Джилиан Филип
Непокорна кръв (20)

19

Аз съм арогантно добиче. Винаги съм мислел само за себе си. Но винаги съм загърбвал арогантността си, когато животът на някой, когото обичам, е застрашен — и то буквално, както бе в случая на Конал. Сега знам, че трябва да се подготвя за най-лошото. Сега знам, че не съм най-умният боец, който е бродил по земята. Сега знам, че има по-хитри, по-умни и по-силни от мен. Сега вече знам какво е да се планират непредвидените случаи.

Но тогава не знаех. Ала се учех.

На следващата вечер се върнах при кулата. Повече от час се крих сред дърветата, паниката беше обхванала в здрава прегръдка черепа и гърдите ми, докато накрая не можех дори да дишам и да мисля. Зарових ръце в косата си, стиснах я здраво и започнах да дърпам, докато не ме заболя, като се опитвах да мисля ясно, но не можех. Мислите ми дори не бяха свързани.

Стражата на външната кула беше утроена и пазачите вече не бяха местни хора. Това бяха наемниците на жреца, със студени, неусмихващи се очи, и аз знаех, че имат достатъчно акъл в главите си, за да си държат очите отворени и да си пазят гърбовете. Нямаше да мога да приспя тези мрачни бойци, а и те със сигурност знаеха как да боравят с оръжията си.

Обикалях кулата в широк кръг, прикривайки се между дърветата. Единствено охраната пред килията на Конал беше променена и увеличена. Настръхнах от ужас. Как са разбрали?

Два дни. Можех ли да достигна до портала за това време? Да, но понякога времето се объркваше. Всъщност доста често. Скоростта нямаше да има никакво значение, ако докато тичах към дома, набързо се изнижеше месец. Или може би дори година.

За колко ли време щеше да умре? Колко ли дълго щеше да му се стори?

Вратата на вътрешния двор се отвори и се появи жрецът, притиснал молитвено длани пред гърдите си. Бях се сврял до падналия ствол на един бор, изтръгнат с корените при някоя пролетна буря. Горната му част и клоните ги нямаше, но окаляното коренище беше голямо почти колкото мен, затова се сврях в него и продължих да гледам между дърветата.

Жрецът отиде до новите пазачи; расото му се развяваше като криле на прилеп. Той поговори с тях минутка-две. Имаше много кимане, много ръкомахане и сочене към съседните хълмове и дървета, а в един момент всички вдигнаха едновременно глави нагоре и като че ли погледнаха право в моето скривалище.

Жрецът наведе поглед към земята и тупна силно с крак. Дочух звъна на плътен метал. Той се наведе и дръпна силно нещо, после се изправи и кимна одобрително. Стомахът ми се преобърна и сълзи опариха очите ми.

Бяха покрили малката решетка. Бяха отнели последния му източник на светлина, последната му глътка чист въздух, последния му шанс да умре по свой избор.

След като се отдалечи от пазачите, жрецът не се запъти към понито си, както правеше обикновено. Тръгна към дърветата, право към мен. Паниката едва не ме накара да изскоча от дупката си и да побягна, и в този миг съжалих всички зайчета и птици, които бяха паднали жертва на моя лов.

Но бледите му очи се плъзнаха по ниските хълмове и дървета, и тогава разбрах, че не ме е видял. Помислих си, че съм на сигурно място, помислих си, че мога да дишам свободно, но нещото, което се случи след миг, направо ми спря дъха.

— Къде си?

Гласът му прозвуча отчетливо в главата ми. За части от секундата изпитах ужас, че не съм вдигнал щита, но не беше така. Не бях чак толкова непредпазлив, но как тогава той успяваше да го направи? Как могат мислите на простосмъртните да отекват с такава сила в гората?

— Къде си, малък мой магьоснико? — Той подуши въздуха и се усмихна, изкривявайки лицето си в ужасна смъртоносна гримаса. — Мога да те подуша, малък мой. Подуших те в тревата до кулата, подушвам те и сега.

„Не изпадай в паника — казах си. — Не побягвай. Не побягвай“.

— Нашибахме брат ти здраво с камшик, за да отпразнуваме посещението ти. Той е добър, много е добър. Извика само веднъж, когато го увесихме на нещастните му отекли ръце.

„Мъртъв си!“ — помислих си аз. Пръстите ми се свиваха и разпускаха в отчаян копнеж да го сграбча за гърлото. Но не сега. Не сега. Трябваше да остана жив, за да мога да го убия.

— Така. Ти не представляваш интерес за мен, така че забрави брат си. Бягай бързо вкъщи или ще затопля измръзналите си ръце над горящите ти кости.

Той отново подуши въздуха, обърна се и бавно се върна при двора и очакващото го пони.

Това не е жрец. Така беше казал Конал. Тогава си помислих, че както винаги, ме поправя.

Помислих си, че иска да каже: „Той е свещеник, сополанко такъв.“

А той изобщо не е имал предвид това. Потреперих и почти минута не успях да се успокоя.

Това не е жрец. То. То.

