Джилиан Филип
Непокорна кръв (6)

5

— Моето име Сополанко ли е?

Изстрелях думите с известна язвителност, но само защото бях уплашен. А ако това беше моето име и аз просто не го признавах? Ако това беше името, което трябваше да нося през целия си живот, реших, че просто ще се самоубия.

Конал ме гледаше втренчено, ръката му беше застинала, гребенът бе спрял насред лъскавата грива на коня му, забит в сплетените косми. В очите му имаше недоумение, но внезапно той се разсмя.

— Ти, глупав сополанко! Разбира се, че това не е името ти.

Присмехът му беше леко дразнещ, но успокоителен. Знаех, че няма да ме излъже, и дори не би ми се смял, освен ако не може да се сдържи.

— Тогава кога ще имам име? — попитах аз.

Той сви рамене и издърпа гребена от гривата си.

— Когато се намери такова.

— Защо не намериш сега? Или просто не ми дадеш някакво?

— Не се прави така. Знаеш много добре.

— Ейли и Шона си имат имена — промърморих аз.

— Това е всичко, което имат. Те са Ейли и Шона почти от момента, в който са се родили. Ти си ъ-ъ-ъ… по-сложен.

Не исках да съм толкова сложен. Исках си името.

Той въздъхна.

— Погледни нещата от тази страна: ти си късметлия. Ти винаги ще имаш две имена. Като мен. Никой не помни рождените имена на Ейли и Шона.

— Всички останали също си имат истински имена.

— Не, нямат. Никой не знае това на майка ми.

„Защото тя е вещица“ — помислих си аз, но не го казах на глас.

— Чух това, сополанко — ухили се той. — И Григар не е получил името си, докато не е станал по-стар, отколкото съм аз сега.

— Григар има име?

— Аха.

— Наистина ли? Ти използва ли го онази нощ, в преддверието? Само между двама ви?

Гърбът му се изпъна и очите му се вледениха.

— Изненадан съм, че имаш нахалството да го споменеш, малък сополанко. Да, употребих името му.

Засрамен от гнева му, аз се поколебах, но само за миг.

— Какво е то?

— Името на Григар? — Конал направи дълга пауза, хапейки устните си, сякаш се опасяваше да не ме нарани твърде много. — $80Е.

О! В момент на яростно, непоносимо негодувание аз се зачудих дали заради това домашният любимец на Ленора е гарван — за да си има подхождаща си двойка.

— Никой друг не употребява името му.

Конал въздъхна и се чукна по слепоочието.

— Тук вътре го правим. Всички го правим.

Значи аз бях единственият в крепостта, който не знаеше името на собствения ми баща. Понякога си мислех, че никога няма да се отърва от горчилката в душата си. Майната му, майната му и на могъщия Гарван. И без това не го обичах кой знае колко.

Разбира се, обичах Конал с непоколебима вярност, но все още му завиждах. Завиждах му за любовта на Григар. Завиждах му за обожанието на Ейли. Завиждах му и за този кон.

Исках това същество с копнеж, който беше физически болезнен, и Конал го знаеше. Знаеше също, че съм наясно, че никога няма да го имам, и може би му беше малко жал за мен, защото ако животинчето веднъж свикнеше с мен и аз докажех, че мога да се грижа за него, Конал щеше да ми позволи да го храня и да му реша гривата, но нямаше да мога да го яздя сам, не и без Конал върху гърба му. Знаех какво представлява този кон, знаех го дори преди да забъркам първото му ядене и преди да видя одрания и разделен на четири заек да лежи приготвен. Не можеха да се сбъркат черните очи, тъмни и гладки като мъртва риба. Неведнъж, когато беше нетърпелив или възбуден, виждах хрилете му да се разтварят встрани, разкривайки пореста червена плът. Не беше никак чудно, че конярите не минаваха край него, но това беше суеверие; в края на краищата Конал го контролираше. Държеше му юздата.

