Джилиан Филип
Непокорна кръв (40)

39

Нямаше за кога да се радвам на победата си. Имах само няколко минути да си натопя главата и раменете в дървеното корито, да изтъркам набързо калта и кръвта, и да сваля ризата на един труп. Ръцете ми трепереха, затова Конал взе ризата, помогна ми да я облека и после ме придърпа в мечешка прегръдка.

— Къде е Брандир? — попитах го аз.

— С Катриона. Не се тревожи. Помислих си, че това е най-доброто място за него. В случай че…

Той не завърши. Нямаше нужда. Брандир беше Ший-вълк, беше моят вълк. Знаеше, че трябва да я пази, знаеше и че когато вече нямаше да може да я пази, трябва да й прегризе гърлото, както би убил елен.

— Благодаря — казах аз.

Той се засмя.

— Наистина нямаше нужда. — Той отново ме прегърна. — Задължен съм ти.

Чувствах се ужасно. Всичко ме болеше, най-вече главата, и бях ужасно ядосан, защото не му беше сега времето. Никой не беше видял децата на онези, които не бяха бойци, и щом те не се бяха появили след като звуците от битката утихнаха, значи не са могли.

— Голямата зала — каза тъжно Реил. Той беше коленичил до тялото на Рахнил. Отворените му очи бяха вперени в останките на Лохас, и Реил внимателно му затвори клепачите, преди да се изправи.

— Да — отвърна Конал.

Половината от хората на Колман Роа се бяха изтеглили там. Затова всичко беше приключило толкова бързо. Не можех да не си помисля — и знаех, че Конал е стигнал до същия извод — че сигурно са имали причина да го направят. Или, което беше още по-лошо, сигурно са имали стратегия.

Така че тръгнахме към голямата зала на собствената ни крепост с оръжия в ръцете. Вътре беше тихо дори и след като Конал премина през прага. Аз вървях от дясната му страна, затова видях всичко едновременно с него.

Кейт седеше на стола, който от векове принадлежеше на Григар. Дори Конал все още не беше решил дали ще седне на него. Беше сплела пръсти под брадичката си и гледаше изпитателно всеки един от бойците на Конал, които се събираха зад гърба му. До нея стоеше Лилит, с обичайната си самодоволна усмивка. От двете й страни, строени в три редици, стояха оцелелите от армията на Колман Роа, а пред тях бяха подредени ламирите, трийсет и повече, начело със Скиншанкс.

Проклятие. Боях се, че ще се случи точно това.

Пред ламирите, оковани и на колене, се намираха децата от крепостта на Конал и останалите от клана.

Кейт въздъхна, леко се намръщи и вдигна поглед към нас.

— Да поговорим — рече мило тя.

Конал тръгна напред, но когато някои от бойците му се опитаха да го последват, той протегна рязко ръката си назад, за да ги възпре. Аз нямаше да се откажа толкова лесно. Настигнах го и тръгнах редом с него.

— Така — рече тя и леко плесна с ръце, когато той се спря пред нея. — Не те искам мъртъв, глупак такъв. Все още имам някаква надежда за теб. Върви отново в изгнание и бъди доволен.

Той я погледна, без да каже нищо. Усещах омразата, която струеше от него.

— Ако не го направиш, ще ги избия всичките, тук и сега. — Жестът й обхващаше целия окован клан. — Верните ми ламири ще го направят с удоволствие, а ти няма да си достатъчно бърз, за да ги спреш. Между другото — тя отметна косата си назад, — радвам се, че лейтенантът на Скиншанкс не е успял да те изгори. Тогава останах разочарована, но честно, наистина се радвам.

— Поне се е забавлявал — обади се Скиншанкс с хъхрещ глас, който накара брат ми да се усмихне сухо.

— Всички онези мрачни проповеди, четенето на морал. Наслаждавал им се е до края. Да не забравяме и кладите!

Кейт се засмя.

— Със сигурност се е забавлявал със скромния ни капитан на крепост. Така, сега бързо вземи решение, Ку Хорах. — Пръстите й щракнаха по посока на пленниците.

