Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Разбунтувани ангели (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firebrand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
aisle (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Джилиан Филип

Заглавие: Непокорна кръв

Преводач: Васил Велчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ергон

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-619-165-003-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8562

История

  1. — Добавяне

13

Имах нужда от въздух. И двамата имахме. Конал не искаше да мисли за мъртвото дете; аз не исках да мисля за носталгията ми и за това колко ме беше страх. Така че направихме онова, което вършехме винаги, когато бяхме нещастни. Отидохме на лов.

Или, както би се изразил Маклауд: отидохме да побракониерстваме.

В онези години имаше много повече гори, красиви, мрачни, пълни с живот. Ловът беше лесен, стига да проявяваш достатъчно дискретност. Дивечът беше разрешен за много от простосмъртните и от него имаше в изобилие: зайци, птици, всичко. Когато имахме възможност, двамата с Конал предпочитахме сърнешко — харесвахме дебненето и преследването също толкова, колкото миризмата на печено и тежестта в пълните ни стомаси. И тъй като зимата тъкмо започваше, предпочитахме скритият ни склад за храна да бъде добре зареден.

Онзи ден нямахме кой знае какъв късмет, но се чувствахме добре навън, далеч от селището, смъртта и болестите. Когато се отдалечахме достатъчно от онова, което определяха като цивилизация, или сърната се оказваше на непосилно разстояние от нас, обикновено намирахме някое сечище и се биехме с пръчки вместо мечове или тренирахме стрелба с лъкове и хвърляне на ножове. Защото не спирахме да си повтаряме, че един ден ще се приберем у дома и няма да е зле да помним всичко, което сме научили.

Няма да е зле да можем да се бием и да защитаваме по-добре самите нас и нашата крепост. Това никога не го произнасяхме на глас.

Ако някога стигнехме твърде далеч по време на лов, аз често откривах места, подходящи за дом: тук стръмна скала, там устие на поток, морско езеро, навлязло в сушата. Този свят толкова приличаше на нашия — само градовете и фермите, и хората бяха толкова ужасно различни.

Странно: поставях под въпрос съществуването на бога, но никога на Воала. Никога не съм се чудел защо просто не мога да протегна ръка и да докосна моя дом, защо е тъй пълно отделен и скрит от мен и в същото време мога да зърна очертанията му като някакъв призрак в другия свят. Това беше просто някакъв мираж, но аз знаех, че след два дни път щях да достигна до портала и трябваше само да мина през него, за да се озова отново у дома, обратно в истинския свят.

Но не можех да го направя. Не и докато Конал беше длъжен да остане тук. Понякога ми ставаше смешно как така мога да обичам друго човешко същество повече, отколкото обичах дома си — домът, който ме беше приел, когато никое друго човешко същество не бе пожелало да ме докосне. Така беше — бях готов да се откажа завинаги от дома си заради Конал. Това не се вписваше особено в имиджа, който си бях изградил, но единственото, което можех да направя по въпроса, беше да се засмея.

— На какво се смееш? — Конал се беше излегнал в тревата и гласът му прозвуча твърде сънено, за да е наистина заинтересуван. Надвисналите скали увенчаваха високия хълм; в подножието му се ширеше гората, прорязвана от златни лъчи, и върховете на боровете блестяха на слънчевата светлина. Оръжията ни лежаха на земята, където ги бяхме захвърлили, за да се попечем на късното следобедно слънце. Аз седях облегнат на гладката сива скала; харесваше ми как студенината зад гърба ми контрастира с топлината на слънцето върху гърдите и лицето ми. И двамата бяхме боси, както винаги, когато ходехме на лов и аз усещах как някакъв паяк лази по пръстите на краката ми. Размърдах ги и насекомото скочи в тревата.

— На нищо — отвърнах най-накрая аз. — Просто съм щастлив, това е.

Той ме стрелна с поглед.

— Най-накрая? Добре.

Отново се засмях.

— Ще бъда още по-щастлив, когато се махнем оттук.

— Аз също. — Той изведнъж се надигна и седна. — Ш-шт. Чуваш ли?

