Джилиан Филип
Непокорна кръв (27)

26

Мъчително бавно започнах да осъзнавам, че само половината от хората в крепостта смятаха, че появата на Маклауд ме е спасила от изпълняването на ужасния ми дълг при изгарянето на Конал. Останалата половина смятаха, че ми е било попречено.

Всичко започна със засилващо се мъчително подозрение и няколко погледа, които отбягваха моя. И приключи с шумна кавга в голямата зала, при която без проблеми щях да ги надвия и тримата — нямаше да ми е за пръв път, защото те се заяждаха с мен още от малък, — но Шона се включи с радост на моя страна. Ейли ни наблюдаваше, въртеше очи и въздишаше пресилено, но когато най-накрая също се присъедини към нас, те бързо отстъпиха. Аз бях притиснал с коляно гърлото на един от тях и за миг ми хрумна просто да си остана така, да му строша трахеята за урок на всички останали, които таяха подобни мисли в главата си. Но не си заслужаваше. Ако искаха да ме мразят, щяха да го правят и пред лицето на ада. Освен това когато брат ми се събудеше, щеше да ме убие.

Катриона гледаше кървавия бой с широко отворени очи и ужасено лице. Ленора надникна, усмихна се леко, но не взе ничия страна.

Орах, разбира се, никога нямаше да си помисли такива ужасни неща за мен. Тя се върна в крепостта една седмица след нас — беше обикаляла земите ни, събирайки заплащането ни в зърно и месо. (Таксите ни бяха много по-поносими, отколкото аз и Конал бяхме плащали на Маклауд, но аз вече не го мразех заради дългите гладни зими.) Орах, популярна сред капитаните както заради благия си характер, така и заради уменията си на стрелец, ескортираше талига, натоварена с чували със зърно, но я беше зарязала на около километър от крепостта и пренебрегвайки резките крясъци на капитана си, беше препуснала към портата. Тя скочи от коня и се хвърли на врата ми, а аз се засмях, прегърнах я и я завъртях из двора.

— Научих всичко — каза ми тя малко по-късно. — Но искам да чуя подробностите. Не сега, по-късно. Как е Конал?

— Възстановява се — отвърнах аз. — Измъчвали са го с нож; изгубил е много кръв. После го пребили от бой и според мен това го е увредило вътрешно, което затруднява лечителите. Знаеш ли, че там имаше ламир?

— Чух. — Тя потрепери. — Колко време е прекарал в плен?

Свих рамене.

— Една седмица.

— Богове. Как е успял да оживее?

— Чист късмет — отвърнах тъжно аз. — А лам… ламирът се забавляваше твърде добре, за да го у…

— Съжалявам. — Тя се спря, стисна ръката ми, а аз извих глава и се загледах в ъгъла, където се допираха стените на конюшнята и оръжейната. Там нямаше никой, който да види гневните ми сълзи. — Съжалявам — каза отново тя. — Не биваше да питам, не и сега. Ами… богове, това да не е простосмъртно момиче?

Аз се огледах, доволен от смяната на темата. Катриона беше излязла от стаята на Конал и стоеше в двора, вдишвайки чистия въздух. Все още се притесняваше от човешките същества, но когато забеляза дорестия кон, вързан пред конюшнята, тя се приближи до него, докосна го по муцуната и го почеса по бузите и край ушите. Той изцвили с обожание и отърка муцуната си в стърчащата й коса. Много я биваше с конете.

Но пък изглеждаше ужасно. Прекарваше твърде много време в болничната стая на Конал, наблюдавайки как Гриан намества начупеното му, измъчено тяло, при положение че нейното също беше смазано. Поне си намираше развлечение, помислих си аз. Искаше небе над главата си, празен ум и лек вятър, който да гали кожата й. Имаше нужда от слънце, за да се отърве от затворническата си бледност. Тя нямаше никаква вина, че изглежда по този начин.

Отворих уста, за да я защитя, но не получих възможността да кажа каквото и да било.

— За какво сте си мислили всички? — рече възмутено Орах.

Досега никога не ми беше говорила по този начин, затова я зяпнах с отворена уста.

— Как никой не се сети да даде на това момиче свестни дрехи?

Погледнах към Орах, след това извърнах глава към Катриона. И наистина, момичето все още бе облечено с тънката сива рокля, която носеше в деня на отменената екзекуция. Сигурно я переше всяка нощ, защото изглеждаше сравнително чиста. Но това беше единственото хубаво нещо, което можеше да се каже за нея.

Връхлетяха ме горещи вълни от срам.

— Вие сте безмозъчни идиоти — каза Орах и тръгна към Катриона.

Почти се беше приближила до нея, когато се сетих да извикам:

— Тя не говори.