* * *

Никой не се интересуваше от западната стена на кулата. Очевидно онези, които гниеха и пищяха в килиите от тази страна, нямаха брат, който да се опита да ги освободи. Тук пазеха, ако можех така да го нарека, местни хора, които се ядосваха от презрителното отношение на професионалистите и се чувстваха достатъчно обидени от тях, за да бъдат невнимателни. Те не спираха да се оплакват и да мрънкат, подаваха си шишета с алкохол и ходеха начесто да се облекчават. Бяха захвърлили оръжията си където намерят, а сред тях видях няколко странни оръжия, които те едва ли знаеха как да използват. Единият от мъжете беше толкова пиян и изморен, и толкова заслепен от гнева си към наемниците, че едва ли щеше да забележи липсата на арбалета си.

* * *

Начупих си стрели от една леска, изгладих ги и заострих върховете им до такава степен, че биха зарадвали и шивач. Стараех се да не бързам; нямах друга работа, нито нещо, върху което да размишлявам. Един ден. Два дни. Бях натрупал много стрели, повече, отколкото ми трябваха — и всяка една от тях беше смъртоносна. Когато приключих, вдигнах очи към синьото утринно небе и примигнах. Облачната покривка най-накрая се беше разкъсала. Денят щеше да е ослепителен. Конал нямаше да умре днес. Жрецът нямаше да издържи на двора.

Щеше да чака дългите сенки.

Горската ми бърлога беше прекрасна: зелено сечище, пълно с живот. Миришеше на лято и дъжд. По земята танцуваха светлини и сенки, оживели от трелите и подсвирванията на флиртуващите птички. О, денят бе твърде очарователен за смърт, твърде прекрасен за убийство.

Но най-накрая сенките щяха да се удължат.

Взех арбалета си и отидох насред сечището. Тревата охлаждаше босите ми крака, все още мокра от росата, въпреки топлото време. Седнах на земята с кръстосани крака, оставих песента на птиците да ме откъсне от действителността и мислено се пренесох в двора на кулата. Обходих го в съзнанието си, преброих камъните, измерих крачките си. Бях наблюдавал как професионалистите, пазачите и затворниците минават оттам; сега отново си ги представих и тръгнах редом с тях, броейки крачките им. След това прекосих сам двора няколко пъти наум. После се изправих и извървях дължината му върху сечището, а откраднатият арбалет се удряше в гърдите ми.

Когато изминах разстоянието, се изкатерих в клоните на един висок бор, преметнал арбалета на гърба си. Пред очите ми се разкри сечището и аз го заместих в съзнанието си с двора.

Когато привърших с приготовленията си, се спуснах на земята, окачих последната си торбичка с храна на едно дърво в другия край на сечището и отново се изкатерих на бора. Не спрях да изстрелвам стрели по полюляващата се мишена, докато овесът не се пръсна по земята, а торбичката не се разкъса на парчета. Доколкото можех да преценя разстоянието, откраднатият ми арбалет беше готов да дарява смърт.

* * *

Едва ли сте се замисляли дали стените на една кула стават за катерене. Но пък и никой, когото познавах, не се беше замислял дали северната стена на крепостта ни става за катерене, докато не започнах редовно да се изкачвам по нея. Веднъж един от бойците на баща ми ме забеляза да се спускам оттам, докато се опитвах да се отърва от ежедневните ми задължения. Той извика другарите си и те се събраха отгоре, облегнаха се на парапета и започнаха да ме замерят с разни неща — каквото им попадне под ръка — като се скъсваха от смях. Когато успях да стигна жив и здрав на земята и изчистих останките от овесена каша и конски фъшкии от главата и дрехите ми, отстъпих назад, поклоних им се елегантно и им показах два средни пръста. Това ги накара да се разсмеят още по-силно и те започнаха да ми ръкопляскат и да подвикват окуражително. Бях по-дребен от повечето от тях и доста по-лек, затова след този случай ако някой имаше нужда от катерач, викаха мен. Успявах да открия места, където да се хвана, успявах да пъхна краката си в пролуки, за които всеки Ший можеше да се закълне, че не съществуват. Винаги имаше хватки, винаги. Никога не съм падал — аз самият съм живото доказателство за това.

Опитах се да си припомня всички тези неща, докато същата вечер гледах към отвесната крепостна стена на кулата. Единият от пазачите хъркаше в краката ми; охраната отново беше рехава. Всички искаха да видят затворника, който щеше да умре тази вечер, и за него нямаше никакъв шанс да бъде освободен. Дори професионалните бойци бяха отишли в двора, за да помогнат при подготвянето на кладата. Бях направил някои грешки. Чудесно, жрецът също не беше идеален. Беше ме подценил.

Нямаше да повторя тези грешки. Онзи ден се заклех, че няма да го допусна. Бях се съсредоточил върху жреца с всичките си сетива, освен онова, което той можеше да усети и проследи. Винаги знаех къде се намира и стоях по посока на вятъра.

Погрижих се арбалетът да бъде завързан здраво за гърба ми. Прокарах длани по стената и намерих първата малка неравна цепнатина. Спрях се за секунда и облегнах чело върху студения груб камък, задишах тежко и се овладях. След това опипах с върховете на пръстите си стената около невидимата хватка, намерих още една и започнах да се изкачвам.