Замръзнах. Подухваше съвсем лек вятър, който едва поклащаше върховете на боровете. Чувах малките животинки, които вършеха делата си в горския шубрак, както й далечното ромолене и плискане на спокойното море. Дочу се слаб тъжен хленч…

Хленч.

Погледът му срещна моя, после се премести над рамото ми.

— Скалата — каза той.

Тя не беше една, а няколко, притиснати една към друга, като пияници, които се наслаждават на изгледа. Едната от тях беше разцепена като с грамаден меч от времето и климата; от двете страни на разреза все още се виждаха съответните бляскави бели вени. Преобърнах се по корем, промъкнах се между скалите и се ослушах.

Спря — казах на Конал, като се извърнах, за да го погледна.

Каквото и да беше, то те чу. — Той се беше надвесил над мен с разкрачени крака. Погледна надолу и каза: — Промъкни се още малко навътре.

Запълзях като змия по корем. Това, че бях по-дребен от Конал, си имаше своите предимства; на мое място досега да се беше заклещил като коркова тапа в гърлото на бутилка.

Погледни до лявата ти ръка.

Виждах какво има предвид. По-скоро го почувствах. Под скалата имаше малка пещера, скрита под пръстта и тревата. Пъхнах ръката си вътре. Там имаше само студена тишина, но аз усещах нещо, което трепереше в каменния мрак. Колебливо отпуснах съзнанието си и нещото изръмжа.

Изтеглих се тромаво назад, треперейки от студ. Конал ме хвана за глезените и ме издърпа.

— Ох — казах аз, докато разтърквах одраните си лакти. — Вътре има нещо, но дотам сигурно има и друг път. И гущер не би се проврял през тази дупка.

Търсенето продължи доста време; тесният вход беше добре скрит между скалите и дори аз трябваше да се наведа почти до земята, за да забележа тесния тунел. Конал изобщо не го видя. Щом се озовах вътре, установих, че мога да стоя прав. Пещерата беше доста голяма и през процепите в скалите проникваше слаба светлина. Очите ми бързо се приспособиха и вече можех да виждам.

В мен се взираха четири светли точици. Собствениците им се бяха напъхали колкото се може по-навътре под скалната издатина и единият отново изръмжа. Наоколо миришеше на смърт и скоро видях пръснатите по пода парчета козина и плът. Малките телца не бяха пострадали особено; мисля, че двете оцелели се бяха нахвърлили върху роднините си от глад, но не бяха достатъчно големи, за да направят големи поразии. Те имаха нужда от майчино мляко, а по всичко личеше, че нямаше да имат тази възможност.

Какво е? — попита Конал.

Вълчета.

И аз така си помислих.

Легнах по корем и се вгледах в едното от тях.

Малки сине на земята — изрекох нежно аз. — Mac tire[1].

Ръмжене.

Малка дъще на земята. Прости ми, любов моя.

Тя оголи бебешките си зъбки и аз бавно запълзях назад.

Ръмжене.

Въздъхнах, обърнах се по гръб, изпънах главата си назад и я дарих с най-красивата си усмивка. Която силно наподобяваше вълчо озъбване. Поне така са ми казвали.

Тя пропълзя напред и подуши лицето ми. Видях, че козинката й е много бледа. Очите й блестяха гладно и когато подпъхнах длан под телцето й, усетих ребрата й.

Дъще на земята — казах тъжно аз. — Виждам, че един вече е умрял. Ела с мен.

Тя позволи на ръката ми да обгърне слабото й телце. Когато се надигнах на колене, я държах в ръцете си. Сърчицето й биеше лудо и тя трепереше, но не се възпротиви дори когато запълзях обратно към изхода на пещерата. Оставих я в ръцете на Конал и се върнах за другия оцелял.

Очаквах, че ще намеря още една светла фигурка, затова издирването му ми отне повече време. Очите, които ме гледаха безнадеждно, принадлежаха на черна муцунка. Аз отново коленичих, пъхнах ръката си под него и го извадих внимателно от скривалището му. Този нямаше нужда от убеждаване. Не можеше нито да бяга, нито да се бие.