Не че да държиш юздата му беше същото като да го подчиняваш. Много пъти ми се беше налагало да чистя юздата, докато Конал провежда инструктаж, и все още не се бях осмелявал да яздя животното сам. Обичах да почиствам юздата, както и обичах да точа меча на Конал, защото и двете неща бяха по равно красиви. Юздата беше от мека черна кожа, с катарами и мундщук от монолитно сребро, а долният и страничният ремък бяха украсени със сложна сребърна инкрустация. Почистването й не беше лека работа, но аз продължавах да изпълнявам това задължение с особено чувство на гордост. Не позволявах на никой от конярите да докосва юздата.

Конал ме наблюдаваше, докато четкаше лъскавия черен хълбок на коня си. Животното пръхтеше гальовно и извърташе глава, за да загризе козината си.

— Някога уморяваш ли се от това? — попита той.

— Не. — Изчегъртах една гънка от кожата с нокътя на палеца си.

— Имам предвид — продължи той търпеливо — да вършиш работата ми.

Наежих се. Не бях негов слуга, но за да каже това, значи смяташе, че някъде дълбоко в себе си мисля, че съм. Може да бях докачлив, но гордостта ми беше всичко, което имах.

— Извинявай — каза той, прочел мислите ми. — Нямах предвид това.

Погледнах го и въздъхнах, той остави четката и нави ръкавите на ризата си до лактите. Както при всички бойци, и неговите ръце бяха нашарени с белези, а сега той потъркваше лениво скорошната коричка от рана, получена по време на фехтовка. Но не белезите привличаха погледа ми. Не можех да откъсна очи от блясъка на лявата му китка. Изделието беше изящно, тя го беше довършила и го беше шлифовала превъзходно. Беше поработила отлично по него.

Когато той се усети, ръцете му застинаха. После бързо дръпна ръкавите си надолу, закривайки със закъснение сребърната гривна.

— Сет — каза той, хапейки устните си, — тя е на тринайсет. Завъртяла й се е главата, това е всичко.

Изправих се, хвърлих юздата към него и си тръгнах.

— Сет, спри!

Ускорих крачка.

— Сет! — В гласа му имаше гняв, който надделяваше над разкаянието. — Ти си влюбен единствено в омразата!

Извърнах се встрани само за да се изплюя на земята. Щом излязох през портата на крепостта, побягнах.

Тичах през обраслата с ниски храсти равнина и върху лъщящите змийски шарки на прииждащия прилив. Катерех се по малки скали и по ерозирали пътеки, черни говеда панически бягаха от пътя ми. Продължих да тичам, докато не останах без дъх, докато не се озовах на оголената скала, издигаща се над залива. Легнал по корем, с твърдата и грапава скала под себе си, гледах навъсено синия трептящ хоризонт и копринената извивка на морето. С вик на разочарование ударих с юмрук скалата, ударих я отново, после притиснах кокалчетата си към земята и ги държах така, докато не усетих как наранената ми кожа се разкъсва и съдира. Все още не ме болеше достатъчно, така че вдигнах юмрука си високо, за да го стоваря колкото мога по-силно.

На средата по пътя му към скалата юмрукът ми беше сграбчен в здрава хватка.

— Не чупи ръката, с която държиш меча, малък глупако!

Кръвта ми бучеше в тъпанчетата и китката ми трепереше в хватката му, докато той се навеждаше и поглеждаше в очите ми. Не можех да издърпам ръката си — той беше твърде силен, а аз бях твърде неуравновесен заради гнева. Сблъсъкът на съзнанията ни беше почти болезнен.

— Ш-шт! — каза той най-накрая. — Ш-шт!

