхме чистокръвни Ший. Дори и да нямахме цялото време на света, имахме толкова много, че би било достатъчно за всеки.

Как можех изобщо да не съобразя, че след толкова много години възрастта няма да означава нищо?

Но в детството ми Шона, Ейли и аз бяхме най-близките приятели. Които и други хлапета да се завъртаха покрай нас, винаги всичко се свеждаше до нас тримата. Ние се биехме, яздехме, играехме и ловувахме заедно, вървяхме по петите на Конал, когато той беше в района на крепостта, и досаждахме на готвачите, конярите и ковачите, докато не ги подлудим. С други думи, бяхме деца.

През един есенен ден, точно след като станах на дванайсет, се канех да ядосам ковачката на мечове Ранях. Харесвах жената, каквато си беше навъсена, възхищавах се от начина, по който работи и се надявах че един ден ще ми направи меча, който исках, така че неумолимо й се подмазвах. Тя беше наясно с това, но се примиряваше, защото ме харесваше толкова, колкото и аз нея. Мисля, че когато Ранях е била малка, също е била отхвърляна. Ние винаги се надушваме един-друг. Издава ни нещо диво в погледа.

През този ден, веднага след като пристъпих от яркото хладно утро във фучащата жега на нейната работилница, тя вдигна поглед от наполовина готовото оръжие, съскащо в дългото корито с вода, кимна ми, после направи рязко движение с глава, сочейки ъгъла. Помислих, че ме хързулва на двамата си сина, и двамата добра компания, но по-малки от мен. Нямаше и следа от тях. Вместо това там беше Ейли, погълната от малко късче сребро, което извиваше с клещи. Отмяташе потните крайчета на косата от очите си и облизваше устни, концентрирана върху работата. Тригодишната доведена дъщеря на Ранях стоеше и наблюдаваше всяко движение на ръцете й, широко отворила устата си и тъмните си очи.

Реших да не отивам направо при нея, скръстих ръце и загледах как Ранях кове споената стомана — две остри ивици, обвиващи по-меко ядро.

— Още един меч? — попитах с надежда.

— Аха — каза Ранях мрачно. — Но не за теб, сополанко.

Тя го натика обратно в пещта.

— За кого тогава?

— Не е твоя работа.

— Не е, но за кого е?

— Йорна.

— За какво му е на Йорна още един меч? — попитах възмутено.

С израз на раздразнение тя удари нагорещения метал в пещта, после избърса потта от лицето си с опакото на дланта си.

— Не си ли държиш глупавите уши отворени? Познаваш много добре нервността на Аласдер Килревин. Кейт очаква неприятности от него и очаква също така баща ти да го върне в колибата му. Случва се горе-долу веднъж на всеки десет години. Килревин се отегчава, ако не може да убие някого от време на време. Този негодник има нужда да изпусне парата.

— Добре — казах аз с надежда. — Мога ли да се бия?

— Ти ли, сополанко? Не ме карай да се смея.

Въпреки думите си тя се изсмя.

— Достатъчно добър съм.

— Ти си непохватен новак и си твърде дребен. Погледни брат ти. Когато станеш висок колкото него и наполовина толкова добър с меча, тогава можеш да се биеш.

Тя блъсна чука си в стоманата, пръскайки нажежени до бяло искри.

Мръщейки се, се завъртях кръгом, като се надявах, че Ейли не е чула нищо. Трябваше ли хлевоустата крава да го каже на толкова висок глас? И е доста забавно да чуя такова нещо от Ранях — самата тя е твърде дребна, ниска и слаба, с елфическо лице, и когато я гледаш, никога няма да предположиш, че има достатъчно силни ръце, за да кове мечове.

Докато крачех към нея, Ейли остана приведена над работата маса и едва когато я наближих, тя вдигна поглед с крива усмивка. Кафявите й очи бяха изпълнени със състрадание. По дяволите — тя беше чула злепоставящата забележка на Ранях. Малкото момиченце се скри недоверчиво зад нея, но Ейли изсумтя:

— О, хайде. Той не хапе, ако щеш вярвай.

Оголих зъби и изскърцах с тях. Малката се изкикоти.

Изплезих й се, тя отново се изкикоти.

— Толкова съм дребен, че не мога да изплаша дори мъниче като теб — казах.

— Не обръщай внимание на Ранях — рече Ейли кротко. — Тя не искаше да каже това, просто си е такава.

— О, разбира се — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Какво е това?

Всъщност виждах какво е. Тя беше усукала парче сребро, превръщайки го в лента, и сега търпеливо го извиваше в гривна с големината на китка. Справяше се добре и полагаше големи грижи кръгът да е правилен. С помощта на клещи сложи изделието си за кратко в каменната пещ, за да омекне, после го охлади в съд с вода и го огледа критично, преди да използва отново малкото чукче. Върху работната маса лежаха две сферични късчета сребро, готови да бъдат споени на краищата на огърлицата. Ейли не си падаше по деликатната Йорнаментална работа със среброто — интересуваше я единствено коването на оръжия. Това сигурно беше специален проект и тя вероятно работеше върху него от известно време.

Ейли не отговори на въпроса ми. Сигурно го смяташе за глупав. Или може би…

Сърцето ми се сви с болезнен копнеж. Нямах никакви скъпоценности, дори пръстен, и тя беше правила неведнъж коментари по този повод. Шона носеше гривна на китката си и аз съм й се възхищавал в присъствието на Ейли. Хапейки устни, реших да не я питам отново, но сърцето ми се блъскаше в ребрата ми, когато виждах какви грижи полага за предмета и когато си спомнях каква мила усмивка и какъв топъл поглед има тя, докато се обръща към мен.

Вечен оптимист, това бях аз.