Взе ли другото? — попита Конал.

Няма да оживее. Изчакай малко.

Оставих палето в скута ми. Той се опита да се изправи, но се килна настрани.

— Ш-шт — казах аз и погалих кокалестото му челце с палец. Тихо измъкнах ловния си нож от канията му. — Тихо, сине на земята.

Замъглените му очи като че ли следяха ножа, докато аз проверявах остротата му върху другия си палец, и палето се сви от страх. Един лъч светлина се отрази в острието и проблесна в очите му, оживявайки ги за миг.

И точно тогава той заби бебешките си зъби в основата на палеца ми.

— Ах, ти-и-и… — Рязко хвърлих ножа от страх, че инстинктивно ще го използвам.

— Какво стана? — извика Конал.

Аз не му отговорих, просто взех ножа си и го пъхнах обратно в канията. Малкият черен демон трепереше на коленете ми, където го бях изпуснал, изразходвал последните си сили, но без да сваля поглед от мен, предизвиквайки ме да го убия. Предизвиквайки ме също да го докосна.

— Ще си платиш за това — промърморих и го взех в шепи. С едната си ръка го хванах за врата, за да го държа по-далеч от плътта ми, после го притиснах към тялото си и се измъкнах от пещерата на смъртта. Конал протегна ръка, но аз му казах:

— Всичко е наред — и се измъкнах сам, а малкият вълк се беше вкопчил в мен.

— Само тези ли са? — попита той.

— Другите са мъртви — отвърнах. — Не видях майката.

— Сигурно и тя е мъртва. — С едната си ръка той притискаше светлото женско вълче към гърдите си, а другата подаде на мен. Поех я с признателност, заслепен от ярката дневна светлина, и той ме издърпа на крака.

Когато ме пусна, собствената му ръка беше окървавена. Той ме погледна и повдигна вежди.

— Ще оживея — отвърнах сухо аз. — Малкият разбойник е виновен.

Той се засмя.

— Искам да намеря майката — каза той.

— Защо?

— Тя не е от този свят. Погледни. — Той обърна мършавото бледо пале към мен. То примигна, присви очи, но дълбоко в тях проблесна сребърна светлина.

Никога не се бях замислял за тази светлина. Имаше я в очите на Конал, в моите, в очите на всеки Ший, и аз знаех, че простосмъртните я нямат. Понякога се вглеждаш в очите им, мислейки, че си видял нещо, и тогава осъзнаваш, че това е просто отразена светлина. А в очите на Ший има светлина дори тогава, когато няма какво да се отрази.

— Миналата седмица мелничарят донесе една вълча глава, нали дават награда — казах му аз. — Сигурно се е върнал и за партньорката му.

— Значи я е намерил — рече той. — Но не е открил бърлогата.

— Няма да използвам разни неприлични думи — отвърнах сухо аз, — но тези двете няма да помогнат особено за имиджа ни, нали?

Езичето на малкото бяло вълче успя някак си да стигне носа му и той се ухили.

— В такъв случай въобще няма да споменаваме нашите домашни любимци — предложи той.

* * *

Той кръсти вълчицата си Леа заради сивичкото й кожухче. Аз наричах моя с всякакви имена, особено когато ме хапеше, което се случваше често.

— Проклет малък изтърсак — ругаех го аз. — Роден в боклука.

Но такъв си бях аз. И също се научих да хапя.

Накрая името, което му пасна най-много, се оказа Брандир, защото беше твърд като желязо. В противен случай нямаше да оцелее — аз и без това известно време си мислех, че няма да оживее. Но двете палета свикнаха с кравето мляко и гълъбовото месо и накрая доста се охраниха, а Брандир вече не беше онзи агресивен малък гад и започна да пропълзява нощем в постелята ми. Полагаше глава върху ръката ми и ръмжеше и проскимтяваше в щастливите си сънища.

Усетих как го обиквам. А с всяко ново нещо, което обиквах, усещах как страхът ми расте.

Бележки

[1] Буквално „син на земята“ (вълк) от ирландски Gaelic (келтски език) — Б.пр.