Също както казваше на коня си, на своя див, безумен, демоничен кон. И точно както и коня му, аз осъзнах, че съм се успокоил, сърцето ми биеше по-умерено, дишах по-спокойно. Той отхлаби захвата на ръката ми, докато я изучаваше, после загреба шепа мъх от мочурливата почва и го притисна към наранените и одрани кокалчета на пръстите ми. Усетих влага и хладина, толкова успокояващи, колкото и докосването му, и затворих очи, за в случай че започна да плача.

— Ти, малък глупако — каза той отново, вече по-меко.

Не ми пукаше колко често ще ме нарече глупак; следващите му думи бяха онова, което натежа като парче желязо в гърдите ми. Може би имаше истина в тях, но до момента нямах представа, че думите могат да нараняват като острие.

— По дяволите, Сет, извинявай. Извинявай, че казах онова, беше глупаво. И не е истина. Имаш правото да мразиш дори повече, отколкото сега.

Той млъкна и седна до мен, и аз се обърнах и също седнах, позволявайки му да намаже върху ръката ми мокрия мъх. Докато триеше кръвта ми, гривната се местеше нагоре-надолу по китката му, и той знаеше, че я виждам.

— Бих ти я дал — каза той, — но не това искаш, нали?

Кимнах.

Есенното слънце беше горещо и аз вече бях страшно уморен, но всичко беше наред, той, изглежда, не очакваше да заговоря. Когато пусна ръката ми, между нас се настани спокойно мълчание. Окъсняла пчела се блъсна в ниските храсти, стръкове трева се поклащаха на лекия бриз, ястреб запя погребална песен, носейки се по въздушното течение. Усетих как сънливо се облягам на рамото на Конал, но той не направи грешката да ме прегърне през рамото, така че не се отдръпнах. Гледахме искрящия хоризонт и Хебридските острови, увиснали в кристалното небе над Норд Минч.

— Ти си добър боец — каза той най-накрая с небрежен тон. — Трябва да се научиш да се контролираш, но си добър. Трябва да поработиш върху късия си меч. Йорна може да ти помогне с това, и с арбалета. Освен това вдигаш добър щит около съзнанието си, но понякога е малко недодялан. Твърде очевиден. Уплаших се за теб онази нощ. Помоли Ейли да те научи на нейните номера, става ли?

Обърнах се да го погледна, но той беше вдигнал ръката ми отново и я изучаваше много внимателно.

— Какво има? — попитах аз.

Той въздъхна и отново притисна влажния мъх към кожата ми. Усещането сега беше топло, със същата температура като на кръвта ми.

— Ще трябва да замина оттук, Сет.

— Какво?

— Ще трябва да замина. Кейт ме повика, помоли Григар да ме пусне при нея. И това не е точно молба, между другото. Трябва да отида и да стана един от нейните капитани.

— Тя не може да направи това! — извиках.

Конал се изсмя горчиво.

— Тя може да прави каквото си иска, Сет. Тя е нашата кралица.

— Само ако има съгласието ни!

Ако знаех нещо за политиката тогава…

— Тя го има — отбеляза той.

— Тя не може да направи това — изстенах аз отново, опитвайки се отчаяно да измисля доводи. — Аласдер Килревин планира нападение, всички знаят това. Григар се нуждае от теб.

— Григар може да се справи с Килревин сам — каза Конал. — Винаги е можел.

Отдръпнах се от него и се обърнах да го огледам хубаво.

— Какво замисля вещицата?

— Стига вече. — Той срещна погледа ми. — Забрави каквото видя, Сет, забрави каквото чу. Кейт има безумно хрумване — случва се при монарсите. Ето защо те разполагат със съветници, да ги връщат на земята. Сега това ще бъде едно от задълженията ми. Григар е бил неин капитан и неин съветник навремето, сега е мой ред. Недей да се ядосваш на управниците си, Сет. Няма смисъл. Това може да те доведе до лудост.

— Не чак такава като нейната — промърморих аз.

Той изсумтя.