— Ако приема изгнанието, какви гаранции ще ми дадеш?

Не можех да повярвам на ушите си. Знаех си, че няма да го понеса.

— Гаранции ли? — попита изненадано Кейт.

— Гаранции, че крепостта ще бъде запазена — заговори Конал през стиснати зъби. — Гаранция за сигурността на клана ми. Гаранция, че ще запазят автономността си.

Тя погледна към Лилит.

— Да си чувала нещо за гаранции, Лилит?

— Не. Няма такива.

Мислех си, че и преди съм усещал отровата в гласа на майка ми. Осъзнах, че нищо не съм знаел.

— Никакви гаранции не заслужаваш — изсъска тя, — проклет, гаден предател. Нямаш право да искаш. Приеми изгнанието и се радвай, че оставаш жив. Няма да се биеш с нас. Твърде много имаш за губене. — Лилит посочи с дългия си пръст затворниците. — Както и те. Как смееше да заплашваш живота на кралицата си?

Тогава вече си изпуснах нервите.

— Не нейния, кучко!

Хвърлих се към нея и сигурно щях да я убия. Мисля, че може би тя искаше точно това, но Конал сигурно беше усетил какво смятам да направя. Не бях успял да стигна на разстояние един меч от майка си, когато ръцете му ме обгърнаха и той ме дръпна назад.

— На нищо ли не съм те научил? — изръмжа той. — Не си навличай неприятности. Ако някой трябва да я убие, то това съм аз.

— Каква арогантност! — извика гневно Кейт. — Каква дързост! — Тя се изправи на крака.

— Лилит няма никакви права над Сет! — извика Конал. — Той не е част от нея!

Кейт погледна към Лилит, протегна ръката си и Лилит пристъпи напред. Започна бавно да слиза по стъпалата към мен. Гледах я объркан.

Лилит разпусна сплетената си на изключително сложна прическа коса. Панделките й паднаха на пода и перлените, копринени кичури обградиха лицето й и тя се усмихна.

Конал отстъпи назад. Аз просто гледах, без да чувствам нищо. В косата на Лилит проблясваше сребро. Лицето й беше чисто и гладко, жизнено по младежки, но на майка ми й оставаха само месеци живот.

— Имам съобщение за майка ти, Ку Хорах.

— Лилит — каза той и ме хвана за безчувствената ми ръка. — Не го прави. Богове. Недей.

— Майка ти иска да умре, Ку Хорах, нали?

— Лилит.

— Но тя не е толкова предана, че да умре. — Лилит леко се обърна назад, за да се усмихне на Кейт; кралицата слезе по стъпалата и застана зад гърба й, без да сваля очи от нея. — Обречена или не, Ленора не изпитва нужда да умре. Няма смелост. Няма любов.

— Точно любовта я задържа тук, Лилит!

— Но не към Григар. А към някой, който още не съществува! Това не е любов, това е самомнение. Това не е достатъчно, Ку Хорах; не е достатъчно. Аз имам смелост. Имам любов. Отивам при него, Ку Хорах.

— Лилит!

— Каква преднина ще ми даде тя, Конал?

Лилит отстъпи назад в ръцете на Кейт; кралицата я погали по косата, после отметна косата й настрани. Целуна Лилит по шията и притисна бузата си към нейната, след което я целуна по посивяващата коса.

— Не — каза Конал.

— Кажи й, Ку Хорах.

Ръката на Кейт се плъзна около Лилит и я притисна в силна прегръдка. Лилит се усмихна и затвори очи, но не за дълго. Отвори ги отново, за да впие поглед в мен, след което вдигна брадичката си нагоре. В ръката на Кейт проблесна острие и тя бързо преряза гърлото под гордо вдигнатата й глава.

Плисна фонтан от кръв. Нямаше как да го избегна. Последната жива кръв на майка ми опръска очите и косата ми; усетих я в устата си и дори в гърлото си. Конвулсивно преглътнах, преди дори да си помисля да я избърша или изплюя. Лилит не сваляше очи от мен, докато живецът в тях помръкна, но тя не спираше да се усмихва и не падна на земята. Кейт я залюля в окървавените си ръце, докато гледаше мен и Конал.