Орах хвана стреснатото момиче за ръката и я поведе към собствените си покои, мърморейки нещо в ухото й.

* * *

— Не говори — рече презрително Орах. — Не говори, наистина. По-скоро вие не я слушате.

— Откъде го извади тоя характер? — Аз зарових пръсти в косата й и я придърпах, за да я целуна. — Преди беше толкова тиха.

Тя облегна ръце на гърдите ми и се отблъсна с всичка сила, карайки ме да изпъшкам.

— Арогантен тип. Не бях чак толкова тиха. Просто не можех да се вредя да кажа нещо.

Небето беше толкова синьо и ярко, че очите ме боляха. Изсъхналите водорасли дращеха голия ми гръб и пясъкът се вреше навсякъде, но това изобщо не ме притесняваше. Ветрецът разроши спуснатата й светла коса. Можех да помириша морето и равнината, и затоплената от слънцето кожа на Орах. Ярките слънчеви лъчи ме накараха да примигна, опитвайки се да се фокусирам върху напрегнатото й лице.

— Как е Файорак? — попитах аз.

— Файорак е добре. — Тя ме възседна и ме погледна с безизразно лице.

Положих ръце върху хълбоците й и повдигнах изненадано вежди.

— Мислех, че си му се обрекла.

— Колко си проницателен. Обречена съм му, колкото съм обречена на теб.

Устните ми се разтеглиха в ленивата усмивка, която винаги успяваше да я пречупи, и тя, естествено, възкликна ядосано и ме плесна по гърдите.

— Ох — казах аз.

— Никога не съм казвала, че ще те чакам, Сет.

— Никога не съм го искал от теб.

— И да го беше поискал, нямаше да го направя.

— Затова не поисках. Ти ми разби сърцето, жено.

— Лъжец. — Тя отново ме удари.

— Обичам те, казвам ти.

— Да бе, наистина. — Очите й омекнаха и тя се претърколи до мен върху сухата солена трева. Погали ме по бузата. — Но аз никога няма да съм ти достатъчна.

— Да бе, да. — Обърнах се настрани и я погледнах. — Аз няма да съм ти достатъчен.

Пръстите й погалиха устните ми и ме накараха да настръхна.

— Щом така казваш, Мурлин.

Прегърнах я и я целунах по челото, изведнъж връхлетян от тъга. Която в този момент въобще не исках да изпитвам. И както винаги в такива случаи, смених темата.

— Тя разговаря ли с теб? Катриона?

Орах ме изгледа продължително. Това ме накара да се чувствам неудобно.

— Е, проговори ли? — повторих настоятелно аз.

— Не, но ако поиска, ще го направи. — Орах погледна настрани. — Просто трябва някой да я слуша.

— Аз слушам — изрекох намусено.

— Да бе. Само ехото на собствения си глас.

Известно време лежахме мълчаливо, моята ръка лежеше върху хълбока й, нейната леко опираше гърдите ми. Невидимото море се раздвижи, зашепна и зашумя от другата страна на дюната. Когато затворих очи, видях червени линии под клепачите си и усетих целувката й върху кожата ми.

— Какво ще направи Кейт? — промърмори тя.

Отворих очи и вперих поглед в заслепяващото небе.

— Не знам.

— Сигурно знае, че сте се върнали.

— Да. Ще го изчака да се възстанови. Политика.

— Строго погледнато, вие сте все още изгнаници — каза тя и гласът й потрепна тревожно.

— Ще ти кажа нещо. — Пръстите ми се вкопчиха неволно в ръката й. — Никога няма да се върна в другия свят. Нито аз, нито Конал, и не ме интересува какво ще каже онази вещица.

Думите ми си бяха живо перчене, напълно безсмислени и убедително доказателство, че телепатията е нещо различно от предвиждането.

* * *

Два дни по-късно Орах напусна крепостта, след като се записа доброволка в патрулния отряд, който една седмица щеше да обикаля границите ни. Не можех да повярвам. Две години бях отсъствал оттук, проклятие!

— Никакви обещания — каза тя, целувайки ме на сбогуване. — Нали така каза.

— Знам какво съм казал — отвърнах аз, — но ще ми липсваш.

— Ти ми липсваше цели две години. Знаеш ли какво? Сега, като си тук ми е доста трудно.

— Защо?

Тя ме погледна печално.

— Заради начина, по който я гледаш.

— Всичко свърши. Между мен и Ейли не е имало нищо и никога няма да има. Аз…

— Понякога ми се струва, че си най-глупавият мъж, когото познавам. — Тя обърна коня си. — Не говоря за Ейли. Говоря за простосмъртното момиче.