— Недей да разсъждаваш по този начин, или поне невинаги. Всичко ще бъде наред. И, хей! — добави той бодро. — Ще имаш Ейли за себе си. Тя ще забрави за мен.

„Не, няма — помислих си. — Както няма да забравя и аз“.

— Гордееш се с това, нали?

— Да, разбира се. Не ми се иска да отивам, повярвай ми, но се гордея с това. И няма да е завинаги, Сет. Само за няколко години. Това е всичко.

Да, и няколко години бяха нищо за нас, но защо тогава изпитвах това ужасно чувство на загуба и такова отчаяние? Яростно се борех със сълзите си — дванайсетгодишен и плачещ, колко срамно може да е това? — и Конал най-накрая ме прегърна през рамото. Не го отблъснах. Усещах мислите му в моите, как силата му се прелива в мен. Искаше ми се това да е достатъчно, но не беше.

— Ти каза, че винаги ще си до мен. — Едвам успявах да говоря и триех лицето си с ръка.

— Сет, ако наистина имаш нужда от мен, винаги ще бъда до теб. Трябва само да ме повикаш в съзнанието си и аз ще те чуя.

Изгледах го скептично.

— Наистина ли?

— Ние сме братя по кръв, Сет, разбира се, че ще те чуя. Не го ли знаеш?

Аз само го погледнах.

— Не. Не, ти не знаеш нищо за семейството, нали? Да знаеш, че е така, чу ли? — Той разроши с пръсти сплетената ми коса. — Виж. Имам нещичко за теб.

Конал се наведе, вдигна руло от мека тъкан, което беше изпуснал в ниските храсти, и грижливо го разгъна. Отвътре имаше нещо, наподобяваше вързоп от кожени ремъци, но когато го вдигна с пръсти, се оказа, че това е мека, гладка, красиво изработена юзда. Мундщукът беше от монолитно сребро. Гледах безмълвно.

— Има едно жребче при езерото Дю — рече той, когато стана ясно, че няма да кажа нищо. — Със синкав косъм, красавец. Зловещо изглеждащ звяр; уби човек онзи ден. Има нужда от укротяване.

Не се осмелявах дори да си го помисля.

— Но ти заминаваш — измънках аз.

— Ала ще ти помогна да го направиш, когато се приберем вкъщи — каза той. — Освен това той не е мой, за да го укротявам. — После добави сухо: — Ти и този кон сте създадени един за друг.

Протегнах треперещата си ръка и докоснах ремъка. Беше мек като агнешка кожа.

— Не можеш да ми подариш това. — Гласът ми дращеше на гърлото.

— Защо не?

Искаше ми се да кажа, че досега никой не ми беше подарявал нищо. И че не знам какво е да си задължен на някого. Не знаех как да благодаря, не знаех как да изразя признателността си. Не знаех как се постъпва в такива случаи.

— Не е нужно да правиш нищо — каза той рязко. — Просто вземи проклетото нещо.

И аз го взех. Ремъците се плъзгаха между пръстите ми като дебела коприна; кожата ми изтръпваше при допира с тях. Юздата беше нова, съвършена, и аз осъзнах, че това не е някаква стара вещ, която е лежала във войнишката му раница с години. Той беше поръчал юздата; беше казал на щавача и на ковача какво точно иска, и им беше казал да я направят специално за мен.

Изправих се рязко и побягнах надалеч от него, профучавайки надолу по обсипания с камъни склон толкова безразсъдно, че за малко да си строша врата. Приливът беше стигнал до средата на белия пясък, но въпреки това пробягах през него, измокряйки се до бедрата.

Когато връхлетях в тясната си стая между портата на крепостта и работилницата за щавене на кожи, блъснах вратата и се облегнах на нея, дишайки тежко. Все още стисках здраво юздата и сега внимателно я пуснах. После пропълзях в леглото си, притиснах лице във възглавницата и заплаках тихичко — за добротата и любовта и заради усещането, че съм ги изгубил.