— Мои сте — промърмори тя. — Може би ще мине много време, но животът ви ми принадлежи. И на двамата. — Тя понесе тялото на Лилит, сякаш беше леко като перце, и го предаде в ръцете на Скиншанкс. Гадната твар потрепери от удоволствие при допира до смъртта. — Чакането ще си заслужава, Ку Хорах, Мурлин. Търпението ми е безгранично.

— Поиска твърде много, Кейт — изсъска той. — За нищо!

Тя отново слезе по стъпалата, застана близо до него и заговори с мек, но смъртоносен глас.

— Не възразявам войната да започне още тук и сега, Ку Хорах. Ние ще се бием и не ме интересува дали всеки боец тук ще загине. Готова съм да ги жертвам всичките: твоите и моите. Знаеш, че обичах Лилит. Сам видя, че не изпитвам никакви угризения. А ти имаш твърде много. Сега приеми изгнанието и не ми искай никакви обещания. Защото няма да ги получиш. — Красивите й устни се изкривиха в грозна усмивка. — Ти. Нямаш. Друг. Избор.

— Не. Но има мен.

Най-после в очите на Кейт да проблесне неподправен ужас. Той изчезна за миг, но аз знаех, че съм го видял. Първо видях него, после забелязах гарвана, който кръжеше над главата на Кейт, видях черните му мънистени очи и чух кискащия се презрителен смях. Той кацна на протегнатата ръка на Ленора, когато тя се спря между сина си и мен.

Я виж ти. Как се променят нещата: напоследък установявам, че започвам да харесвам най-презрените си врагове. Никога не съм бил по-радостен да видя проклетата кучка.

— И така — рече Кейт, възвръщайки хладнокръвието си. — Значи ни очаква смърт и унищожаването на тази крепост. Права ли съм?

Ленора въздъхна и погали гарвана по гушката.

— Никога през живота си не си била права.

Завъртях очи. Надявах се, че няма да се стигне до кратка размяна на злобни реплики, последвана от кървава баня.

— Току-що обясних на безгрешния ти син — каза Кейт, — че имам предимството на абсолютната безскрупулност. Готова съм да жертвам крепостта и всички в нея.

— Не, няма да го направиш. Не и ако синът ми замине в изгнание и аз отида с него.

Останах буквално без дъх. Помислих си, че някой ме е изритал в корема. Съдейки по физиономията на Конал, той се чувстваше по същия начин.

Ленора погледна мило Кейт.

— Може ли да поговорим?

* * *

Само четирима души знаеха какво се случи по време на преговорите между Кейт и Ленора. Те разговаряха тихо, спокойно, като стари приятелки, които си припомняха детските години, и аз съм сигурен, че никой друг не ги чу. Това даваше предимство и на двете страни. Поне тогава. По-късно се зачудих дали наистина е така.

— Знам какво си мислиш, Ленора — каза й Кейт.

— Дано да е така. Защото ако не е, не знам каква кралица ще си.

Кейт се засмя тихо.

— Много си хитра, Ленора, така да се каже. Е, знай, че вече съм била там, откъдето се връщаш, и видях онова, което си видяла, така че знам всичко, което знаеш и ти.

— Наистина ли?

— Той ми разказа всичко. Всичко, което е казал и на теб, Ленора.

— Изненадваш ме. — Ленора поднесе ръката си към гарвана и той потърка любвеобилно човката си в кожата й.

— Не би трябвало. Скиншанкс много ми помогна. Може да бъде ужасно убедителен.

— Значи оракулът е мъртъв? — В гласа на Ленора се усети съжаление, но тя не изглеждаше твърде опечалена.

— Разбира се, че е. И ти няма да го намериш.

— Камъка ли?

Полазиха ме студени тръпки, сякаш ламир беше минал през гроба ми.

— Камъка — потвърди Кейт. — Каменното сърце.