Все едно ме беше плеснала по лицето с умряла риба. Зяпнах я безмълвно, а тя хвана повода на коня си. Протегнах ръка и сграбчих русата й плитка; не исках да й позволя да се качи на коня.

— Не знам за какво говориш. Виж какво, не мога да се обвързвам.

— Искаш да кажеш, че не искаш.

— Така е. Зарязваш ли ме, Орах?

— Не. — Тя отново ме целуна. — Пусни ме. Тръгваме.

— Но после ще се върнеш.

— О, да. — Тя ми се усмихна весело. — Това ни е проблемът на нас с теб. Винаги ще се връщам и ти го знаеш.

„И точно затова те обичам“ — помислих си аз, но се мръщех и бях в лошо настроение и затова не й го казах.

* * *

На следващата сутрин отново я обичах. Горката Катриона изглеждаше ужасена от новите си дрехи — нормални панталони и ботуши, както и прилична ленена риза. Те бяха на Орах, разбира се, както и късия прилепнал кожен жакет, който беше закопчала почти до врата си. Тя не спираше да го придърпва надолу, сякаш имаше някаква надежда да покрие кльощавите й бедра, и вървеше свела поглед към земята и скръстила ръце на гърдите си. Никога не си бях представял, че дрехите на Орах могат да изглеждат широки, носени от някой друг. С късо остриганата й коса човек можеше да я сбърка с момче. За малко да й го кажа, отчасти, за да я успокоя, отчасти за да я възпра да се държи толкова глупаво. Едва ли някой щеше да се хвърли да я изнасилва.

Бях обиден от името на нашите жени. Какво не им харесваше на облеклото? Не обичаха да ходят с поли. Не увиваха телата си с някакви мърляви платове от някакво неразбираемо чувство на скромност. Ако търсеше подкрепата ми, тя трябваше да спре да се държи като някое смутено хлапе.

Вече не можеше да се скрие и в стаята на Конал, защото Гриан я беше изритал оттам. Не защото му беше писнало да я гледа, а защото мислеше по същия начин като мен: тя прекарваше твърде много време вътре. Тя имаше нужда от въздух, от малко цвят в прозрачната й кожа. Затова той непрекъснато я изпращаше по задачи, да отнесе някое послание или да му намери някакви билки.

Онази сутрин смятах да отида на лов с Шона и Файорак — Ейли беше напълно погълната от уроците си при Ранях, — когато Катриона излетя през вратата като подплашена мишка. Гледахме я как притича през двора, криейки лицето си от нас, изгърбила рамене. Шона и Файорак сигурно бяха изумени също като мен от преобразяването й, защото никой от тях не пусна някоя хаплива забележка. Когато се отърсих от шока, изсъсках ядосано и сграбчих поводите, за да обърна дорестия жребец. Той беше много по-добра компания и аз бях изцяло очарован от него още първия път, когато той отвърна на призива ми и се върна при мен. Исках да прекарвам повече време с него, да го опозная, да му позволя да опознае мен. Последното нещо, от което се нуждаех, беше простосмъртното момиче отново да се лепне за мен.

— Кажи й да дойде на лов с нас — предложи Шона.

— Разкарай се — сопнах му се. — Само ще ни досажда.

Файорак подсвирна и ловната му кучка спря да души задника на Брандир и отиде при него. Брандир издаде ниско съблазнително ръмжене, а когато го повиках по име и той ме погледна със златистите си очи, можех да се закълна, че едва не ми се ухили.

— Ах, вълкът ти е същият като теб — засмя се Файорак. — Кажи му, че Брия ще се разгони чак след месец. А само боговете знаят, кога ще се разгони тя. — Той кимна с глава към ъгъла, зад който се беше шмугнала Катриона. — Ако въобще се разгони.

— Върви по дяволите… — Не ми стигаха думите, за да изразя презрението си. — Не започвай и ти. За какво ми е тя? Погледни я!

— Както я гледаш ти? — Той хвърли един критичен поглед в посоката, където се беше изгубила тя. — Може. Някой ден.

Не знаех защо толкова исках да избия с юмрук усмивката от замисленото му лице. Но само продължих да го гледам безмълвно, докато нареждах мислите си. След известно време той усети погледа ми и се обърна към мен.

— Остави я на мира — казах аз и понеже гласът ми прозвуча неочаквано свирепо, добавих: — Поне засега, става ли? Момичето е изтормозено. Това е.

Шона ме погледна така, че изпитах огромното желание да се почеша по главата. Изръмжах на жребеца и той препусна в лек галоп от място. Портата се вдигна и ние препуснахме навън.

Очаквах с нетърпение този лов. От доста време не бях изпитвал такова силно желание да убия нещо.