Джилиан Филип
Непокорна кръв (41)

40

— Можеш да останеш тук — казах на Катриона. — Не си длъжна да идваш. Тук си щастлива, а в крепостта ще си в безопасност. Можеш да останеш.

Това бяха просто думи. Тя го знаеше, знаех го и аз.

— С теб — отвърна тя. — Където си ти, там съм щастлива.

Тя прокара пръсти по зарастващия белег на гърдите ми. Целунах я.

— Добре.

Само ако знаех. Само ако знаех. Дали щях да я оставя там?

* * *

Съжалявах Конал. О, само като си спомня колко го съжалявах. Той трябваше да изостави любимата си, а аз не.

Той нямаше да вземе Ейли, нямаше да й позволи да тръгне с него, защото каза, че другият свят ще я убие, дори само въздухът му ще го направи. Тя беше обвързана със своя свят така, както би се обрекла на любимия, а и освен това вече притежаваше душата на един друг мъж. Загубата й щеше да унищожи Шона. Неговата загуба щеше да съсипе нея. И двамата бяха обвързани с единия от световете само заради имената, които носеха; достатъчно бе да се откажат от тях, за да изгубят живота си. Конал отказа да й се обрече.

— Когато се прибера у дома завинаги — каза той, докато тя плачеше на гърдите му. — Тогава.

— Какво имаш предвид под завинаги? — Бях го дочул и ме изпълниха лоши предчувствия.

— Да не мислиш, че няма да се върнем? — Той беше на път да избухне. — Няма да стоя далеч оттук. Нито пък ти. Ще го виждаме отново, Сет. И то често. Един ден ще се върнем завинаги, но преди това, о, богове, ще го виждаме отново.

— Разбира се — обади се сухо Ленора, — стига Кейт да не ви вижда.

* * *

На бреговете на водния портал Рейлтин плачеше с горчиви сълзи, но тя бе обречена с Ангхис, и естествено, го последва. Би го последвала и до портите на Ада. Накрая така и направи.

Наблюдавах как Ленора навлезе в плиткото езеро, наблюдавах и брат ми. Затворих очи и си представих как излизат на разкаляния от дъжда горист бряг, зелен и прекрасен, облечен в ярките цветове на дърветата и небето. Помислих си, че може би животът в другия свят няма да е чак толкова зле. Водният портал от другата страна беше красив; едва ли щеше да се намери по-красиво място, където да пристигнем.

Щяхме да тръгнем на изток, каза Конал, където хората не ни познават. Щяхме да се настаним на бреговете на един източен тесен морски залив и да живеем спокойно зад избледняващия воал, и щяхме да търсим проклетия Камък на Ленора, а когато вече нямаше да издържаме изгнанието, щяхме да се промъкваме у дома като крадци.

Търпението на Кейт беше безкрайно. Както и на Ленора, по собствените й думи.

Под най-синьото небе на Ший, прошарено от перести облаци, избледняващо към безкрая, сплетох пръсти с тези на Катриона и й се усмихнах. Тя докосна нежно устните ми и аз я целунах. Денят не можеше да е по-болезнено прекрасен и аз избягвах да поглеждам към зашеметяващото небе и мочурището. Гледах само Катриона, когато я поведох към водния портал, а тя гледаше мен, и двамата преминахме през портала заедно. Това бе последното нещо, което направихме заедно.

Когато излязохме от другата страна, аз не я погледнах, а отръсках влагата от косата си като видра. Пръстите й все още бяха сплетени с моите, но аз стоях объркан и смаян, гледайки към гористата земя, която вече не беше гориста. Пред мен имаше голо блато, стари дънери и сиво небе, а краката ми потънаха в мочурливата земя, докато се отдалечавах от водния портал към новия си живот. Всичко беше променено, много променено. На Катриона като че ли й беше трудно да ме следва; тя се движеше бавно, залиташе до мен и аз стиснах по-силно ръката й.

Конал се беше изправил на брега и ме гледаше, и аз помислих, че виждам ужас в очите му, и мъка. Ангхис изглеждаше по същия начин. Ленора и Рейлтин? Странно и непривично — лицата им изразяваха единствено жалост. Засмях се.

— Стига де — казах им. — Не е чак толкова зле. Ново начало и така нататък.

Тогава Катриона отново се спъна и се наложи да се обърна и да я подхвана, защото тя едва не падна на колене върху подгизналата земя. Усещах пръстите й странни, кокалести и възлести, и когато тя ме погледна, знаех, че в този момент майка ми сигурно ми се присмива от котела, където я бяха пъхнали да ври.

Вдигнах на ръце любимата си, зарових лице в сбръчканата й шия и заплаках.