— Напротив, ще го намеря. Наследникът на Григар Дю е на моя страна, а като че ли той е ключът към откриването му. Не мога да си представя, че някога ще се присъедини към теб.

Конал се ухили.

— Ами намери го тогава. — Кейт сви рамене. — А после аз ще го отнема от теб.

— Можеш да опиташ — отбелязах аз.

Кейт ми се усмихна. Този път студените тръпки по гърба ми ме накараха сериозно да се разтреперя.

— Пророкът ми каза и няколко неща за теб, малко копеле. Прокълнатият. Онзи, който ще пие от кръвта на собствената си майка. Един ден ще ти кажа какво още научих, тъй като сведенията му очевидно са много достоверни.

В този момент усетих как много същества от мрака се разхождат върху гроба ми.

Кейт извърна презрително глава встрани, пренебрегвайки мен и злощастното ми бъдеще.

— Изслуша ли внимателно стария пророк, Ленора? Той не каза нищо, което да потвърди, че Каменното сърце ще спаси Воала. Нищо не подсказва, че ще го запази. Камъка просто ще реши съдбата му, това е. Наследникът на Григар ще го намери и тогава ще бъде решена съдбата на Воала. Не от този, който го е намерил, нали разбираш това. А от онзи, който ще го държи в ръцете си, когато настъпи подходящият момент. Така че моля, заповядай. — Кейт игриво поклати пръст. — Вземай си сина и намерете Камъка, и да не сте посмели да се върнете преди това.

— Крепостта — изскърца със зъби Конал. — Щом всичко зависи от мен, искам гаранции.

— О, тя няма да унищожи крепостта — отвърна спокойно Ленора. — Разбираш ли, това е единственото нещо на света, което означава за мен повече от Воала. Не искам гражданска война, но аз също мога да бъда безмилостна. Кейт няма да унищожи крепостта на Григар или клана му. Ако се осмели да го направи в наше отсъствие, аз ще се върна и ще я унищожа. И тя го знае. Нали така, Кейт, скъпа?

Очите на Кейт проблеснаха, лицето й замръзна в маска от страх и омраза.

— И така, Ку Хорах. Оцеляването на крепостта и клана ти зависи изцяло от изгнанието ти. Което ще продължи дотогава, докато ми донесеш онова, което искам.

— Значи автономността и сигурността на крепостта ми е гарантирана?

— Докато майка ти не умре — отвърна Кейт.

— Докато не умра — съгласи се Ленора и се усмихна. — Гледай ме как живея.

— Трябва ли?

— О, да. Наистина продължително време.

— Въпреки че видя какво направи Лилит? — Смехът на Кейт беше звънлив и прекрасен, но жесток. — Беше тук, нали, Ленора? Видя и чу. Знаеш какво ти причини.

Ленора сви рамене, макар че от мястото, където стоях, ми се стори, че върху раменете й се стовари оловна тежест.

— Да. Това няма никакво значение. Ще продължа да живея, и крепостта ще съществува заедно с мен.

— Само ако синът ти и всичките му кръвни роднини заминат за другия свят.

— Съгласна съм. А докато ни няма, ти няма да прекосяваш границите на земите ни. Нито ти, нито съюзниците ти.

Кейт близна върха на показалеца си и го вдигна във въздуха, присвивайки очи, сякаш проверяваше скоростта на вятъра.

— Ти си наистина опасна жена, Ленора. Знаеш ли какво те прави толкова опасна?

Ленора само повдигна едната си вежда. Гарванът завъртя главата си към Кейт.

— Цялата работа е в това, че ти искаш да умреш. — Този път усмивката на Кейт изглеждаше истинска. — Ти всъщност предпочиташ да умреш.

Ленора също се усмихна.

— И това смъртно желание ти дава безумна смелост. — Кейт забарабани с пръсти по бузата си, после посочи с пръст първо Конал, после мен. — Но това те прави опасна и за тях, нали? Колко ли време ще мине, преди да се поддадеш на призива?

— Гледай ме как живея — отвърна Ленора.